Проклятието на краля

Л’Ербер, Лондон Лятото на 1532 г.

Монтагю и Джефри ме молят да се срещна с тях в лондонската ни къща, Л’Ербер, и аз се извинявам пред принцесата, че трябва да се видя с лекар, да купя по-топли гоблени за стените на двореца, и да ѝ взема зимна наметка.

— Ще се виждате ли с някого в Лондон? — пита тя.

— Може да видя синовете си — казвам.

Тя хвърля поглед наоколо, за да се увери, че не могат да ни подслушат и прошепва:

— Мога ли да ви дам едно писмо за майка ми? — прошепва.

Поколебавам се само за миг. Никой не ми е казал дали принцесата и майка ѝ може да си разменят писма, но пък и никой не го е забранил.

— Искам да ѝ пиша и да знам, че никой друг няма да прочете писмото ми — казва тя.

— Да — обещавам. — Ще се опитам да ѝ го занеса.

Тя кимва и отива в личния си кабинет. Малко по-късно излиза с писмо без име отпред и без печат отзад и ми го дава, а после пита:

— Как ще го предадете в ръцете ѝ?

— По-добре да не знаете — казвам, целувам я, минавам през градините и слизам на кея.

Вземам нашата баржа надолу по реката до стъпалата при Лондонския мост и тръгвам пеш през града, заобиколена от личните си стражи, към лондонския си дом.

Струва ми се, че е минало много време, откакто подрязвах лозата и се надявах на английско вино. Беше слънчев ден, когато Томас Болейн ме предупреди за опасността, в която братовчед ми, Бъкингамският херцог, се втурваше стремително. Почти ми идва да се разсмея на страхливата предпазливост на Болейн сега, когато си помисля колко високо се издигна той, и в колко по-голяма опасност сме всички като резултат от собствената му амбиция — макар че тогава, по онова време, той ме предупреждаваше да овладея своята. Кой би си помислил, че един Болейн може да стане съветник на краля? Кой би си помислил, че дъщерята на моя управител ще представлява заплаха за кралицата на Англия? Кой би и сънувал, че един крал на Англия ще отхвърли законите на страната и самата Църква, за да вкара такова момиче в леглото си?

Джефри и Монтагю ме чакат в личните ми покои, където в огнището гори хубав огън, а в каната има греян ейл с подправки. Къщата ми се поддържа както трябва, макар да съм тук съвсем рядко. С леко одобрително кимване отбелязвам, че всичко е съвсем наред, а после се настанявам в големия стол и оглеждам внимателно двамата си синове.

Монтагю изглежда далеч по-възрастен от четиридесетте си години. Задачата да служи на този крал, докато той крачи решително надолу по грешния път против желанията на своя народ, против истината на своята Църква, против съветите на своите съветници, изцежда най-големия ми син. Изтощава го.

Джефри процъфтява в това тежко време. Той е там, където обича да бъде, в центъра на събитията, стреми се към нещо, в което вярва, обсъжда и най-дребните детайли, защитава най-великите принципи. Изглежда, че той служи на краля в парламента, носи сведения на хитрия служител на краля, Томас Кромуел, бъбри с мъже, дошли от провинцията, озадачени и неспокойни, без никаква представа от онова, което се случва в двора, среща се с нашите приятели и сродници от Тайния съвет и говори в полза на кралицата винаги, когато може. Джефри обича да спори; трябваше да го изпратя да стане адвокат, и тогава може би щеше да се издигне толкова високо, колкото Томас Кромуел, чийто план е да настрои парламента против свещениците и така да всее разделение помежду им и да ги съсипе.

Двамата коленичат, аз слагам ръка върху главата на Монтагю и го благославям, а после отпускам длан върху главата на Джефри. Косата му е все така жилава и отскача под дланта ми. Когато беше бебе, имах навик да прокарвам пръсти през косата му, за да видя как се повдигат къдриците. Винаги е бил най-красивият от децата ми.

— Обещах на принцесата да предам това в ръцете на майка ѝ — казвам, като им показвам сгънатия лист. — Как можем да направим това?

