Проклятието на краля

Дворецът Ричмънд, западно от Лондон Есента на 1528 г.

Най-лошото през тази есен е, че не мога да получавам новини, а ако получа някакви, не бих могла да повторя и една дума от тях на принцесата. Тя знае, разбира се, тя знае, че майка ѝ и баща ѝ са почти разделени, и вероятно знае, че баща ѝ е лудо, опасно влюбен в друга жена — той не прави нищо да го прикрие — и тя е жена с толкова скромен произход, че е извадила късмет да бъде придворна дама, невероятно е дори да се откроява над всички останали като призната фаворитка. Спомням си Ан Болейн, трепетно развълнувана като дете от правото да служи на принцеса Мери във Франция, и гордостта на баща ѝ, когато тя успя да се премести на служба при кралицата. Почти невъзможно ми е да си я представя постоянно редом с краля, да дава заповеди на придворните, да се оплаква от самия велик кардинал, почти като неофициална кралица.

Принцеса Мери вече е на дванайсет години, тя е будна и интелигентна като всяко умно момиче, но се отличава с грация и достойнство, които дължи на произхода и обучението си. Сигурна съм, че я преценявам правилно. Аз сама я обучих и я възпитах да знае всичко, което една принцеса трябва да знае, да чете мислите на поданици и врагове, да разсъждава далновидно, да планира стратегически, да бъде мъдра далеч над очакваното за годините ѝ. Но как мога да я подготвя да види как бащата, когото обожава, се извръща от майката, която тя толкова дълбоко обича? Как може някой да ѝ намекне, че баща ѝ искрено вярва, че не е бил женен за майка ѝ, че двамата са живели в състояние на смъртен грях през всичките тези години? Как може някой да ѝ каже, че има Бог в небесата, който, наблюдавайки това, е решил да накаже младата брачна двойка със смъртта на четири невръстни нейни братя и сестри? Не бих могла да кажа такова нещо на едно дванайсетгодишно момиче, не и на момиче, което обичам така, както обичам нея, и внимавам и друг да не го стори.

Не е трудно да я държа в неведение, защото рядко ходим на вечеря в двора, а сега никой не ни посещава. Отнема ми известно време да осъзная, че това е още един признак на смутните времена. Дворът на престолонаследника, колкото и да е млад, винаги е шумно, оживено, търсено място. Дори дете като Мери привлича на служба при себе си хора, които знаят, че един ден тя ще бъде кралица на Англия, и че е добре благоволението ѝ да бъде спечелено отсега.

Но не и тази есен. Тази есен става все по-студено и по-тъмно и всяка сутрин виждаме мътна сива светлина, но не и слънце, няма ездачи, пристигащи от Лондон, няма баржи, задаващи се бързо нагоре по реката, улавящи прииждащия прилив. Тази есен никой не ни търси, нито придворните, нито съветниците. Не привличаме дори хора с прошения и писма с молби. Мисля си, че сигурно сме паднали много ниско в очите на хората, щом не ни посещават дори хора, които да ни искат пари назаем.

Принцеса Мери не знае защо, но аз знам. Може да има само една причина да живеем толкова тихо в Ричмънд, сякаш сме в частна къща, а не в дворец. Кралят сигурно дава на хората да разберат, че тя не е наследница на неговия престол. Сигурно внушава на хората по всички деликатни, безмълвни начини, до които може да прибегне един крал, че има основателна причина принцеса Мери вече да не живее в замъка си в Лъдлоу, управлявайки Уелс, че принцеса Мери вече не е сгодена за краля на Франция или за краля на Испания, че принцеса Мери живее в Ричмънд като дъщеря на династията на Тюдорите, обслужвана, подпомагана и почитана, но не по-важна от незаконородения си полубрат, момчето на Беси Блаунт.

Придворните пърхат около нещо ново, привлякло вниманието им, като мушици около потно лице. Научавам поне това от шивачката ми, която идва в двореца Ричмънд, за да ми направи проба за кадифена рокля в тъмночервено за зимните празненства, и ми казва гордо, че едва може да намери време да я направи, тъй като била напълно ангажирана от всички дами в Съфолк Хаус в Съдърк. Заставам на столчето и помощничката на шивачката забожда с карфици подгъва, докато шивачката затяга корсажа.

