Проклятието на краля

Дворецът Гринич, Лондон Есента на 1514 г.

Кралят преобразява из основи двореца Гринич. Това беше любимият дворец на моята братовчедка, майка му, и аз се разхождам със сегашната кралица там, където се разхождах с предшественичката ѝ, по чакълените пътеки, които се простират успоредно на голямата ширнала се река, когато кралицата спира за миг и поставя длан върху корема си, сякаш е почувствала нещо да се раздвижва дълбоко и мощно.

— Силно ли ви ритна? — питам с усмивка.

Тя се превива одве, сгъвайки се като хартиена фигурка, и сляпо протяга ръка към мен.

— Боли ме. Боли ме.

— Не! — възкликвам, и я хващам за ръката, но краката ѝ се подкосяват и тя се свлича на земята. Отпускам се на колене до нея, докато дамите ѝ идват тичешком. Тя ме поглежда с очи, потъмнели от страх и лице, бяло като някое от платната на корабите по реката, и изрича:

— Не казвайте нищо! Това ще отмине.

Веднага се обръщам към Беси и към Елизабет Брайън:

— Чухте нейна светлост. Вие двете не казвайте нищо и ми помогнете да я приберем вътре.

Каним се да я повдигнем, когато тя внезапно изпищява високо, сякаш някой я е пронизал с копие. Към нея моментално се втурват половин дузина кралски телохранители, но се заковават на място, когато я виждат на земята. Не смеят да я докоснат, нейното тяло е свещено. Объркани са и не знаят как е редно да постъпят.

— Донесете стол! — изсъсквам им, и един от тях хуква обратно. Идват от двореца с дървен стол с облегалка и подпори за лактите и ние, дамите, ѝ помагаме да седне в него. Внимателно отнасят стола в двореца, красивия дворец край реката, където е роден Хенри, дворецът, който носи късмет на Тюдорите, и я внасяме в затъмнената стая.

Стаята не е напълно готова, защото има повече от месец до времето, когато тя трябва да роди, но родилните ѝ болки започват въпреки правилата на голямата дворцова книга. Акушерките гледат мрачно; домашните прислужници се втурват вътре с чисти чаршафи, гореща вода, гоблени за стените, килими за масите, всички неща, които са били подготвяни за по-късно, но изведнъж стават необходими сега. Болките ѝ идват на дълги и бавни пристъпи, докато подготвят стаята около нея. Едно денонощие по-късно стаята е подредена до съвършенство, но бебето не се е родило.

Тя се обляга на богато избродираните възглавници и оглежда сведените глави на дамите си, коленичили в молитва. Разбирам, че търси мен, изправям се и тръгвам към нея.

— Молете се за мен — прошепва тя. — Моля ви, Маргарет, идете в параклиса и се молете за мен.

Озовавам се коленичила редом до Беси, сключили сме ръце върху олтарната преграда. Хвърлям поглед настрани и виждам, че сините ѝ очи са пълни със сълзи.

— Дай Боже да е момче и да дойде скоро — прошепва ми тя, като се опитва да се усмихне.

— Амин — изричам. — И дано да е здраво.

— Лейди Солсбъри, нали няма причина кралицата да не може да роди момче?

Решително поклащам глава:

— Абсолютно никаква причина. А ако някой някога ви пита, ако някой изобщо ви попита, Беси, длъжна сте заради нейна светлост да кажете, че не знаете да има причина тя да не роди здрав син.

Беси се отпуска на пети.

— Той пита — казва тя с поверителен тон. — Той наистина пита.

Ужасена съм.

— Какво пита?

— Пита дали кралицата споделя нещо, когато остане насаме с приятелките си, с вас и с дамите си. Пита дали тя се страхува, че не може да износи дете. Пита дали не съществува някакво скрито затруднение.

— А вие какво му казвате? — питам. Внимавам да не допусна изгарящи нотки на гняв в гласа си.

— Казвам му, че не знам за нищо такова.

— Ето какво ще му кажете — заявявам твърдо. — Кажете му, че кралицата е прекрасна дама — това е вярно, нали?

Бледа от усилието да се съсредоточи, тя кимва.

