Проклятието на краля

Питърбъро, Кеймбриджшър Януари 1536 г.

Следобед на третия ден виждам пред мен камбанарията на абатството на Питърбъро, сочеща нагоре към металносивото небе, докато конят ми навежда глава да се предпази от студения вятър и се тътри равномерно напред, влачейки големите си копита в снега. Около мен има дузина въоръжени стражи, и когато влизаме през портите на града, докато камбаната бие за вечерния час, те ме обкръжават, за да ме предпазят от хората по улиците, които гледат мрачно, докато виждат знамето ми и започват да викат.

За миг ме обзема страх, че ще крещят против мен, гледайки на мен като на дама от двора, една от многото нови благородници, забогатели по благоволение на Тюдорите, макар вече да не се ползвам с това благоволение. Но от един прозорец някаква жена изкрещява към мен:

— Бог да благослови бялата роза! Бог да благослови бялата роза!

Сепната, вдигам поглед и я виждам да ми се усмихва широко.

— Бог да благослови кралица Катерина! Бог да благослови принцесата! Бог да благослови бялата роза!

Уличните хлапета и просяците, които се отдръпват от пътя на войниците, се спират и започват да викат възторжено, макар да нямат представа коя съм. Но от малките крайпътни магазинчета, излизащи от работилници и изсипващи се както от църквите, така и от кръчмите, идват мъже, които смъкват шапки, един-двама дори коленичат в мразовитата кал, докато минавам, и подвикват благословии за покойната кралица, за дъщеря ѝ, и за мен и моя род.

Някой дори подема стария вик: „За Уорик!“, и аз разбирам, че не са забравили, също както не съм забравила и аз, че някога имаше Англия с крал от династията Йорк на престола, на когото му стигаше да бъде крал и не претендираше да бъде папа, който имаше метреса, която не претендираше да бъде кралица, който имаше незаконни деца, а те не претендираха да бъдат наследници.

Докато яздим през градчето, разбирам защо кралят нареди кралицата да не бъде погребана както подобава на достойнството ѝ, в Уестминстърското абатство. Причината е, че градът щеше да се разбуни в скръбта си по нея. Хенри с право се страхуваше; мисля си, че цял Лондон щеше да се вдигне срещу него. Народът на Англия се обърна срещу Тюдорите. Обичаха този млад крал, когато се възкачи на престола, за да промени всичко към добро, но сега той им отне Църквата, взе им манастирите и погуби най-достойните им мъже, изостави своята съпруга, кралицата, и смъртта я отнесе. Те още надават приветствени възгласи за нея, наричат я шепнешком мъченица, светица, а мен приветстват като жена от старата кралска фамилия, която никога нямаше да ги поведе по толкова погрешен път.

Пристигаме в къщата за гости на абатството и я намираме претъпкана с хора от обкръжението на други видни дами от Лондон. Мария де Салинас, графиня Уилоуби, вярната приятелка на кралицата, вече е тук, и се затичва към мен по стълбите, сякаш все още е придворна дама на испанска принцеса, а аз съм просто лейди Поул от Стортън. Прегръщаме се силно и аз чувствам как тя се тресе от ридания. Когато се отдръпваме назад да се погледнем, знам, че в моите очи също има сълзи.

— Тя беше спокойна — е първото нещо, което казва. — Беше спокойна накрая.

— Знаех си.

— Изпрати ви обичта си.

— Опитах се…

— Тя знаеше, че ще мислите за нея, знаеше и че ще продължите да пазите дъщеря ѝ. Искаше да ви даде… — тя млъква, неспособна да продължи, испанският ѝ акцент все още е силен след годините в Англия и брака ѝ с английски благородник. — Съжалявам. Тя искаше да ви даде една от броениците си, но кралят нареди всичко да му бъде предадено на съхранение.

— Посмъртните ѝ дарове?

— Той взе всичко — казва тя с лека въздишка. — Предполагам, това е негово право.

— Не е негово право! — казвам веднага. — Ако тя е била вдовица, както настоява той, и не са били женени, тогава всичко, което е притежавала при смъртта си, е било на нейно разположение, за да го даде на когото пожелае!

В тъмните очи на Мария проблясва малка искрица, когато ме чува. Не успявам да се сдържа, винаги се чувствам длъжна да защитя наследството на една жена. Навеждам глава.

— Не става въпрос за вещите — казвам тихо, съзнавайки отлично, че най-ценните ѝ накити и съкровища вече ѝ бяха отнети и висят на мършавата шия на Ан Болейн. — Не става дума и за това, че съм искала да получа нещо от нея. Ще я помня и без някаква вещ за спомен. Но тези неща ѝ принадлежаха по право.

