Проклятието на краля

Дворецът Уестминстър, Лондон Пролетта на 1503 г.

Нейна светлост майката на краля постановява как трябва да се извърши погребението, както се разпорежда за всички важни церемонии на този велик кралски двор. Осем черни коня теглят ковчега на Елизабет по улиците на Лондон; следват го двеста бедняци, които носят запалени свещи. Облечена в черно, вървя след ковчега заедно с дамите ѝ, докато благородниците от двора яздят зад нас, в черни мантии и качулки, през улици, ярко осветени от пламтящи факли и изпълнени с опечалените, чак до Уестминстърското абатство.

Лондон се изсипва да изпрати принцесата на Йорк. Лондон винаги е обичал династията Йорк, и докато минавам, следвайки ковчега ѝ, се понася шепот, който ме следва надолу по калдъръмената улица — „За Уорик!“, като благословия, като приношение. Държа главата си сведена, сякаш не мога да понеса да чувам бойния вик на дядо си.

Кралят не е тук; заминал е надолу по реката в красивия дворец, който построи за нея, Ричмънд; оттеглил се е в личните покои в сърцето на двореца и е затворил вратата, сякаш не може да понесе мисълта да живее без нея, сякаш не смее да погледне и да види какви приятели са му останали, сега, когато принцесата от династията Йорк вече я няма. Винаги е заявявал, че тя не му е донесла Англия, той я е завоювал сам, със собствени сили. Сега, когато нея я няма, той може да види какви са завоеванията му: какви приятели има, над какво има власт без нея; може да види колко сигурен се чувства сред народа си.

Той излиза от тъмнината и усамотението чак в средата на пролетта, а и тогава все още носи черно за нея. Нейна светлост, майка му, му нарежда да сложи край на самотния си траур, грижи се за него, докато се възстанови, а сър Ричард и аз оставаме в двора, на нейно разположение, седим сред рицарите и техните съпруги в голямата трапезария. За моя изненада кралят минава по цялата дължина на стаята, и когато се надигам да му направя реверанс, той ме отвежда от масата на дамите до една ниша в дъното на голямата зала.

Той улавя двете ми ръце в своите.

— Знам, че я обичаше така, както я обичах аз. Не мога да повярвам, че вече я няма — казва простичко.

Има вид на непоправимо наранен човек. В лицето му се виждат нови, дълбоко врязани бръчки от страдание; сивкавият цвят на кожата му показва, че е изтощен от скръб. Провисналата кожа под очите му говори за човек, който е плакал нощи наред, вместо да спи, и сега стои леко приведен, сякаш за да облекчи болката в гърдите си.

— Не мога да повярвам — повтаря.

Нямам думи за утеха, защото споделям неговата загуба, и все още съм зашеметена от внезапната ѝ смърт. Цял живот братовчедка ми Елизабет е била с мен, едно постоянно, любящо присъствие. Не мога да проумея, че вече не е тук.

— Бог е…

— Защо Бог би я прибрал? Тя беше най-добрата кралица, която би могла да има Англия! Беше най-добрата съпруга, която бих могъл да имам аз!

Не казвам нищо. Разбира се, че тя беше най-добрата кралица, която Англия би могла да има; тя беше дъщеря на кралското семейство на Англия, управлявало дълго преди той да слезе мъчително на брега при Милфорд Хейвън. Тя не пристигна с поразена от болест армия и не измъкна короната си от трънлив храст; тя си беше наша, родена и отгледана като английска принцеса.

— Ами децата ми! — възкликва той, като хвърля поглед към тях.

На вечеря Хари беше настанен до баща си, и сега седи до празния трон, свел лице към чинията, без да яде нищо. За него това беше най-тежкият удар, който може да претърпи едно дете; питам се дали някога ще се съвземе. Майка му го обичаше със сдържано спокойствие, над което пламенното фаворизиране от страна на баба му не можеше да надделее. Елизабет го виждаше такъв, какъвто беше — силно, надарено и обаятелно малко момче — и въпреки това се стараеше постоянно да му напомня какъв трябва да бъде: да владее себе си. С влизането си в детската му стая тя му показваше, че не е достатъчно да бъде център на внимание; всеки принц има това право още от рождение. Вместо това тя изискваше той да бъде верен на себе си, да обуздава наперената си суетност, да се научи да се поставя на мястото на другите, да се учи на състрадание.

Сестрите му, Маргарет и Мери, ужасно объркани и изгубени без нея, седят до баба си, нейна светлост майката на краля, а испанската принцеса Катерина е до тях. Тя усеща погледа ми върху себе си и ми отправя бърза, загадъчна усмивка.

— Поне имаха детството си с нея — казвам. — Имаха майка, която истински ги обичаше. Поне Хари имаше спокойно и сигурно детство, с любовта на майка си.

Той кимва:

— Имаха поне това — казва. — И аз имах поне годините си с нея.

— Това е тежка загуба и за вдовстващата принцеса — отбелязвам внимателно. — Кралицата беше много добра с нея.

