Проклятието на краля

Дворецът Ричмънд, западно от Лондон Май 1532 г.

Лятото е прекрасно и подранило, прекрасно, сякаш самата околност е искала да накара всички да запомнят това време. Всяка сутрин по реката се стели перлена мъгла, която крие тихо плискащата се вода, а патиците и гъските се издигат от нея, пляскайки бавно с криле.

Когато слънцето се издига, горещината прогаря мъглата, прогонва я и оставя тревата искряща от роса, всяка паяжина прилича на дантела с диаманти. Сега усещам влажния мирис на зеленикавите речни води, а понякога, ако седя много неподвижно на кея, загледана надолу през плаващите водорасли и туфите благоуханна водна мента, виждам пасажи от малки рибки и силуетите на пъстърви.

В крайречните ливади, спускащи се надолу от двореца към реката, кравите газят до колене в гъстата, тучна трева, осеяна с ярки жълтурчета, и леко размахват опашки, за да се пазят от мухите, които бръмчат около тях. Обзети от любовно настроение, вървят рамо до рамо с бика, а теленцата се клатушкат на нестабилните си крака след майките си.

Първо пристигат черните бързолети, после горските лястовици, а след това — градските лястовици и скоро по всяка стена на двореца закипява трескава строителна работа и преустройване на онези малки купички от кал, техните гнезда. Цял ден птиците прелитат от реката до стрехите, като спират само да почистят с клюн перата си върху покривите на конюшните, хубави като малки монахини в черно-бялата си окраска. Когато родителите прелитат покрай гнездата, новоизлюпените пиленца подават главици и крякат с широко отворени жълти клюнове.

Изпълнени с радостта на сезона, донасяме майското дърво и си устройваме танци в гората, регати с гребни лодки и състезания по плуване. Придворните се увличат по риболова, всеки млад мъж носи въдица, палим голям огън край реката, където готвачите потапят улова в кипящо масло в котлета, сложени в пепелта, и поднасят рибата още съвсем гореща. Щом слънцето се спусне ниско, а малката сребриста луна изгрее, излизаме с баржите и музикантите ни свирят, а музиката се носи над водата, докато небето придобие прасковен оттенък, а реката се превърне в пътека от розовозлатисто, която може да ни отведе навсякъде, и ни се струва, че приливът ще ни отвлече надалече.

Прибираме се по здрач, пеейки тихо със свирача на лютня, без факли, така че сивият цвят на здрача поляга върху реката, а прилепите, които се стрелкат над сребристата река, не се смущават, и тогава чувам барабан, отмерващ ритъма на гребците, да отеква през водата като далечна топовна стрелба, и виждам баржата на Монтагю с факли по цялата ѝ дължина да се задава бързо към нас.

Нашите баржи спират на кея, аз нареждам на принцеса Мери да влиза в двореца, като си мисля, че ще се срещна с Монтагю насаме, но сега, за първи път, тя не прави гримаса на нацупено дете, тръгвайки бавно да изпълни нареждането ми. Спира, поглежда ме в лицето и казва:

— Скъпа моя, моя най-скъпа лейди Маргарет, мисля, че е редно да се срещна със сина ви. Мисля, че е редно той да съобщи на двете ни онова, което е дошъл да каже на вас. Време е. Аз съм на шестнайсет години. Достатъчно голяма съм.

Баржата на Монтагю е на кея; чувам тракането на мостчето зад мен и стъпките на гребците, докато се подреждат, вдигайки за почест веслата си.

— Имам смелост да чуя всичко — заявява тя. — Каквото и да има да каже той.

— Нека разбера какво става, и веднага ще дойда да ви кажа — опитвам се да спечеля време. — Достатъчно голяма сте. Време е. Но… — млъквам, без да довърша, правя малък жест, сякаш за да кажа: толкова сте дребна, толкова сте крехка, как ще понесете лошите новини?

Тя вдига глава, изпъва рамене. Тя е дъщеря на майка си, личи и по начина, по който се подготвя за най-лошото.

— Мога да понеса всичко — казва. — Мога да понеса всяко изпитание, което Бог ми изпрати. Така съм възпитана; вие сама ме научихте на това. Кажете на сина си да дойде и да докладва на мен, неговия бъдещ суверен.

Монтагю застава пред нас, покланя се на двете ни, и чака, като мести поглед от едната към другата: майката, на чиято преценка се доверява, и младата кралска особа, поверена на грижите ми.