Монтагю протяга ръка към него.

— Ще го дам на Шапюи — казва, назовавайки името на испанския посланик. — Той ѝ пише тайно и предава писмата ѝ до императора и папата.

— Никой не трябва да знае, че е дошло чрез нас — предупреждавам го.

— Знам — казва той. — Никой няма да узнае — пъхва единствения лист в жакета си.

— И така — казвам, като им показвам с жест, че могат да седнат. — Сигурно са ни забелязали, като се срещаме така. Какво ще кажем, че сме обсъждали, ако някой попита?

Джефри е готов с оправданието.

— Можем да кажем, че Джейн, вдовицата на Артур, ни създава неприятности — казва. — Написа ми писмо, в което иска да бъде освободена от обетите си. Иска да излезе от абатството Бишам.

Повдигам вежда към Монтагю. Той мрачно кимва:

— Писа и на мен. Не е за първи път.

— Защо не е писала на мен?

Джефри се изкикотва.

— Тя обвинява тъкмо теб, че си я натикала вътре — казва той. — Втълпила си е, че искаш да подсигуриш състоянието на внука си Хенри, като я държиш вечно заключена и скрита, а земите от вдовишкото ѝ наследство да бъдат под твоите грижи, да пазиш наследството му, за да не го вземе тя. Иска да излезе и да си върне състоянието.

— Е, не може — казвам безцеремонно. — Тя прие обет за вечна бедност по своя воля; няма да ѝ възстановя вдовишкото наследство и да я приема в къщата си, а земите и състоянието на Хенри са под мое попечителство, докато той възмъжее.

— Съгласен — казва Монтагю. — Но можем да кажем, че затова сме се срещнали да говорим тук.

Кимвам.

— И така, защо искахте да ме видите?

Тонът ми е решителен. Моите момчета не трябва да знаят, че съм уморена и уплашена от света, в който живеем сега. Не мислех, че някога ще видя деня, когато една кралица на Англия не може да седи на трона си в своя двор. Никога не съм и сънувала, че ще видя деня, когато незаконният син на един крал приема титли и богатство и се перчи като наследник на трона. А никой, със сигурност никой в дългата история на тази страна, не е и помислял, че един крал на Англия може да приеме ролята на английски папа.

— Кралят трябва да отиде отново във Франция, готви се нова среща — казва Монтагю кратко. — Надява се да убеди крал Франсоа да подкрепи развода му пред папата. Изслушването е определено за Рим тази есен. Хенри иска крал Франсоа да го представлява. В отплата Хенри ще обещае да отиде на кръстоносен поход в подкрепа на папата срещу турците.

— Кралят на Франция ще го подкрепи ли?

Джефри поклаща глава.

— Как би могъл? Във всичко това няма нито логика, нито морал.

Монтагю се усмихва уморено.

— Това не би могло да го обезкуражи. А може само да обещае, просто за да започне походът. Въпросът е там, че кралят взема Ричмънд.

— Хенри Фицрой? За какво?

— Той трябва да остане във френския двор, като гостуващ принц, а синът на френския крал, Орлеанският херцог Анри, ще дойде у дома с нас.

Ужасена съм.

— Французите приемат Фицрой, копелето на Беси Блаунт, в замяна на своя принц?

Монтагю кимва.

— Затова трябва да е сигурно, че кралят се готви да го посочи за свой наследник, и да обезнаследи принцесата.

Не успявам да се сдържа. Отпускам глава в ръцете си, за да не могат синовете ми да видят мъката върху лицето ми, после усещам нежната ръка на Джефри върху рамото си.

— Не сме безсилни — казва той. — Можем да се борим с това.

— Кралят взема във Франция и Дамата — продължава Монтагю. — Смята да ѝ даде титла и състояние; тя ще бъде маркиза на Пемброук.

— Какво? — питам. Това е странна титла: все едно да я направи лорд по собствено право. — И как може да я вземе във Франция? Тя не може да бъде придворна дама на кралицата, тъй като кралицата не присъства. Как може да отиде? Какво ще прави? Каква ще бъде?