— Кажете му, че тя му е вярна съпруга — това е истина, нали?

— О, да.

— И че тя служи на страната като кралица, и служи на него като любяща съпруга и помощница. Не би могъл да има до себе си по-добра жена, принцеса по рождение и кралица по брак.

— Знам, че е такава. Наистина знам.

— Тогава, щом знаете толкова много, кажете му, че не може да има съмнение, че техният брак е угоден на Бог, че е угоден и на всички нас, и че този брак ще бъде благословен със син. Но той трябва да бъде търпелив.

Тя привива уста в очарователна нацупена гримаса и свива рамене.

— Знаете ли, няма смисъл да му казвам всичко това. Той не слуша това, когато му говоря.

— Но нали ви пита? Току-що казахте, че ви пита!

— Мисля, че пита всички. Но не се вслушва в никого, освен може би в епископ Улзи. Това е естествено, нали милорд епископът е толкова мъдър и знае Божията воля, и така нататък.

— В никакъв случай не му казвайте, че бракът му може да е невалиден — казвам направо. — Никога не бих ви простила, Беси, ако кажете нещо такова. Би било подло. Би било лъжа. Бог никога не би ви простил такава лъжа. А кралицата ще бъде наскърбена.

Тя разпалено поклаща глава, перлите върху новата ѝ диадема се поклащат и блестят в светлината на свещите.

— Никога не бих го казала! Обичам кралицата. Но мога да казвам на краля само онова, което иска да чуе. Знаете това така добре, както и аз.

Връщам се в родилната стая и оставам при Катерина по време на родилните ѝ мъки, болките идват все по-начесто, тя дърпа здраво една вързана на възли връв, а акушерките хвърлят шепи пипер в лицето ѝ, за да я накарат да кихне. Тя се задъхва, мъчейки се да си поеме дъх, сълзите се стичат по лицето ѝ, очите и ноздрите ѝ горят от лютата подправка, после изкрещява от болка, от утробата ѝ избликва кръв и бебето се ражда. Акушерката се хвърля върху него, извлича го като гърчеща се риба и прерязва пъпната връв. Бавачката го повива в чисто ленено платно, а после във вълнена пелена и го вдига да го види кралицата. Тя е заслепена от сълзи, задавена от пипера и от болката.

— Момче ли е? — пита настойчиво тя.

— Момче! — съобщават ѝ те, във възторжен хор. — Момче! Живо момче!

Тя посяга да докосне малките му стиснати юмруци, ритащите му крачета, макар че този път се страхува да го поеме. Но той е силен: със зачервено лице, надаващ силни викове, шумен като баща си, надут и важен като Тюдор. От устните ѝ се откъсва удивен, възхитен смях и тя протяга ръце.

— Той добре ли е?

— Той е добре — потвърждават те. — Дребен е, защото подрани, но е добре.

Кралицата се обръща към мен и ме удостоява с огромна чест.

— Вие ще съобщите на краля — казва тя.

Намирам го в покоите му да играе карти с приятелите си Чарлс Брандън и Уилям Комптън, и сина ми Монтагю. Съобщават за идването ми пред безредна група придворни, които са се надявали да разберат новината от придворните дами пред вратата и да отидат при него с първите вести, и той веднага разбира защо съм дошла при него. Скача на крака, с лице, светнало от надежда. Отново виждам момчето, което познавах, момчето, което вечно се луташе между самохвалство и боязливост. Правя реверанс и когато се изправям, широката ми усмивка му казва всичко.

— Ваша светлост, кралицата роди хубаво, здраво момче — казвам просто. — Имате син, имате принц.

Той залита и слага ръка на рамото на Монтагю, за да се закрепи. Собственият ми син подкрепя краля и първи изрича:

— Слава Богу! Хвала!

Устните на Хенри треперят и аз си напомням, че въпреки суетността си той е само на двайсет и три години, а перченето му е само параван пред страха му от провал. Виждам сълзите в очите му и осъзнавам, че е живял под ужасен страх, че бракът му е прокълнат, че никога няма да има син, и че точно сега, докато хората отвън пред стаята ликуват при новината, а другарите му го пляскат по гърба и го наричат велик човек, същински бик, жребец, истински мъж, той чувства как проклятието се вдига от него.