— Знам — казва Мария и поглежда нагоре по стълбите, докато Франсес Грей, маркиза на Дорсет, дъщеря на вдовстващата кралица на Франция, Мери, слиза по стълбите и отговаря с възможно най-незабележим поклон на реверанса ми. Като дъщеря на принцеса от династията на Тюдорите, взела за втори съпруг човек от по-ниско потекло, Франсес е прокълната постоянно да се тревожи за старшинството и положението си, още повече сега, когато баща ѝ е женен повторно, и то за дъщерята на Мария, която също е тук.

— Добре дошла сте тук — казва тя, сякаш това е собственият ѝ дом. — Погребението е утре сутринта. Аз ще вървя първа, вие — зад мен, а Мария и мащехата ми, нейната дъщеря Катерина, зад вас.

— Разбира се — казвам. — Единственото, което искам, е да се сбогувам с приятелката си. Редът, в който ще вървим, няма значение за мен. Тя беше най-скъпата ми приятелка.

— А графинята на Устър също е тук, също и графинята на Съри — продължава Франсес.

Кимвам, Франсес Хауард, графиня на Съри, е поддръжница на Тюдорите по рождение и по брак. Елизабет Съмърсет, графинята на Устър, е една от придворните дами от семейство Болейн, която постоянно придружава Ан Болейн. Предполагам, че са изпратени, за да докладват после на господарката си, която няма да се зарадва да узнае, че хората на улицата са давали явен израз на скръбта си за кралицата, докато ковчегът ѝ е бил теглен към абатството от шест черни коня, а свитата ѝ и огромна тълпа са я следвали с непокрити глави, брулени от студения вятър.

Денят е прекрасен. Вятърът духа от изток, хапещ и студен, но небето е ясно, осветено от сурова зимна светлина, докато ние вървим към църквата на абатството, а вътре стотиците свещи сияят с матовозлатисти отблясъци. Погребението е скромно, не достатъчно пищно за една велика кралица и победителка при Флодън, недостатъчно, за да почете една инфанта на Испания, която дойде в Англия с такива големи надежди. Но има някаква сдържана красота в църквата на абатството, където четирима епископи посрещат ковчега, обвит в черно кадифе, поръбено със златен брокат. Двама херолди вървят пред ковчега, двама отзад, носейки знамена с нейните гербове: личният ѝ герб, кралският герб на Испания, кралският герб на Англия, и собственият ѝ знак, двата кралски герба заедно. Девизът ѝ „Смирена и предана“ е изписан със златни букви до поставката за ковчега, и когато изпяват траурната меса и последните чисти ноти бавно замират в задимения от тамян въздух, спускат ковчега в гробницата пред олтара и аз разбирам, че моята приятелка си е отишла.

Притискам юмрук към устата си, за да сподавя едно дълбоко ридание, което се изтръгва сякаш от корема ми. Никога не съм мислила, че ще я изпратя до гроба. Тя дойде в дома ми, когато бях господарка на Лъдлоу, а тя беше момиче, с дванайсет години по-млада от мен. Никога не бих могла да си представя, че ще я видя погребана толкова скромно, без особени почести в едно абатство, далече от града, който се гордееше да бъде нейна столица и неин дом.

Нито пък това беше погребението, за което беше помолила в завещанието си. Но наистина вярвам, че макар да искаше да бъде погребана в църква на братята обсерванти и благочестивите монаси да отслужват възпоменателни литургии за нея, тя има място в рая и без техните молитви. Кралят отрече титлата ѝ и затвори монашеските обители, но тази вечер, макар да са скиталци по пустите пътища, те все пак ще се молят за нея; а всички ние, които я обичахме, никога няма да мислим за нея по друг начин, освен като за Катерина, кралица на Англия.

Вечеряме късно и се храним мълчаливо. Мария и аз говорим с Франсес за майка ѝ и за старите дни, когато кралица Катерина управляваше двора, а вдовстващата кралица Мери се прибра у дома от Франция, толкова красива, решителна и непокорна.

— Не може винаги да е било лято, нали? — пита Мария с копнеж. — Спомням си онези години като вечно лято. Може ли наистина всеки ден да е било лято?

Франсес вдига глава.

— Пред вратата има някой.

Аз също чувам тропота на малка група ездачи, отварянето на вратата, и на прага се появява управителят на Франсес, който се извинява и казва:

— Пратеник със съобщение от двора.

— Пуснете го да влезе — казва Франсес.

Хвърлям поглед към Мария и се питам дали е имала позволение да бъде тук, или кралят е изпратил някого да я арестува. Боя се за себе си. Питам се дали някой е съобщил сведения срещу мен, срещу момчетата ми, срещу някого от нашето семейство. Питам се дали Томас Кромуел, който плаща на толкова много доносници, който знае толкова много, е разбрал за собственика на кораб в Грейс, с когото се свързахме преди няколко нощи и го попитахме дали би откарал една дама до Франция.

— Знаете ли кой е? — питам Франсес с много тих глас. — Очаквахте ли съобщение?

— Не, не знам.