— Дамите в Съфолк Хаус ли? — повтарям. Това е домът на вдовстващата кралица на Франция, Мери, и напълно безполезния ѝ съпруг, Чарлс Брандън. Макар тя винаги да е била обичана в двора, не мога да си представя защо изведнъж домът им е станал толкова оживен и търсен.

— Мадмоазел Болейн е отседнала там! — казва тя възторжено. — Разпорежда се и всички я посещават, кралят е там всеки ден, и танцуват всяка вечер.

— В Съфолк Хаус?

Това може да е дело само на Чарлс Брандън. Вдовстващата кралица Мери никога не би позволила момичето Болейн да се разпорежда в собствения ѝ дом.

— Да, почти я е превзела.

— А кралицата? — питам.

— Тя живее много тихо и скромно.

— А плановете за коледното празненство?

Шивачката явно отбелязва мълчаливо, че не съм получила покана. Извитите ѝ вежди се вдигат малко по-високо и тя подръпва една гънка на талията ми, сякаш едва ли си струва да изработва скъпа рокля, която никога няма да бъде облечена пред краля.

— Е — отбелязва тя, подготвяйки се да сподели скандални клюки, — разказват, че Дамата щяла да има собствени покои, точно до кралските, и ще се разпорежда и важничи там, пред огромното си множество доброжелатели. Ще бъде така, сякаш в един и същи дворец има два кралски двора. Но кралят и кралицата ще празнуват Коледа заедно, както винаги.

Кимвам. Разменяме си един продължителен поглед и разбирам, че изражението на шивачката — нещо като мрачна усмивка, естественото изражение на жена, която знае, че собствените ѝ най-добри години са отминали — е отразено като в огледало върху лицето ми.

— Съвършено — казва тя, и ми помага да сляза от столчето. — Знаете ли, в Англия няма жена над трийсет години, която да не съчувства на болката на кралицата.

— Но никой няма да пита жените над трийсет за мнението им — казвам. — Кого го е грижа какво мислим ние?

Седя с дамите си и слушам как принцеса Мери се упражнява на лютнята и пее. Тя е композирала песента, преработка на стара жътварска балада за весел момък, който отива да сее. Радвам се да я чуя как пее с весел глас и усмивка на лицето, и изглежда добре; редовното изпитание на месечните ѝ болки е отминало, тя има руменина по бузите и апетит за вечерята си. Гледам я, приведена над струните, как вдига поглед да запее, и си мисля какво благословено с красота момиче е тя, и че кралят би трябвало да падне на колене и да благодари на Бог за нея, и да я отгледа като принцеса, която някой ден ще управлява Англия, сигурна в положението си и уверена в бъдещето си. Дължи ѝ това, дължи това на Англия. Как е възможно Хенри, момчето, което беше любимецът в детската стая, да не може да осъзнае, че тук има още една наследница на Тюдорите, толкова скъпа и ценна, колкото беше и той?

Почукването на вратата стряска всички ни, а принцеса Мери вдига поглед, все още притиснала пръсти върху струните, когато моят управител влиза с поклон в стаята и казва:

— Един джентълмен на портата, ваше благородие. Казва, че е ваш син.

— Джефри?

С усмивка се изправям на крака.

— Не, щях да позная господаря, разбира се. Казва, че е синът ви от Италия.

— Реджиналд? — питам.

Принцеса Мери се надига и казва тихо:

— О, лейди Маргарет!

— Пуснете го да влезе — казвам.

Управителят кимва, отстъпва встрани, и Реджиналд — висок, красив, тъмноок и тъмнокос, влиза в стаята, обхваща всички с един бърз поглед, и коленичи в краката ми за моята благословия.

Полагам ръка върху гъстата му тъмна коса и прошепвам думите, а после той се изправя, по-висок от мен и се навежда да ме целуне по двете бузи.

Веднага го представям на принцесата и той ѝ се покланя дълбоко. Руменината нахлува в бузите му, когато тя му протяга двете си ръце.

— Чувала съм толкова много за вас и вашите познания — казва тя. — С голямо възхищение прочетох много от това, което сте писали. Майка ви сигурно е много щастлива, че сте си у дома.

Той ми хвърля усмивка през рамо, и аз виждам едновременно скъпото си малко момче, което трябваше да отдам на Църквата, и високия, сдържан, независим млад мъж, в какъвто се е превърнал през тези години на учение и изгнание.

— Ще останеш ли тук? — питам го. — Всеки момент ще отидем на вечеря.

