Проклятието на краля

Дворецът Уестминстър, Лондон Лятото на 1505 г.

Кралският двор е в Уестминстър, което е истинска благословия за мен, защото в огромния безразборно построен дворец винаги има свободни стаи. Някога спях в най-хубавата стая, в леглото на кралицата, за да ѝ правя компания през нощта; сега ми е отредена една малка стая, далече от голямата зала. Забелязвам колко бързо и точно управителят на домакинството си дава сметка, че късметът ми е изневерил.

Този дворец прилича на оградено село, разположено зад собствени солидни стени във вътрешността на големия Лондон. Познавам всички лъкатушещи алеи и малките оградени със стени градини, задните стълбища и скритите входове. Това е домът ми от детинство. Измивам лицето и ръцете си и прикрепвам с игли шапчицата си. Изтупвам прахта от роклята си и държа главата си високо изправена, докато вървя по калдъръмените алеи към голямата зала и покоите на кралицата.

Тъкмо се готвя да прекося градините на кралицата, когато чувам някой да ме вика по име, и когато се обръщам, виждам епископ Джон Фишър, изповедник на нейна светлост и стар мой познат. Когато бях малко момиче, той идваше в замъка Мидълхам да ни учи на катехизиса и да изслушва изповедите ни. Той познаваше брат ми, Теди, като малко момче, като престолонаследник; учеше ме на псалмите, когато името, изписано в псалтира ми, беше Маргарет Плантагенет, а аз бях племенница на краля на Англия.

— Ваше преосвещенство! — възкликвам и правя лек реверанс, защото той стана видна личност под благочестивото управление на нейна светлост.

Той прави кръстния знак над главата ми, и ми се покланя така ниско, сякаш все още съм наследницата на кралската династия.

— Лейди Поул! Съжалявам за загубата ви. Съпругът ви беше прекрасен човек.

— Наистина беше — казвам.

Епископ Фишър ми предлага ръката си и тръгваме един до друг по малката пътека.

— Рядко ви виждаме в двора, дъще моя?

Каня се да направя някаква незначителна забележка, например, че трябва да си купя нови ръкавици, когато нещо в дружелюбното му, усмихнато лице ме подтиква да му се доверя.

— Дойдох за помощ — казвам откровено. — Надявам се, че нейна светлост ще ме посъветва. Съпругът ми ме остави почти без нищо, а не мога да се справям с вдовишките си ренти.

— Съжалявам да го чуя — казва той простичко. — Но съм убеден, че тя ще ви изслуша любезно. Тя има много грижи и много работа, Бог да я благослови; но никога не би пренебрегнала член на семейството си.

— Надявам се — казвам. Питам се дали има начин да успея да го помоля да се застъпи за мен пред нея, когато той посочва с жест към отворените врати на галерията пред нейната приемна.

— Хайде — подтиква ме той. — Ще вляза с вас. По-добре е да не отлагате, винаги има много хора, които чакат да се срещнат с нея.

Вървим заедно.

— Сигурно сте чули, че бившата ви повереница, вдовстващата принцеса на Уелс, ще си замине обратно за Испания? — пита ме тихо той.

Потресена съм от тази новина.

— Не! Мислех, че е сгодена и ще се омъжи за принц Хари.

Той поклаща глава.

— Още не е общоизвестно, но не могат да се споразумеят за условията — казва. — Бедното дете, мисля, че е много самотна в големия си дворец без никого освен изповедника си и дамите си. За нея е по-добре да си отиде у дома, отколкото да живее сама тук, а нейна светлост не желае тя да идва в двора. Но нека това си остане между нас двамата. Не знам дори дали са ѝ казали вече. Ще отидете ли да я видите, докато сте в Лондон? Знам, че много ви обича. Бихте могли да я посъветвате да приеме съдбата си с радост и достойнство. Наистина мисля, че ще бъде по-щастлива у дома, отколкото да чака и да се надява тук.

— Ще го направя. Толкова съжалявам!

Той кимва.

— Животът ѝ не е лесен. Остана вдовица толкова млада, а сега е принудена да се прибере у дома отново като вдовица. Но нейна светлост намира напътствия в отговор на молитвите си. Тя смята, че Божията воля е принц Хари да се ожени за друга. Вдовстващата принцеса не е за него.

