Проклятието на краля

Замъкът Уиндзор, Бъркшър Лятото на 1531 г.

Принцеса Мери и аз, с дамите ни, заминаваме за Уиндзор да посетим майка ѝ, докато кралят е на лятно пътуване със своята свита. Дворът отново е разделен; кралят и неговата любовница отново обикалят шумно големите имения на Англия, ловуват по цял ден и танцуват по цяла нощ, и се уверяват взаимно, че са на върха на щастието. Питам се колко дълго Хенри ще търпи това. Питам се кога празнотата на този живот ще го върне у дома при съпругата му.

Кралицата ни посреща на портата на замъка, застанала пред голямата порта, зъбчатата решетка на крепостната врата е надвиснала над нея, и дори отдалече, докато яздим нагоре по хълма към големите сиви стени, виждам в изправената ѝ осанка и начина, по който държи главата си нещо, което ми подсказва, че тя се е вкопчила здраво в куража си и че това е единственото, което я крепи.

Слизаме от конете си и аз се привеждам в реверанс, докато кралицата и дъщеря ѝ се вкопчват една в друга безмълвно, сякаш Катерина Арагонска, кралицата, потомка на крале по бащина и майчина линия, вече не се интересува от формалните любезности, а просто иска да вземе дъщеря си в обятията си и да не я пуска никога вече.

Двете успяваме да поговорим насаме едва след вечеря, когато принцеса Мери е изпратена да каже молитвите си и да си ляга; тогава Катерина ме вика в спалнята си, уж за да се молим заедно, ние придърпваме две столчета до огнището, затваряме вратата, и оставаме напълно сами.

— Той изпрати младия херцог на Норфолк да ме убеждава — казва тя. Виждам развеселеното ѝ изражение, и за момент, забравяйки ужасното ѝ положение, и двете се усмихваме, а после се разсмиваме открито.

— И той беше много, много умен и блестящ, така ли? — питам.

Катерина хваща ръката ми и се разсмива високо.

— Господи, как ми липсва баща му! — казва тя искрено. — Той не беше особено начетен, но имаше голямо сърце. Но този херцог, синът му, няма нито едното, нито другото! — Тя млъква рязко. — Все повтаряше: „Най-висши теологични авторитети, най-висши теологични авторитети“, а когато го попитах какво има предвид, каза: „Левитус, Левитус“.

Задъхвам се от смях.

— А когато казах, че винаги съм смятала за общоприет онзи пасаж от Второзаконие, в който се казва, че един мъж трябва да вземе за жена съпругата на покойния си брат, той каза: „Какво? Второзаконен? Какво е това, Съфолк? Второзаконен ли имате предвид? Не ми говорете за Писанието, по дяволите, никога не съм го чел. Имам си свещеник за тази работа. Имам свещеник, за да прави това вместо мен.“

— Херцогът на Съфолк, Чарлс Брандън, също ли беше тук? — питам, ставайки бързо отново сериозна.

— Разбира се. Чарлс би направил всичко за краля — казва тя. — Винаги го е правил. Не притежава никаква способност за преценка. Раздвоен е, разбира се. Знам, че съпругата му, вдовстващата кралица, си остава моя приятелка.

— Половината народ е на ваша страна — казвам. — Всички жени.

— Но това не променя нещата — казва тя спокойно. — Независимо дали народът смята, че съм права, или че греша, това не може да промени нещата. Трябва да живея живота си в положението, в което ме е поставил Бог. Нямам избор. Майка ми казваше, че трябва да стана кралица на Англия, още когато бях малко момиче на не повече от четири години, самият принц Артур избра за мен тази съдба от смъртното си ложе, Бог ме постави на това място по време на моята коронация. Само Светият Отец може да ми нареди нещо различно, а той все още не се е произнесъл. Но как приема това Мери според вас?

— Зле — казвам искрено. — Кърви обилно по време на месечните си неразположения, и те ѝ причиняват много болка. Съветвах се със знахарки и дори говорих с лекар, но изглежда, че никой от тях не може да предложи нищо, което да доведе до промяна. А когато знае, че между вас и баща ѝ има разногласия, не може да се храни. Поболяла се е от тревога. Ако я насиля да яде нещо, тя го повръща отново. Знае част от това, което се случва, само Светата Дева знае какво си мисли. Самият крал ѝ представи въпроса, казвайки, че вие изменяте на дълга си. Ужасна гледка е. Тя обича баща си, обожава го, и му е предана като на крал на Англия. А не може да живее без вас, не може да бъде щастлива, като знае, че се борите за името си и честта си. Това съсипва здравето ѝ — замълчавам и поглеждам сведеното ѝ лице. — Това продължава и продължава до безкрай, и не мога да ѝ кажа, че всичко ще свърши.