— Трябва да се помоля, трябва да въздам благодарност — пелтечи той, сякаш не знае какво говори, не знае какво би трябвало да каже. — Лейди Маргарет. Трябва да въздам благодарност, нали? Трябва веднага да поръчам да отслужат литургия? Това е Божията благословия върху мен, нали? Доказателство за Неговото благоволение? Аз съм благословен. Аз съм благословен. Всеки може да види, че съм благословен. Родът ми е благословен.

Придворните се тълпят около него. Виждам как Томас Улзи си пробива път с лакти през младите мъже, а после изпраща съобщение оръдията да дадат залп, а всички черковни камбани в Англия да бият радостно и във всяка църква да бъде отслужена благодарствена литургия. Ще запалят празнични огньове по улиците, ще поднасят безплатен ейл и ще пекат месо, а из цялото кралство ще се разнесе новината, че бъдещето на кралския род е подсигурено, че кралицата е дарила краля със син, че династията на Тюдорите ще пребъде вечно.

— Значи тя е добре? — пита ме Хенри през глъчката от подмятания и възторжени поздравления. — Бебето е силно?

— Тя е добре — потвърждавам. Няма нужда да му казвам, че тя има разкъсвания, че кърви ужасно, че е почти ослепена от подправките, които хвърляха в лицето ѝ, и изтощена от родилните болки. Хенри не обича да слуша за болести; изпитва ужас от физическата слабост. Ако чуе за разкъсванията и кървенето на кралицата, никога не би отишъл отново в леглото ѝ.

— Бебето е здраво и силно — поемам си дъх и изигравам най-силната си карта в полза на кралицата: — Изглежда точно като вас, господарю. Има коса, червена като на Тюдорите.

Той надава радостен вик и изведнъж започва да подскача из стаята като момче, като удря мъжете по гърбовете, прегръща приятелите си, буен като млад овен на ливада.

— Моят син! Моят син!

— Херцогът на Корнуол — напомня му Томас Улзи за титлата.

Някой донася гарафа вино и я разлива щедро в дузина чаши.

— Херцогът на Корнуол! — реват те. — Бог да го благослови! Бог да пази краля и Уелския принц!

— А вие нали ще отговаряте за детската стая? — подвиква ми Хенри през рамо. — Нали, скъпа лейди Маргарет? Ще се грижите за сина ми и ще го пазите? Вие сте единствената жена в Англия, на която бих се доверил да го възпита.

Колебая се. Щях да бъде гувернантка на първия син и се боя да се наема отново с тази задача. Но трябва да се съглася. Ако не го сторя, ще изглежда, че се съмнявам в способностите си, че се съмнявам в здравето на детето, което поверяват на грижите ми. През цялото време, през всеки ден от живота си, през всяка минута от всеки ден трябва да се държим така, сякаш всичко е наред, сякаш нищо не може да се обърка, сякаш Тюдорите се ползват с изключителното Божие благоволение.

— Не бихте могли да му осигурите по-нежни грижи — казва бързо синът ми Монтагю, докато аз се колебая. Погледът му ми напомня, че трябва да отговоря, и то бързо.

— За мен е чест — казвам.

Сам кралят слага бокал с вино в ръката ми.

— Скъпа лейди Маргарет — казва той. — Вие ще отгледате следващия крал на Англия.

И затова дойката вика първо мен, когато вдига малкото бебе от украсената му със златен емайл люлка и открива, че е посиняло и безжизнено. Били са в стаята в съседство със спалнята на кралицата; дойката седяла до люлката и го наглеждала, но ѝ се сторил много тих. Сложила ръка върху меката му главица и не усетила пулс. Пъхнала пръсти отдолу под тънката му ленена нощница, и открила, че е още топъл. Но не дишал. Просто бил спрял да диша, сякаш някакво старо проклятие е положило леко хладната си ръка върху нослето и устата му, слагайки край на рода, който уби принцовете на Йорк.