— Каквато е — блудница — подмята подигравателно Джефри.

— Нов вид дама — казва Монтагю тихо, почти със съжаление. — Но новата кралица на Франция не желае да се среща с нея, а сестрата на краля на Франция също не желае да я среща, така че тя ще трябва да остане в Кале, когато двамата крале се срещнат. Изобщо няма да се срещне с краля на Франция.

За момент си спомням за Позлатените поля и кралиците на Англия и Франция, които отиваха заедно на литургия, бъбреха като млади момичета, целуваха се и си обещаваха доживотно приятелство.

— Това ще хвърли такава сянка върху случилото се преди — казвам. — Нима кралят не вижда това? Кой ще я придружава?

Монтагю си позволява да се усмихне.

— Вдовстващата кралица Мери не е приятелка на Дамата, и казва, че е твърде болна, за да пътува. Дори съпругът ѝ се е скарал с краля заради онази жена Болейн. Херцогинята на Норфолк не желае да отиде, херцогът не смее дори да я попита. Никоя от изтъкнатите дами не желае да отиде, всички ще си намерят извинение. Дамата има само най-близките си роднини: сестра си и зълва си. С изключение на семействата Хауард и Болейн, тя няма приятели.

Джефри и аз гледаме стъписани след направеното от Монтагю описание на този окаян двор. Всяка знатна особа винаги е обкръжена от тълпа близки, роднини по брак, лоялисти, приятели, поддръжници: така подчертаваме величието си. Една дама без придружители дава сигнал на света, че е незначителна. Онази жена Болейн е тук само по прищявка на краля, една много самотна фаворитка. Блудницата на краля не е заобиколена от свита на кралица. Липсва ѝ декор.

— Нима той не я вижда такава, каквато е? — питам безпомощно. — След като тя няма нито приятели, нито близки?

— Той мисли, че тя предпочита него пред всякаква друга компания — казва Монтагю. — И това му харесва. Смята, че тя е рядко създание, недосегаема, награда, до която само той може да се доближи, само той може да спечели. Харесва му, че тя не е обкръжена от благородни дами. Харесва именно странността ѝ, френското ѝ излъчване, изолираността ѝ.

— Трябва ли да отидеш? — питам Монтагю.

— Да — казва той. — Да ми прости Господ, наредено ми е да отида. И точно затова искахме да ви видим. Почитаема майко, мисля, че дойде време да действаме.

— Да действаме ли? — питам неразбиращо.

— Трябва да защитим кралицата и принцесата от тази лудост. Времето дойде. Явно, щом излага на показ Хенри Фицрой като свой наследник, ще отстрани принцесата. Затова си помислих да взема Джефри при мен, в домакинството ми, а когато стигнем в Кале, той може да се измъкне тайно и да се срещне с Реджиналд. Може да му докладва за настроенията на нашите приятели и сродници в Англия, да предаде съобщение на папата, да занесе от името на кралицата писмо до нейния племенник, краля на Испания. Можем да кажем на Реджиналд, че едно категорично решение от страна на папата срещу Хенри ще сложи край на цялата тази история. Ако папата вземе решение против Хенри, тогава той ще трябва да приеме обратно кралицата. Папата трябва да заяви мнението си. Не може да отлага повече. Кралят упорства, но е сляп като къртица в тунел. Не обръща внимание на никого.

— И въпреки това никой не му се опълчва — отбелязвам.

— Именно това трябва да кажем на Реджиналд: че ще му се противопоставим — Монтагю приема предизвикателството, без да трепне. — Трябва да бъдем ние. Ако не ние, кой тогава ще се изправи срещу него? Трябваше да бъде Бъкингамският херцог, най-видният херцог в страната, но той вече загина на ешафода, а синът му е един съсипан човек. Урсула не може да направи нищо с него — вече я питах. Редно е херцогът на Норфолк да съветва краля, но Ан Болейн е негова племенница, а дъщеря му е омъжена за незаконния син на краля. Той няма да възрази срещу издигането на недостойните. Би трябвало Чарлс Брандън да посъветва краля, но Хенри го прогони от двора за една дума против нея.