Стражите отстъпват встрани да направят път на епископа, и отварят вратите на приемната. Тя е претъпкана с молители; всеки иска да се представи пред нейна светлост и да я помоли за една или друга услуга. Всички дела, полагащи се на кралица, са паднали на нейните плещи, а тя има и собствени големи земи, които да управлява. Тя е един от най-заможните земевладелци на кралството, безспорно най-състоятелната жена в Англия. С нейни дарения са създадени колежи и параклиси, построила е болници, църкви, колежи и училища, и всички те изпращат представители да ѝ докладват или да молят за благоволението ѝ. Оглеждам стаята и пресмятам, че около двеста души чакат да се срещнат с нея. Аз съм една от твърде многото.

Но тя ме забелязва и ме избира сред всички. Влиза в стаята от параклиса, с дамите си, вървящи две по две зад нея, носейки молитвениците си, сякаш са подбрани монахини от малък манастир, и се оглежда с острия си, наблюдателен поглед. Вече е на повече от шейсет години, лицето ѝ е покрито с дълбоки бръчки и смръщено, но главата ѝ е изправена под тежката ѝ триъгълна шапчица, и макар да се обляга на една от дамите си, докато върви през стаята, подозирам, че го прави просто за показност; може да върви също толкова добре и сама.

Всички ѝ правят толкова ниски реверанси и поклони, сякаш е кралицата, чиито покои заема. Снишавам се в реверанс, но държа главата си изправена и се усмихвам: искам тя да ме види. Привличам погледа ѝ, и когато тя спира пред мен, целувам ръката, която ми поднася, а когато показва с жест, че мога да се изправя и се надвесва напред, я целувам по меката старческа буза.

— Скъпа братовчедке Маргарет — казва тя хладно, сякаш сме се разделили като добри приятелки едва вчера.

— Ваша светлост — отвръщам.

Тя ми кимва да тръгна редом с нея. Заемам мястото на придворната ѝ дама и тя се обляга на ръката ми, докато вървим през множеството. Забелязвам, че съм публично удостоена с вниманието ѝ.

— Дошли сте да ме видите, скъпа моя?

— Надявам се да получа съвет от вас — казвам тактично.

Подобният на клюн нос се обръща към мен, суровите ѝ очи оглеждат лицето ми. Тя кимва. Знае много добре, че отчаяно се нуждая от пари.

— Дълъг път сте изминали за един съвет — отбелязва тя сухо. — Наред ли е всичко в дома ви?

— Децата ми са добре и молят за вашата благословия — казвам. — Но не мога да се справям само с вдовишката си издръжка. Имам съвсем малък доход сега, когато съпругът ми е мъртъв, а имам пет малки деца. Правя най-доброто, което мога, но в Стортън има само малко земя, наемите на имотите в Медменъм и Елсбъро носят само петдесет лири годишно, а, разбира се, аз получавам само една трета от тях — притеснявам се това да не прозвучи като оплакване. — Не е достатъчно да си плащам сметките — казвам простичко. — Нито да поддържам домакинството.

— Тогава ще трябва да намалите броя на слугите си — съветва ме тя. — Вече не сте Плантагенет.

Споменаването на името ми публично, макар и толкова тихо, че никой не може да чуе, означава заплаха.

— Не съм чувала това име от години — казвам ѝ. — И никога не съм живяла така. Намалих броя на слугите си. Искам само да живея като вдовицата на един рицар, предан на Тюдорите. Не търся нищо по-показно. Съпругът ми и аз се гордеехме, че сме ваши смирени слуги, и се стараехме да ви служим добре.

— Бихте ли искали синът ви да дойде в двора? Да прави компания на принц Хари? — пита тя. — Бихте ли искали да бъдете моя придворна дама?

Едва успявам да отговоря; това е разрешение, за което не бях и мечтала.

— За мен ще бъде чест… — изричам със запъване. Удивена съм, че проявява такова благоволение. Това ще реши всичките ми проблеми. Ако мога да въведа Хенри в двореца Елтам, той ще получи най-доброто образование на света; ще живее като принц, заедно със самия принц. А една придворна дама получава заплащане за услугите си, възнаграждават я с постове, когато има свободни, получава дребни допълнителни възнаграждения дори за най-малки услуги, приема подкупи от новопристигнали в двора. На една придворна дама подаряват накити и рокли, кесия със злато за Коледа, получава издръжка за себе си и за семейството си, подслоняват конете ѝ безплатно в конюшните, слугите ѝ също се хранят в двореца. Надеждата да се изхранвам с храната от кралските кухни, а конете ми в кралските конюшни да ядат сеното на Тюдорите, е като обещание за освобождаване от затвора на тревогите ми.