— Разчитах на това! — възкликва той непринудено. На принцесата казва: — Когато тъгувам за Англия, ми липсват вечерите от детството ми. Майка ми още ли поръчва агнешки пай с дебела хлебна коричка?

Принцесата прави малка гримаса.

— Радвам се, че сте тук да го ядете — казва тя с поверителен тон. — Защото аз непрекъснато я разочаровам, като не се храня обилно. И спазвам всички пости. Тя казва, че съм твърде педантична.

— Не, права сте — казва той бързо. — Постите са създадени, за да ги съблюдаваме, както за доброто на човека, така и за Божия прослава.

— Искате да кажете, за наше добро? Искате да кажете, че е хубаво да се гладува?

— За онези, които ходят за риба — обяснява той. — Ако всички в християнския свят не ядат нищо друго в петък, освен риба, тогава рибарите и децата им ще се хранят добре през остатъка от седмицата. Божията воля винаги иска най-висшето благо за хората. Неговите закони прославят и небето, и земята. Силно вярвам, че делата и вярата действат заедно.

Принцеса Мери ме стрелва с палава малка усмивка, сякаш за да отбележи точка в негова полза.

— И аз мисля така — казва тя.

— А да поговорим ли за синовното покорство? — предлагам.

Реджиналд вдига ръце с дланите нагоре в шеговит протест.

— Почитаема майко, покорно ще дойда на вечеря, и вие ще ми нареждате какво да ям и какво да казвам.

На вечеря сме приказливи и весели. Реджиналд произнася благодарствената молитва преди хранене на гръцки и слуша музикантите, които свирят, докато се храним. Разговаря с възпитателя на принцесата, Ричард Федърстън, и двамата споделят въодушевлението си за новото познание и убежденията си, че лютеранството е чиста ерес. Реджиналд се възхищава на танците, а принцеса Мери хваща Констанс за ръката и танцува с дамите си пред него, сякаш той е важен посетител. След вечеря наблюдавам Мери, докато казва молитвите си, и докато се покатерва в голямото легло с балдахин, тя ми се усмихва широко.

— Синът ви е много красив — казва тя. — И много начетен.

— Такъв е — казвам.

— Мислите ли, че баща ми ще го назначи за мой възпитател, когато доктор Федърстън ни напусне?

— Би могъл.

— Не ви ли се иска да го направи? Не мислите ли, че той би бил много добър възпитател, толкова мъдър и старателен?

— Мисля, че ще ви кара да учите много усърдно. Точно сега самият той учи иврит.

— Нямам нищо против ученето — уверява ме тя. — Би било чест да работя с възпитател като него.

— Е, във всеки случай, време е да заспивате.

Не смятам да насърчавам никакви момичешки мечти за Реджиналд у една млада жена, която ще трябва да се омъжи за човека, когото баща ѝ посочи, и чието бъдеще в момента изглежда много неясно.

Тя повдига лице за целувката ми, а аз съм трогната до дълбока нежност от изящната ѝ красота и свенливата ѝ усмивка.

— Бог да ви благослови, моя малка принцесо — казвам.

Двамата с Реджиналд отиваме сами в личната ми стая, нареждам на слугите да сложат столовете пред огнището и да ни оставят с чаша вино, малко орехи и сушени плодове, да разговаряме насаме.

— Тя е възхитителна — казва той.

— Обичам я като родна дъщеря.

— Разкажете ми семейните новини, за братята и сестра ми.

Усмихвам се.

— Всички са добре, слава богу, макар Артур да ми липсва повече, отколкото смятах за възможно.

— А как е момчето на Монтагю? — пита той с усмивка, веднага разпознавайки детето, което ще бъде мой любимец, тъй като ще бъде продължител на семейното име.

— Добре е — казвам с широка усмивка. — Бърбори, тича наоколо, силен като всеки принц на Плантагенетите. Своеволен, дързък — възпирам се, за да не започна да изреждам последните неща, които е казал. — Забавен е — казвам му. — Същият е като Джефри на неговата възраст.

Реджиналд кимва.

— Е, той ме повика — казва без предисловие, знаейки, че веднага ще разбера, че има предвид краля. — Време е скъпото ми образование и дългото ми учение да влязат в работа.

— Те влизат в работа — отвръщам незабавно. — Той се допитва до теб какво според теб е еретично, и какво — не, освен това знам, че съветваш Томас Мор, а кралят разчита на него.