Той проследява погледа ми. Катерина е настанена на почетно място, но младите принцеси не разговарят с нея, както подобава на сестри. Тринайсетгодишната Маргарет е извърнала рамо и си шепне с малката си сестра, Мери, двете са доближили глави. Катерина изглежда самотна на високата маса, сякаш е там, просто защото търпят присъствието ѝ. Когато се взирам по-внимателно, виждам, че е бледа и неспокойна, от време на време хвърля поглед надолу по масата към мястото, където Хари се взира невиждащо в чинията си, сякаш иска да привлече погледа му.

— Всеки път, когато дойде в двора, тя изглежда все по-красива — казва кралят тихо, приковал върху нея очи, без да си дава сметка, че това ме наскърбява, усилвайки болката ми. — Превръща се в истинска красавица. Винаги е била хубаво момиче, но сега се превръща в забележителна млада жена.

— Наистина — казвам сковано. — А кога ще се състои венчавката ѝ с принц Хари?

Косият поглед, който ми отправя, ме кара да потреперя, сякаш в стаята внезапно е нахлуло студено течение. В изражението му има нещо дяволито, напомня ми на принц Хари, когато го хванат да отмъква сладкиши от кухнята, гледа едновременно смутено и с желание да се извини, съзнавайки, че е непослушен, надявайки се, че може с помощта на чара си да се измъкне от бедата, давайки си сметка, че никой не може да му откаже нищо.

— Твърде скоро е — виждам как решава да не ми казва какво го е накарало да се усмихне. — Твърде рано е, за да преценя.

Нейна светлост майката на краля ме вика в личните си покои, преди сър Ричард и аз да потеглим за Стортън. Покоите ѝ са претъпкани с хора, които търсят услуги и помощ. Кралят е започнал да налага на хората тежки глоби за дребни простъпки, и мнозина се обръщат за милост към нейна светлост. Тъй като тя работи с него върху кралските сметководни книги и се наслаждава на печалбата от глобите, повечето просители си тръгват неудовлетворени, много от тях — по-бедни от преди.

Нейна светлост знае много добре, че синът ѝ ще задържи Англия, само ако винаги е в състояние да изпрати армия на бойното поле, и че за изхранването на армиите е нужно цяло съкровище. Тя и синът ѝ постоянно трупат пари за война, пестят средства за потушаването на бунта, от чието избухване се боят.

Тя ме вика при себе си с бърз жест, а дамите ѝ тактично се надигат от местата си и се отдалечават, за да можем да разговаряме насаме.

— Бяхте в замъка Лъдлоу с младата двойка, принца и принцесата, нали? — отбелязва нейна светлост без предисловие.

— Да.

— Хранехте се заедно с тях, всеки ден?

— Почти всеки ден. Не бях там, когато пристигнаха, но след това живеех там с тях.

— Видяхте ги заедно, като съпруг и съпруга.

Осенява ме смразяващото съзнание, че не знам накъде води този разпит, и че нейна светлост винаги говори с умисъл.

— Разбира се.

— И никога не сте видели нещо, което да ви накара да предположите, че не са били съпруг и съпруга във всяко отношение.

Поколебавам се.

— Вечерях с тях всяка вечер в голямата зала. Виждах ги в присъствието на други хора. Пред хора изглеждаха като много влюбена млада двойка — казвам.

Тя замълчава, погледът, който отправя към лицето ми, е твърд като юмрук.

— Те са били женени и са споделили легло — заявява категорично. — Не може да има съмнение.

Представям си как Артур изтръгва обещанието от принцесата, обещанието, дадено на смъртното му легло, че тя ще се омъжи отново и ще бъде кралица на Англия. Мисля си, че това беше неговият план и неговото желание. Спомням си, че бях готова да направя всичко за Артур; мисля си, че все още бих направила всичко за него.

— Разбира се, не мога да знам какво е ставало в спалнята на принцесата — казвам. — Но тя каза на мен, и на други, че бракът не е бил консумиран.

— О, вие твърдите това, така ли? — отбелязва нейна светлост, със студен интерес.

Поемам си дъх.

— Да.

— Защо? — пита тя. — Защо бихте казали такова нещо?

Опитвам се да свия рамене: те са почти прекалено вдървени, за да помръднат.

— Говоря просто за това, което забелязах, повтарям онова, което чух — опитвам се да говоря с безразличие, но съм останала без дъх.

Тя ми се нахвърля толкова яростно, че трепвам и се отдръпвам от разяреното ѝ лице.

— Каквото сте забелязали! Каквото сте чули! Това сте скроили вие трите — нейната дуеня, испанската инфанта и вие — вие, три проклети коварни жени, за съсипването на моя род и за унищожаването на сина ми! Знам го! Познавам ви! Иска ми се тя никога да не беше идвала в тази страна! Тя не ни донесе нищо друго освен мъка!

Възцарява се тишина; всички се взират в мен, питайки се ужасено какво съм сторила, за да разстроя нейна светлост. Падам на колене, сърцето ми блъска като чук в ушите ми.

— Простете ми, ваша светлост. Не съм направила нищо, никога не бих предприела нещо срещу вас или сина ви. Не разбирам.