— Колкото до Църквата, би трябвало да я защитят архиепископът на Йорк или на Кентърбъри; но Улзи е мъртъв, архиепископ Уоръм също е мъртъв, и кралят ще стигне дотам да постави на мястото му свещеника на Болейн. Джон Фишър е непоколебимо смел, но кралят го пренебрегва, а той е стар и здравето му е разклатено. Лорд-канцлерът, сър Томас Мор, предпочете да върне служебния си печат, отколкото да проговори открито, собственият ни брат бе принуден да замълчи с юмрук, а сега кралят слуша само мъже без принципи. Най-важният му съветник, Томас Кромуел, не принадлежи нито към Църквата, нито към висшата аристокрация. Той е човек отникъде, без образование, като животно. Стреми се да служи единствено на краля, като куче. Кралят е съблазнен и вкаран в капан от лоши съветници. Трябва да го отвоюваме обратно от тях.

— Трябва да бъдем ние, няма никой друг освен нас — възкликва Джефри.

— Хенри Кортни? — предлагам, опитвайки се да избегна бремето на предопределението, да назова нашия сродник — Плантагенет, маркизът на Ексетър.

— Той е с нас — казва Монтагю кратко. — От сърце и душа.

— Не може ли да го направи той? — питам малодушно.

— Сам? — пита ме подигравателно Джефри. — Не.

— Ще го направи с нас. Заедно, ние сме бялата роза — казва Монтагю спокойно. — Ние сме Плантагенетите, владетели на Англия по право. Кралят е наш братовчед. Трябва да го върнем при неговите хора.

Поглеждам оживените им лица и си мисля, че баща им ме държеше в сянка и без достатъчно пари, за да не се налага никога да вземам решение като това, за да не се налага никога да поемам дълга си като роден водач на страната, за да не се налага никога да направлявам съдбата на кралството. Скри ме далече от властта, за да не бъда принудена да правя такъв избор. Но вече не мога да оставам скрита. Трябва да защитя поверената ми принцеса, не мога да отхвърля верността си към своята приятелка, кралицата, а моите момчета са прави — това е съдбата на нашето семейство.

Има и друго — някога, когато кралят беше малко момче, аз го учех да ходи. Обичах майка му и обещах, че ще опазя синовете ѝ. Не мога да го изоставя да върши ужасните грешки, които допуска. Не мога да му позволя да унищожи наследството и честта си заради това нищожество Болейн, не мога да му позволя да постави едно незаконородено момче на мястото на нашата истинска принцеса. Не мога да го оставя да изпълни собственото си проклятие, лишавайки от наследство една дъщеря на рода Тюдор.

— Много добре — казвам накрая с дълбока неохота. — Но трябва да бъдете много, много внимателни. Нищо в писмен вид, нищо, казано на някого, освен на онези, на които можем да се доверим, нито дори някоя дума по време на изповед. Това трябва да бъде абсолютна тайна. Нито дори една прошепната дума на съпругите ви, а най-вече не искам децата да знаят нищо за това.

— Кралят не преследва семействата на заподозрените — успокоява ме Джефри. — Урсула не пострада от присъдата срещу свекъра ѝ. Момчето ѝ е в безопасност.

Поклащам глава. Непоносимо ми е да му припомням, че видях да отвеждат в Тауър единайсетгодишния ми брат и той не излезе никога повече.

— Дори така да е. Това е тайна — повтарям. — Децата не бива да знаят нищо.

Изваждам емблемата, която Том Дарси ми даде: бродираното изображение на петте рани на Христос с бялата роза на Йорк над него. Разстилам го на масата, за да могат да го видят.

— Закълнете се над този герб, че това остава в тайна — казвам.

— Кълна се — Монтагю слага длан върху изображението, аз слагам ръка върху неговата, а Джефри слага ръка най-отгоре.