Тя му кимва, сякаш вече е кралица. Обръща се и сяда в малката беседка, която сме построили — място, на което влюбени могат да се наслаждават на реката в сянката на розов храст и орлови нокти. Седи, сякаш това е трон, а цветята, които пускат уханието си в нощния въздух, са брокатеният ѝ балдахин.

— Можете да ми кажете, лорд Монтагю. Какви мрачни вести имате, че пристигате от Лондон с толкова бързо движещи се весла и толкова силно биещ барабан? — А когато го вижда да хвърля поглед към мен, повтаря: — Можете да ми кажете.

— Лоши новини. Дойдох да съобщя на почитаемата си майка.

Почти без да мисли, той смъква шапката си и пада на едно коляно пред нея, сякаш тя е кралица.

— Разбира се — казва тя овладяно. — Разбрах го в мига щом видях баржата ви. Но можете да кажете и на двете ни. Не съм дете, не съм и глупачка. Зная, че баща ми предприема действия срещу Светата църква, и трябва да узная какво се е случило, лорд Монтагю, помогнете ми. Бъдете ми добър съветник, и ми кажете какво се е случило.

Той вдига поглед към нея, сякаш би искал да може да ѝ спести това. Но ѝ казва просто и тихо:

— Днес Църквата се предаде на краля. Един Господ знае какво ще се случи. Но от днес кралят лично ще управлява Църквата. Папата няма да има власт в Англия. Тук той не е нещо повече от епископ, епископът на Рим — поклаща невярващо глава, докато изрича тези думи. — Папата е отхвърлен от краля, над краля стои единствено Бог, под него е Църквата. Томас Мор върна лорд-канцлерския печат, оттегли се от поста си и се върна у дома.

Тя разбира, че майка ѝ е изгубила истински приятел, а баща ѝ — последния човек, който би му казал истината. Мълчи, докато попива в ума си новината.

— Кралят е превърнал църквата в свое владение? — пита. — Цялото ѝ богатство? И нейните закони и съдилища? Това означава да превърне Англия изцяло в свое лично владение.

Нито аз, нито синът ми можем да възразим.

— Наричат това „подчиняване на духовенството“ — казва той тихо. — Църквата не може да създава закони, Църквата не може да осъжда ереста. Църквата не може да изпраща част от богатствата си в Рим и не може да приема нареждания от Рим.

— За да може кралят сам да се произнесе по въпроса за брака си — казва принцесата. Осъзнавам, че е мислила задълбочено върху това, и че майка ѝ сигурно ѝ е разказала множеството хитроумни мерки, които кралят и новият му съветник Томас Кромуел са предприели.

Мълчим.

— Сам Иисус е наредил на своя апостол Петър да управлява Църквата — отбелязва тя. — Зная това. Нима Англия ще прояви непокорство към Иисус Христос?

— Това не е нашата битка — прекъсвам я. — Това е въпрос за духовниците. Не е работа за нас.

Сините ѝ очи, наследени от Йорк, се обръщат към мен, сякаш се надява, че ще кажа истината, но знае, че няма да го направя.

— Наистина го мисля — настоявам. — Това е важен въпрос. Кралят и Църквата трябва да го решат. Светия Отец ще възрази, ако сметне за необходимо. Право на краля е да приема съвети и да предяви желанията си така, както смята за най-добре. Право на духовниците в парламента е да отговорят на краля. Томас Мор трябва да заговори открито, Джон Фишър ще проговори открито, собственият ви възпитател Ричард Федърстън е проговорил открито, това е работа на мъжете, на епископите и архиепископите. Не наша.

— О, те проговориха — казва Монтагю с горчивина. — Духовниците проговориха веднага. Повечето от тях се съгласиха без възражения, а когато се стигна до гласуване, не се явиха. Точно затова Томас Мор си отиде у дома в Челси.

Малката принцеса се надига от градинската пейка и Монтагю се изправя на крака. Тя не поема предложената от него ръка, а се обръща към мен.

— Ще отида в параклиса си и ще се моля — казва. — Ще се помоля за мъдрост, която да ме направлява в тези трудни дни. Иска ми се да знаех как е редно да постъпя.

За момент тя мълчи, като гледа и двама ни.

— Ще се помоля за домашните си учители и за епископ Фишър. Ще се помоля и за Томас Мор — казва тя. — Мисля, че той е човек, който няма съмнения как е редно да постъпи.