— Не е нужно да ме насърчаваш — казва той с лека усмивка. — Отминал съм възрастта, когато имах нужда от одобрението ти. Аз не съм наследникът на Монтагю, който трескаво се стреми да спечели благоволението ти. Знам, че служих добре на краля в университетите, в писмата си до папата, и в Падуа. Но сега той иска да се прибера у дома. Има нужда от съветници и помощници в двора, които познават света, които имат приятели в Рим, които могат да водят спор с всеки от тях.

Придърпвам шала си и се загръщам, сякаш в стаята има течение, което ме кара да потръпна, макар че пъновете са натрупани високо и сияят в червено, а топлите гоблени висят неподвижно по стените.

— Няма да го посъветваш да напусне кралицата — казвам направо.

— Доколкото знам, не съществуват възможни основания — казва той просто. — Но той може да ми нареди да изуча книгите, които е събрал, за да отговоря на този въпрос — ще се изненадаш колко голяма библиотека е събрал от книги на тази тема. Дамата също му носи книги, и мой дълг ще бъде да им отговоря. Някои от тях са твърде еретични. Той ѝ позволява да чете книги, които Мор и аз бихме забранили. Дори някои, които вече наистина са забранени. Тя даже му ги носи. Ще му обясня грешките в тях, и ще защитя Църквата от тези опасни нови идеи. Надявам се да служа и на Църквата, и на краля. Той може да ме помоли да се посъветвам с други теолози, това не може да навреди. Редно е да проуча с какви правомощия разполага, и да го посъветвам дали те могат да му послужат в случая. Той плащаше, за да се образовам, за да мога да мисля заради него. Ще направя това.

— В ущърб на кралицата и принцесата е бракът изобщо да бъде поставян под въпрос! — казвам гневно. — Книгите, които оспорват положението на кралицата, или тези, които оспорват влиянието на Църквата, би трябвало да бъдат забранени без никакво обсъждане.

Той свежда глава.

— Да, почитаема майко, зная, че това нанася голяма вреда на една велика жена, която не заслужава нищо друго, освен уважение.

— Тя ни спаси от бедността — напомням му.

— Знам.

— Аз я познавам и обичам, откакто беше момиче на шестнайсет години.

Реджиналд отново свежда глава.

— Ще направя проучвания и ще кажа мнението си на краля, безпристрастно — казва той. — Но ще направя това. Мой дълг е да го направя.

— А тук ли ще живееш? — За мен е радост да видя сина си, но не сме живели под един и същ покрив, откакто той беше шестгодишно момче. Не знам дали държа на всекидневната компания на този независим млад мъж, който мисли, както пожелае, и няма навик да се подчинява на майка си.

Той се усмихва, сякаш знае това много добре.

— Ще отида при братята картузианци в Шийн — казва. — Ще живея отново в мълчание. И ще мога да те посещавам. Точно както някога.

Правя малък жест с ръка, сякаш за да отблъсна спомените за онези дни.

— Не е така, както беше — казвам. — Сега имаме добър крал на трона и благоденстваме. Можеш да останеш там по избор — не защото нямаш къде другаде да отидеш, не защото не мога да си позволя да ти дам подслон. Сега времената са различни.

— Знам — казва той меко. — И благодаря на Бог, че живеем в толкова различни времена.

— Но не слушай клюките там — предупреждавам го. — Говореше се, че в манастира имало документ със старо пророчество за семейството, за нас. Предполагам, че е унищожен, но не се вслушвай в приказките за него.

Той се усмихва и поклаща глава към мен, сякаш съм стара, глупава жена, която се стряска от сенки.

— Не е нужно да слушам, но цялата страна говори за Девата от Кент, която предсказва бъдещето и предупреждава краля да не изоставя съпругата си.

— Няма значение какво казва тя. — Отричам истината — хиляди се стичат да я чуят какво казва. Но съм твърдо решена Реджиналд да не бъде сред тях. — Не се вслушвай в клюки.

— Почитаема майко — напомня ми той, — те са орден, който държи на мълчанието. Там няма клюки. Не е позволено да се изрича дори една дума.

Мисля си за херцога, моя братовчед, обезглавен, задето е слушал какво се говори за края на Тюдорите в същия този манастир.

— Нещо трябва да е било казано там, нещо опасно.

Той поклаща глава.

— Това трябва да е лъжа.

— Но струваше живота на сродника ти — отбелязвам.

— Ужасна лъжа тогава — казва той.