— Кажете ми едно — процежда тя. — Знаете със сигурност, нали, че принц Артур и вдовстващата принцеса са се любили? Видели сте безпогрешните следи от това, че са споделяли легло. Под вашия покрив той беше отвеждан веднъж седмично в стаята ѝ, нали? Бях заповядала това, и то беше сторено? Или ми казвате, че не сте ми се подчинили и те не са били слагани да си легнат заедно всяка седмица?

Едва успявам да отговоря.

— Подчиних ви се — прошепвам. — Разбира се, че ви се подчиних. Водеха го в стаята ѝ всяка седмица.

— И така — казва тя, малко укротена. — И така. Признавате поне това. Ходел е в стаята ѝ. Знаем това. Не отричате това.

— Но не мога да кажа дали са се любили или не — казвам. Гласът ми е толкова слаб, та се боя, че тя няма да ме чуе и ще трябва да намеря отнякъде смелост да проговоря отново.

Но слухът ѝ е остър, проницателността ѝ ме улавя като в капан.

— И така, вие я подкрепяте — казва тя. — Подкрепяте нелепото ѝ твърдение, че съпругът ѝ е бил неспособен в продължение на четири месеца брак. Макар че беше млад и здрав, а тя беше негова съпруга. Макар че тогава тя не каза нищо на никого. Макар че тя никога не се оплака. Никога дори не го спомена.

Обещах помощта си на принцеса Катерина, и съм ѝ задължена. Обичах Артур и го чух да ѝ прошепва: „Обещай!“ Оставам на колене, държа главата си сведена и се моля това изпитание да отмине.

— Не мога да кажа нищо повече — повтарям. — Тя ми каза, че не съществува възможност да очаква дете. Изтълкувах думите ѝ като означаващи, че не са живели като мъж и жена. Че никога не са се любили.

Гневът ѝ е отминал; цветът се отдръпва от лицето ѝ, пребледняла е, сякаш може да припадне. Една дама пристъпва напред да я подкрепи, а после отстъпва пред яростния ѝ поглед.

— Знаете ли какво правите, Маргарет Поул — пита ме настойчиво нейна светлост, с леден глас. — Знаете ли всъщност какво изричате?

Отпускам се на пети, откривайки, че държа ръцете си долепени под брадичката, сякаш моля за милост. Поклащам глава:

— Простете ми, ваша светлост, не разбирам какво имате предвид.

Нейна светлост се надвесва напред и засъсква в ухото ми, така, че никой друг да не може да чуе. Толкова е близо, че усещам лъхащия ѝ на малвазия дъх по бузата си:

— Няма да омъжите малката си приятелка за принц Хари, ако това е бил планът ви. Ще вкарате тази малка испанска блудница в леглото на свекър ѝ!

Думата блудница от устата на нейна светлост е толкова шокираща, колкото и самата представа.

— Какво? Нейния свекър?

— Да.

— Кралят?

— Моят син, кралят — гласът ѝ потреперва от потискана ярост. — Моят син, кралят.

— Сега той иска да се ожени за вдовстващата принцеса?

— Разбира се, че иска! — Гласът ѝ е стържещо нисък, усещам горещината на гнева ѝ да лъха по косата ми, по ухото ми. — Защото по този начин не се налага да ѝ плаща вдовишка издръжка, така запазва зестрата, която тя донесе, и може да поиска останалото, така запазва съюза с Испания срещу нашия враг, Франция. По този начин си урежда евтин брак с принцеса, която вече е тук, в Лондон, а тя ще го дари с още един син и наследник. И по този начин — тя млъква, задъхвайки се като подгонено куче — по този начин той взема момичето в греховна похот. Греховна, кръвосмесителна страст. Тя го изкуши с дръзките си, лукави очи. Тя го възпламеняваше с танците си, разхожда се с него, шепне си с него, усмихва му се и му прави реверанс, когато го види, изкушава го, иска да го провали в пъкъла.

— Но тя е сгодена за принц Хари.

— Кажете ѝ това, докато виси на ръката на баща му и се отърква в него!

— Той не може да се ожени за снаха си — казвам, напълно слисана.

— Глупачка! — изсъсква тя. — Трябва му само разрешение от папата. И той ще го получи, ако тя продължава да повтаря, както твърди постоянно, че бракът никога не е бил консумиран. Ако приятелите ѝ я подкрепят, както правите вие. А лъжата ѝ — защото аз знам, че е това лъжа — вкара сина ми в грях и обрича на провал рода ми. Тази лъжа ще ни унищожи. А вие я изричате заради нея. Вие сте толкова лоша, колкото и тя. Никога няма да забравя това. Никога няма да простя това. Никога няма да ви простя!

Не мога да кажа нищо, освен да я гледам със зяпнала уста.

— Говорете! — нарежда ми тя. — Кажете, че са живели като мъж и жена и са споделили легло.

Безмълвно поклащам глава.

— Ако не проговорите, ще бъде по-лошо за вас — предупреждава ме тя.

Навеждам глава. Не казвам нищо.