Мъжът влиза в стаята, като изтупва снега от наметалото си, отмята назад качулката си и ни се покланя. Разпознавам ливреята на маркиза на Дорсет, Хенри Грей, съпругът на Франсес.

— Ваша светлост, лейди Дорсет, лейди Солсбъри, лейди Съри, лейди Съмърсет, лейди Устър — той се покланя на всяка от нас. — Имам лоши новини от Гринич. Съжалявам, че ми отне толкова дълго време да стигна тук. Претърпяхме злополука по пътя и трябваше да откараме един човек обратно до Енфийлд — поглежда към Франсес: — Негова светлост вашият съпруг ми нареди да ви отведа в двора. Чичо ви, кралят, е тежко ранен. Когато тръгнах преди пет дни, той беше в безсъзнание.

Тя се изправя, съзнавайки изключителната важност на новините. Виждам я как се обляга на масата, сякаш за да се закрепи.

— В безсъзнание? — повтарям.

Мъжът кимва.

— Кралят понесе ужасен удар и падна от коня си. Конят се препъна и падна върху него, докато той лежеше. Прескачаше препятствие по време на турнира, ударът го отхвърли назад, той падна, а конят му падна върху него. И двамата бяха в пълни доспехи, така че тежестта… — той млъква, без да довърши, и поклаща глава. — Когато отместихме коня от негова светлост, той не проговори, не помръдна, беше като мъртвец. Дори не знаехме дали диша, докато не го внесохме в двореца и не повикахме лекарите. Милорд ме изпрати веднага да доведа нейно благородие — той стоварва юмрук в дланта си. — А после не можахме да минем през снежните преспи.

Поглеждам Франсес, която трепери, по бузите ѝ се надига руменина.

— Ужасна злополука — отбелязва тя, останала без дъх.

Мъжът кимва.

— Добре ще е да тръгнем на разсъмване — поглежда ни. — Състоянието на краля се пази в тайна.

— Организирал е турнир след смъртта на кралицата, още преди да е изстинала в гроба? — отбелязва Мария студено.

Пратеникът се покланя леко, сякаш не иска да коментира, че кралят и жената, която нарича себе си кралица, празнуват смъртта на съперницата ѝ. Но аз не обръщам внимание на това, гледам Франсес. Тя цял живот е била пламенно амбициозна и е жадувала за положение в двора. Сега почти мога да прочета мислите ѝ, докато тъмните ѝ очи се стрелкат незабелязано от масата към пратеника и обратно. Ако кралят умре от това падане, тогава оставя едно невръстно момиче, което никой не смята за законородено, едно бебе в утробата на жена, чийто шанс някога да бъде приета като кралица умира заедно с него, едно незаконородено момче, признато и удостоено с почести, и една принцеса под домашен арест. Кой би се осмелил да предскаже кой от тези претенденти ще заеме престола?

Поддръжниците на Болейн, включително Елизабет Съмърсет, която е тук, на тази маса, ще подкрепят жената, която нарича себе си кралица, и нейното бебе Елизабет, но семейство Хауард, с Франсес, графиня на Съри, ще се отцепи от по-младия си клон и ще подкрепи мъжкия наследник, въпреки че той е копелето на Беси Блаунт, защото е женен за жена от тяхното семейство. Мария, както и цялото ми семейство, всичките ми роднини по сватовство, всички представители на старата аристокрация на Англия, сме готови да дадем живота си, за да поставим принцеса Мери на трона. Тук, на тази маса, на вечерята след погребението на кралицата, са събрани кликите, които ще поведат война една срещу друга, ако кралят умре тази вечер. А аз, която съм виждала страна във война, знам много добре, че по време на битките ще се появят и други наследници. Моят братовчед Хенри Кортни, родственик на краля? Синът ми Монтагю, сродник на краля? Синът ми Реджиналд, ако се ожени за принцесата и доведе със себе си благословията на Светия Отец и войските на Испания? Или дори самата Франсес, която със сигурност мисли за това, докато стои тук с широко отворени очи и замъглен от амбиция поглед, дъщеря на вдовстващата кралица на Франция, племенница на краля?

След миг тя се съвзема.

— На разсъмване — съгласява се тя.

— Нося ви това — той ѝ подава писмо, върху което виждам печата на съпруга ѝ — изправен еднорог. Бих дала много да узная какво ѝ пише тайно. Тя взема писмото, обръща се към мен и казва: — Моля да ме извините. — Разменяме си старателно отмерени реверанси, а после тя излиза забързано от стаята си, за да каже на слугите си да опаковат багажа, и да прочете писмото си.

Ние с Мария я изпращаме с погледи.

— Ако негова светлост не се възстанови… — казва Мария много тихо.

— Мисля, че е по-добре да пътуваме с лейди Франсес — казвам. — Мисля, че всички трябва да се върнем в Лондон. Можем да пътуваме с ескорта ѝ.

— Тя ще иска да бърза.

— Същото искам и аз.