Лейди Маргарет вижда надеждата, която озарява лицето ми.

— Възможно е — признава тя. — В края на краищата, подобаващо е.

— За мен ще бъде чест — казах. — Ще бъда много щастлива.

Изискано облечен мъж застава пред нас и се покланя. Изглеждам го смръщено; това е моето време с нейна светлост. Тя е източникът на всяко богатство и закрила; тя и синът ѝ, кралят, притежават всичко. Това е единственият ми миг и единственият ми шанс; никой няма да ни прекъсне, ако мога да го предотвратя. За моя изненада епископ Фишър слага длан върху ръката на благородника, преди той да успее да изложи молбата си, и го дръпва настрани, като му казва нещо шепнешком.

— Трябва да ви задам един въпрос, който ви зададох веднъж преди — казва лейди Маргарет тихо. — Става дума за времето, което прекарахте в Лъдлоу, с принца и принцесата на Уелс.

Усещам как се вледенявам. Джон Фишър току-що ми каза, че се готвят да изпратят Катерина у дома в Испания. Ако наистина е така, защо биха се интересували дали бракът е бил консумиран, или не?

— Да?

— Безпокои ни един дребен въпрос, правен въпрос, относно разрешението за първия ѝ брак. Трябва да се погрижим да осигурим правилна формулировка на разрешението, за да може скъпата ни Катерина да се омъжи за принц Хари. В интерес на принцесата е да ми кажете това, което трябва да знам.

Знам, че това е лъжа. Лейди Маргарет иска да я изпрати у дома.

— Бракът между принц Артур и принцесата беше консумиран, нали?

Хватката върху ръката ми се затяга, сякаш тя иска да изстиска признание от мозъка на костите ми. Стигнали сме до края на стаята, но вместо да се обърне, за да тръгне отново бавно през тълпата от молители, тя кимва на облечените си в ливреи слуги при двойните врати да ги отворят, ние влизаме през тях в личните ѝ покои и вратите се затварят зад нас. Сами сме; никой не може да чуе отговора ми освен нея самата.

— Не мога да кажа — изричам привидно спокойно, макар да откривам, че се страхувам от нея, тук, в тази празна стая със стражи пред вратите. — Ваша светлост, казах ви, съпругът ми водеше принца в спалнята ѝ, но тя ми каза, че той е бил неспособен.

— Казала е това. Зная какво е казала тя — в гласа ѝ се долавя дрезгава нотка на нетърпение, но тя успява да се усмихне. — Но, скъпа моя Маргарет, какво вярвате вие?

Повече от всичко друго вярвам, че това ще ми струва службата ми на придворна дама и образованието на сина ми. Блъскам си ума да измисля какво да кажа, нещо, което да я удовлетвори, без да навреди на принцесата. Тя чака, със сурово изражение. Няма да се приеме нищо друго освен думите, които иска да чуе. Тя е най-могъщата жена в Англия и ще настоява да се съглася с нея. Измъчено прошепвам:

— Вярвам на нейна светлост вдовстващата принцеса.

— Тя мисли, че ако е недокосната девица, ще я омъжим за принц Хари — казва без заобикалки нейна светлост. — Родителите ѝ поискаха разрешение от папата и го уведомиха, че бракът не е бил консумиран. Той им даде разрешение, което е умишлено неясно съставено. За Изабела Кастилска е типично да се сдобие с документ, който може да бъде тълкуван, както тя пожелае. Дори след смъртта си тя ни мами. Явно не се допуска думите на дъщеря ѝ да бъдат поставяни под съмнение. Тя не бива дори да бъде разпитвана. Мисли си, че може да влезе в нашето семейство, да влезе в дома ни, да влезе в същите тези покои — моите покои — и да ги завладее. Смята да ми отнеме принца и всичко останало.