Прегръщам безжизненото тяло, а дойката ридае на колене пред мен, повтаряйки отново и отново през плач, че изобщо не е откъсвала очи от него, той не издавал звук, нямало как да знае, че нещо не е наред — а после го слагам обратно в украсената му люлка, сякаш се надявам да спи добре. Без да знам какво да кажа, минавам през вратата, свързваща детската и родилната стая, където кралицата, изкъпана, превързана и облечена в нощницата си, е готова за нощта.

Акушерките опъват чистите чаршафи на голямото легло, две придворни дами са седнали до огъня, самата кралица се моли пред малкия олтар в ъгъла на стаята. Коленича до нея, тя обръща лице към мен и вижда изражението ми.

— Не — казва простичко.

— Толкова съжалявам — в един ужасен миг ми се струва, че ще повърна, призлява ми от ужас пред онова, което трябва да кажа. — Толкова съжалявам.

Катерина клати глава, безмълвно, като идиот на панаира.

— Не — повтаря тя. — Не.

— Той е мъртъв — казвам много тихо. — Издъхна в люлката си, докато спеше. Само преди миг. Толкова съжалявам.

Тя побелява и се олюлява назад. Надавам предупредителен вик и една от дамите ѝ, Беси Блаунт, я улавя, когато припада. Вдигаме я и я слагаме на леглото, а акушерката идва да изсипе горчиво масло върху парче плат и го притиска към носа и устата ѝ. Тя се задавя, отваря очи и вижда лицето ми.

— Кажете ми, че не е вярно. Кажете ми, че е било ужасен сън.

— Вярно е — казвам, и усещам, че собственото ми лице е мокро от сълзи. — Вярно е. Толкова съжалявам. Бебето е мъртво.

От другата страна на леглото виждам как Беси гледа ужасено, сякаш най-лошите ѝ страхове са се потвърдили, а после се свлича на колене и свежда глава в молитва.

Кралицата лежи в голямото си, пищно легло в продължение на дни. Би трябвало да е облечена в най-хубавите си дрехи, облегната на златисти възглавници, да получава подаръци от кръстници и чуждестранни посланици. Но никой не влиза тук, а и тя не би приела никого. Заравя лице във възглавницата си и лежи безмълвно.

Аз съм единствената, която може да отиде при нея, да хване студената ѝ ръка и да изрече името ѝ.

— Катерина — прошепвам, сякаш съм нейна приятелка, а не нейна поданица. — Катерина.

За момент си мисля, че ще остане безмълвна, но тя се размърдва леко в леглото и ме поглежда през приведеното си рамо. Лицето ѝ е набраздено от болка; изглежда далеч по-стара от двайсет и осемте си години, прилича на повалена статуя на скръбта.

— Какво?

Моля се да ми дойде наум някоя насърчителна дума, моля се за послание за християнско търпение, за напомняне, че трябва да бъде смела като майка си, че е кралица и има предопределена съдба. Мисля си, че навярно мога да се помоля с нея, или да поплача с нея. Но лицето ѝ, бяло като карарски мрамор, е сурово и мрачно, докато ме чака да намеря какво да кажа, докато лежи там, свита на кълбо, вкопчила се в скръбта си.

В тишината разбирам, че няма думи, които да я утешат. Не може да бъде казано нищо, което би ѝ донесло утеха. И все пак има нещо, което трябва да ѝ кажа.

— Трябва да станете — е всичко, което казвам. — Не можете да останете тук. Трябва да станете.

Всички се чудят, но никой не говори. Или по-скоро: всички се чудят, но засега никой не проговаря. Катерина се пречиства в църква и се връща в двора, а Хенри я посреща с някаква хладина, нова за него. Отгледан е да бъде буйно и весело момче, но тя го учи на скръб. Той беше момче, уверено в собствения си добър късмет, държащо да бъде щастливо, а Катерина го учи на съмнение. Като мъж и като момче той се е стремил да бъде най-добрият във всичко, което прави; изпитвал е наслада от собствената си сила, умения и външност. Не може да понесе провал — свой или на някой от близките си. А сега е разочарован от нея, разочарован е от мъртвите ѝ синове, разочарован е дори от Бог.