— Не мога да направя нищо, освен да служа Богу — казва тя упорито. — Каквото и да ми струва това, не мога да направя друго, освен да следвам Неговите закони. Това трови моя живот, а също и този на краля. Всички казват, че той е като обсебен. Това не е любов, виждали сме го влюбен. Това е като болест. Тя не говори на сърцето му, на неговото вярно, любящо сърце. Разчита на суетата му и я подхранва, сякаш тази суета е чудовище. Позовава се на учеността му и го подмамва с думи. Всеки ден се моля Светият Отец да пише просто и ясно на краля, за да му каже да се откаже от тази жена. Сега се моля заради Хенри, дори не и заради себе си. За негово добро, защото тя го унищожава.

— С нея ли е заминал на пътуване?

— Замина на лятно пътуване, оставяйки Томас Мор да преследва еретици из Лондон и да ги изгаря, задето са оспорили властта на Църквата. Лондонските търговци са подложени на гонения, но на нея ѝ е позволено да чете забранени книги.

За момент не виждам умората, изписана по лицето ѝ, бръчките около очите ѝ, или бледността на бузите ѝ. Виждам принцесата, която изгуби младия мъж, когото обичаше, своята първа любов, момичето, което спази обещанието си към него.

— Ах, Катерина — казвам нежно. — Как стигнахме дотук? Как изобщо можа да се случи това?

— Знаете ли, че той тръгна, без да се сбогува? — казва тя зачудено. — Никога преди не е правил това. Никога през целия си живот. Нито дори през тези последни няколко години. Колкото и ядосан или разтревожен да беше, никога не си лягаше, без да ми пожелае лека нощ, и никога не си тръгваше, без да се сбогува. Но този път потегли на коня си, и когато изпратих хора след него да предадат благопожеланията ми, той отвърнал… — тя млъква рязко, с отслабнал глас. — Казал, че не са му необходими благопожеланията ми.

Мълчим. Мисля си, че не е типично за Хенри да бъде груб. Майка му го научи на съвършените обноски, подходящи за кралска особа. Той се гордее с вежливостта си, с галантността си. Фактът, че проявява нелюбезност — публична и жестока нелюбезност към съпругата си, кралицата — е още един отчетлив щрих в очертаващия се портрет на този нов крал: крал, който е готов да извади нож срещу невъоръжен, по-млад човек, който е готов да остави придворните си да преследват един стар приятел до смърт, който гледаше как неговата фаворитка, брат ѝ и сестра ѝ представят завличането на един кардинал на Светата църква в пъкъла.

Поклащам глава, мислейки за глупостта на хората, за тяхната жестокост, за безсмислената, злорада жестокост на глупавия човек.

— Перчи се — казвам уверено. — В някои отношения той си остава онзи малък принц, когото познавах. Перчи се, за да ѝ достави удоволствие.

— Бил студен — казва кралицата. Загръща раменете си с шала, сякаш чувства студенината му в стаята си дори сега. — Моят пратеник каза, че когато кралят се извърнал, очите му били ясни и студени.

Само няколко седмици по-късно, точно когато се готвим да излезем на езда, получаваме съобщение от краля. Катерина вижда кралския печат и разкъсва плика в двора на конюшнята, с лице, светнало от надежда. За момент си мисля, че кралят ни нарежда да се присъединим към него в пътуването, че се е съвзел от гнева си и иска да види съпругата си и дъщеря си.

Бавно, докато чете писмото, лицето ѝ посърва.

— Новините не са добри — това е единственото, което казва.

Виждам как Мери притиска ръка към корема си, сякаш внезапно ѝ е прилошало, и се извръща от коня си, като че ли ѝ е непоносима мисълта да седи на седло. Кралицата ми подава писмото, тръгва от двора на конюшнята и влиза в двореца, без да каже и дума повече.

Чета. Това е кратко и рязко нареждане, подписано от един от секретарите на краля: кралицата трябва незабавно да приготви багажа си, да напусне двореца Гринич и да отиде в Мор, една от къщите на покойния кардинал. Но Мери и аз няма да отидем с нея. Ние трябва да се върнем в двореца Ричмънд, където кралят ще ни посети, когато мине оттам по време на пътуването си.

— Какво мога да направя? — пита Мери, като гледа след майка си. — Какво е редно да направя?

Тя е само на петнайсет години; не може да направи нищо.

— Трябва да се подчиним на краля — казвам. — Както ще направи майка ви. Тя ще му се подчини.

— Тя никога няма да се съгласи на развод — възразява възмутено Мери, повишава тон, а лицето ѝ е измъчено.

— Ще му се подчини във всичко, което съвестта ѝ позволява — поправям се аз.