— Сигурна съм, че принц Хари ще бъде достатъчно подходящ…

— Принц Хари няма сам да си избере съпруга — заявява тя. — Аз ще я избера. И няма да приема тази млада жена за своя снаха. Не и след тази лъжа. Не и след опита ѝ да прелъсти краля още в първите дни на скръбта му. Тя мисли, че понеже е принцеса по рождение и възпитание, може да вземе всичко, което съм спечелила, всичко, което Бог ми е дал: сина ми, внука ми, положението ми, цялото дело на живота ми. Отдадох най-добрите години от живота си, за да доведа сина си в Англия, да го опазя. Омъжих се, за да му осигуря съюзници, сприятелих се с хора, които презирах, заради него. Паднах толкова ниско, че да… — тя млъква рязко, сякаш не иска да си спомня какво се е принизила да стори. — Но тя си мисли, че може да влезе тук, изричайки лъжа, защото е принцеса с кралска кръв. Мисли си, че е в правото си. Но аз казвам, че не е.

Осъзнавам, че когато Катерина се омъжи за принц Хари, тя ще върви пред нейна светлост във всяка процесия, всеки път, когато отиват на литургия или на вечеря. Ще получи същите тези покои, ще разполага с най-хубавите рокли от кралските гардероби, ще стои по-високо от майката на краля, а ако дворът следва предпочитанията на краля — а в един кралски двор винаги става така — тогава придворните ще се изнесат от покоите на нейна светлост и ще се стекат при хубавата млада принцеса. Принцеса Катерина няма да се отдръпне и да отстъпи пред нейна светлост, както отстъпи пред нея моята братовчедка, кралицата. Катерина притежава твърдост. Ако някога стане Принцеса на Уелс, тя ще застави нейна светлост да ѝ даде предимство, навсякъде, във всичко. Ще изтръгне дължимото уважение от тази собственически настроена старица и ще отвърне на враждебността ѝ.

— Казах ви всичко, което знам — казвам тихо. — На ваше разположение съм, ваша светлост.

Тя ми обръща гръб, сякаш не желае да вижда побелялото ми лице и умолителния ми поглед.

— Имате избор — казва кратко. — Можете да бъдете моя придворна дама, а синът ви може да влезе в свитата на принц Хари. Ще ви се плаща щедро, ще има подаръци и поземлени дарения. Или можете да подкрепите вдовстващата принцеса в чудовищната ѝ лъжа и отвратителната ѝ амбиция. Изборът е ваш. Но ако кроите заговор да изкушите Уелския принц, нашия принц, нашия единствен принц, да встъпи в брак с онзи млада жена, тогава никога няма да дойдете в двора, докато съм жива.

Изчаквам до здрач, преди да отида да посетя принцеса Катерина. Отивам пеш с една придружителка и един слуга, а управителят ми върви начело, с тояга в ръка. Сега Лондон гъмжи от просяци, отчаяни мъже, принудени от по-високите наеми да напуснат фермите си, превърнати в бездомници, когато са се оказали неспособни да плащат глобите, докарани до просешка тояга от данъците на краля. Може някои от собствените ми арендатори да спят във входовете на лондонските църкви и да просят храна.

Вървя, спуснала качулката си достатъчно ниско, за да скрива лицето ми, и се озъртам постоянно от страх, че може да ни следят. В Англия има повече шпиони, отколкото когато и да било преди, тъй като на всеки се плаща да шпионира съседа си, а бих предпочела нейна светлост да не знае, че посещавам дома на принцесата, която тя нарича „онази млада жена“.

Пред прага ѝ няма светлина и минава много време, докато някой отговори на тихото потропване на моя управител по двойните дървени врати. Няма страж, който да ги отвори, а само един паж, който ни повежда през студената, голяма зала и чука на вратата на някогашната стая за аудиенции.

Една от испанките, останали с Катерина, надзърта покрай вратата и когато ме вижда, се изправя, изтупва роклята си, прави нисък реверанс, и ме повежда през стаята за аудиенции и ме въвежда в личните покои, където малка група дами са се сгушили около оскъден огън.

Катерина ме разпознава в мига, когато отмятам назад качулката си, скача с вик, и затичва към мен. Готвя се да направя реверанс, но тя се хвърля в обятията ми и ме прегръща, целува ме по едната буза, а после по другата, отдръпва се назад да разгледа лицето ми, а после ме прегръща отново.

— Толкова си мислех за вас! Толкова ми беше мъчно, когато чух за загубата ви. Сигурно сте получили писмата ми? Толкова ми беше мъчно за вас, и за децата. И за новото бебе! Момче, Бог да го благослови! Здрав ли расте? А вие? Успяхте ли да свалите цената на конските подкови?

Тя ме придърпва към светлината на единствения свещник с восъчни свещи, за да може да се вгледа в лицето ми.

— Санта Мария! Но вие сте толкова слаба, и, скъпа моя, изглеждате толкова изтощена.

Обръща се и изгонва дамите си от местата до огнището.

— Вървете си. Всички. Вървете си в спалните. Лягайте си. Лейди Маргарет и аз ще разговаряме насаме.

— В спалните си? — запитвам.

— Никъде няма достатъчно дърва за огрев, освен тук и в кухнята — казва тя простичко. — А всички те са твърде високопоставени, за да седят в кухнята. Така че, ако не седят тук, трябва да си легнат, за да се топлят.

Поглеждам я слисано.

— Отпускат ви толкова малко пари, че не можете да имате огън в спалните?

— Както виждате — казва тя мрачно.

— Идвам от Уестминстър — казвам, като се настанявам на едно ниско столче до стола ѝ. — Имах ужасен разговор с нейна светлост.

Тя кимва, сякаш това не я изненадва.

— Тя ме разпитваше относно брака ви с… — дори сега, три години по-късно, не мога лесно да изрека името му. — С нашия принц — поправям се.

— Сигурно. Тя е много против мен.

— Защо, как мислите? — питам любопитно.

Тя ми хвърля дяволитата си момичешка усмивка:

— О, нима е била любяща свекърва на братовчедка ви, кралицата? — пита тя.

— Не беше. И двете се ужасявахме от нея — признавам.

— Тя не е жена, която харесва обществото на жени — отбелязва Катерина. — Тъй като синът ѝ е вдовец, а внукът ѝ — неженен, тя е господарка на двора. Не иска една млада жена да пристигне тук, весела, любяща и щастлива, превръщайки това място в средище на начетеност, елегантност и удоволствия. Не е много мила дори към внучката си, принцеса Мери, защото тя е толкова красива. Вечно ѝ повтаря, че външността не означава нищо, и че би трябвало да се стреми към смирение! Тя не обича хубави момичета, не обича съперници. Ако изобщо позволи на принц Хари да се ожени, то ще е за някоя млада жена, с която да може да се разпорежда. Ще го омъжи за дете, за някое момиче, което дори не може да говори английски. Тя не иска жена като мен, която знае как трябва да се правят нещата и ще се постарае те да се правят така, и в кралството да настъпи ред. Не ѝ трябва човек, който ще се опита да убеди краля да управлява, както е редно.

Кимвам. Точно това съм си мислила.

— Опитва се да не ви допуска в двора?

— О, тя успява, и тържествува — посочва излинелите завеси на стаята и местата по стените, където висят празните рамки за скъпите гоблени. — Кралят не ми плаща издръжката, която ми се полага; принуждава ме да преживявам с нещата, които донесох със себе си от Испания. Нямам нови рокли, затова, когато ме канят в двора, изглеждам нелепо в дрехи по испанската мода, целите кърпени. Нейна светлост се надява да пречупи волята ми и да ме принуди да помоля баща си да ме прибере у дома. Но дори и да го помоля, той не би ме прибрал обратно. Хваната съм тук в капан.

Ужасена съм. Двете изпаднахме от такова благоденствие до такава нищета за толкова кратко време.

— Какво ще правите, Катерина?

— Ще чакам — казва тя с тиха решителност. Навежда се близо до мен и допира уста до ухото ми: — Той е на четиридесет и осем години, в лошо здраве е, едва диша заради проблемите с гърлото. Ще чакам.

— Не казвайте нито дума повече — казвам нервно. Хвърлям поглед към затворената врата и към сенките по стените.

— Нейна светлост поиска ли от вас да се закълнете, че Артур и аз сме живели като мъж и жена? — пита ме тя направо.

— Да.

— Какво отговорихте?

— Отначало ѝ казах, че не съм видяла доказателства за това, и че не бих могла да бъда сигурна.

— Какво каза тя?

— Обеща ми място в двора и място за сина ми, както и парите, от които имам нужда, ако се съглася да ѝ кажа онова, което иска да чуе.

Тя чува мъката в гласа ми, взема ръката ми и насочва към мен нетрепващия, спокоен поглед на сините си очи.

— О, Маргарет, не мога да искам от вас да живеете в бедност заради мен. Редно е синовете ви да бъдат в двора, зная това. Не е нужно да ме защитавате. Освобождавам ви от обещанието ви, Маргарет. Можете да кажете, каквото желаете.

Трябва да потеглям към къщи, но в роклята си за езда влизам още веднъж в покоите на кралицата, където четат пред нейна светлост един псалм, преди да отиде на вечеря в голямата зала на Уестминстър.

Тя ме вижда в мига, когато влизам тихо в стаята, и когато псалмът свършва, ме вика с жест при себе си. Дамите ѝ се отдръпват и се преструват, че обсъждат шапчиците си. Явно след вчерашната среща знаят, че тя се е скарала с мен и мислят, че съм дошла да се предам.

Тя ми се усмихва.

— Ах, лейди Маргарет. Ще можем ли да уредим идването ви в двора?

Поемам си дъх.

— Много бих се радвала да дойда в двора — казвам. — Много бих се радвала синът ми да отиде при принц Хари в двореца Елтам. Лейди Маргарет, моля ви да му окажете това благоволение. В името на баща му, вашия доведен братовчед, който ви обичаше толкова много. Нека синът на сър Ричард да бъде възпитан като благородник. Нека малкият ви сродник дойде при вас, моля ви.

— Ще го сторя, ако вие ми направите тази единствена услуга — казва тя невъзмутимо. — Кажете ми истината, и ще спасите нас, вашите роднини, от една непочтена годеница. Кажете ми нещо, което да съобщя на сина си, краля, за да го възпра да ожени испанската лъжкиня за нашето невинно момче. Молих се за това и съм сигурна, че Катерина Арагонска никога няма да се омъжи за принц Хари. Трябва да бъдете вярна на мен, майката на краля, а не на нея. Предупреждавам ви, лейди Маргарет, внимавайте какво говорите. Страхувайте се от последствията! Мислете много внимателно, преди да постъпите така, както сте си наумили.

Тя ме поглежда гневно с изпъкналите си тъмни очи, сякаш за да се увери, че разбирам заплахата, която отправя, и аз незабавно реагирам точно обратно на очакванията ѝ. Страхът ми се стапя, когато тя се държи грубо с мен. Почти ми идва да се разсмея на думите ѝ. Каква глупачка! Проклета, стара, жестока глупачка, това е тя! Нима е забравила коя съм, та ме заплашва така? За Бога, аз съм Плантагенет. Аз съм дъщеря на династията Йорк. Родният ми баща нахлу в свято убежище, уби един крал и беше убит от родния си брат. Майка ми последва баща си в бунта, а после премина на другата страна и поведе със съпруга си война срещу него. Ние сме род от мъже и жени, които винаги следват собствената си воля; не можем да бъдем заставени да се боим от последствията. Ако ни покажете опасност, ние винаги, винаги ще тръгнем към нея. Наричат ни „демонско котило“ заради дяволското ни своенравие.

— Не мога да лъжа — казвам ѝ тихо. — Не зная дали принцът е бил способен да постъпи като мъж със съпругата си или не. Никога не съм забелязала никакви доказателства. Тя ми каза, че не са консумирали брака си и аз ѝ повярвах. Вярвам, че тя е девица, каквато беше, когато дойде в тази страна. Вярвам, че може да се омъжи за всеки подходящ принц, когото баща ѝ одобри. Аз лично мисля, че тя би станала много добра съпруга на принц Хари и много добра кралица на Англия.

Лицето ѝ потъмнява, виждам как една вена започва да пулсира на слепоочието ѝ, но тя не казва нищо. С бърз, гневен жест вика дамите си да се подредят зад нея. Ще ги отведе на вечеря, а аз никога повече няма да се храня на кралската маса.

— Както желаете — тя процежда думите, сякаш отмерва отрова. — Искрено се надявам, че можете да се справите с вдовишкото си наследство, лейди Маргарет Поул.

Снишавам се в дълбок реверанс.

— Разбирам — казвам смирено. — Но синът ми? Той е кралски повереник, той е син на вашия доведен братовчед, той е чудесно момче, ваша светлост…

Тя минава бързо покрай мен без нито дума, и всичките ѝ дами тръгват след нея. Изправям се, изпращайки ги с поглед. Изживях своя миг на гордост; спуснах се по своя хълм Амбиън към полето край Бозуърт2, и не срещнах друго освен поражение. А сега не зная какво ще правя.