— Кълна се — изрича той.

— Кълна се — казвам аз.

За момент ръцете ни остават сключени, а после Монтагю ме пуска с лека усмивка и разглежда емблемата.

— Какво е това? — пита той.

— Том Дарси ми я даде; поръчал да я направят, когато тръгнал на кръстоносен поход. Това е емблемата на защитника на Църквата срещу ереста. Поръчал да направят една за семейството ни.

— Дарси е с нас — потвърждава Монтагю. — Изказа се против развода на последното заседание на парламента.

— Беше решил дълго преди нас.

— Освен това доведохме някого да те види — казва Джефри развълнувано.

— Ако желаеш — казва Монтагю по-предпазливо. — Тя е много свята жена, и казва някои необичайни неща.

— Коя? — питам. — Кого сте довели?

— Елизабет Бартън — казва Джефри тихо. — Монахинята, която наричат Девата от Кент.

— Почитаема майко, мисля, че би трябвало да се срещнете с нея — казва Монтагю, изпреварвайки отказа ми. — Самият крал се е срещал с нея, Уилям Уоръм, архиепископът, дано почива в мир, му я доведе. Кралят я изслуша, разговаря с нея. Няма причина да не се видите с нея.

— Тя проповядва, че принцеса Мери ще заеме трона — казва Джефри. — А други предсказания, които е направила, са се сбъднали, точно както предрекла. Тя има дарба.

— Нашият братовчед Хенри Кортни се е срещал с нея, а съпругата му, Гъртруд, се молила с нея — казва ми Монтагю.

— Къде е тя сега? — питам.

— Отседнала е в абатството „Сион“ — казва Джефри. — Проповядва пред братята картузианци, има видения и разбира повече, отколкото едно обикновено селско момиче би могло да знае. Но точно сега е в параклиса ти. Иска да говори с теб.

Хвърлям поглед към Монтагю. Той кимва окуражително:

— Тя не е под подозрение — казва. — Говорила е с всички в двора.

Надигам се от стола си, тръгвам пред тях по коридора и излизам до личния си параклис отстрани на сградата. Свещите на олтара са запалени, както винаги. Една свещ гори ярко в чаша от червен венециански кристал пред паметната плоча на съпруга ми. Уханието на църквата — полъх на тамян, сух мирис като от листа, тънките стълбчета дим от свещите — ми действа успокоително. Триптихът над олтара блести от позлата, а детето Христос се усмихва надолу към мен, когато тихо влизам в топлата тъмнина, покланям се и докосвам челото си със светена вода, правейки кръстния знак. Една слаба и стройна фигура се надига от мястото си отстрани в помещението, кимва с глава към олтара, сякаш поздравява приятел, а после се обръща и ми прави реверанс.

— Радвам се да ви срещна, ваше благородие, защото вие вършите Божие дело, като пазите наследницата на Англия, която ще бъде кралица — казва тя простичко, с мек провинциален акцент.

— Аз съм настойница на принцеса Мери — казвам предпазливо.

Тя пристъпва към мен в светлината на свещите. Облечена е в одеждите на бенедиктинския орден: расо от небоядисана вълна в бежов цвят, завързано на кръста с мек кожен колан. Наметало от проста сива вълна върху расото се спуска до земята отпред и отзад, а косата ѝ е изцяло покрита от забрадка и воал, които засенчват загорялото ѝ лице и кафявите ѝ, честни очи. Прилича на обикновено селско момиче, а не на пророчица.

— Небесната Майка ми нареди да ви съобщя, че принцеса Мери ще се възкачи на трона. Независимо какво ще се случи, трябва да я уверите, че това ще стане.

— Откъде знаете това?

Тя се усмихва, сякаш знае, че десетки млади жени, изглеждащи точно като нея, работят за мен на полето, в мандрите или в пералните помещения на многобройните ми къщи.

— Бях обикновено момиче — казва тя. — Точно каквато ви изглеждам. Обикновено момиче като Марта в свещения разказ. Но Бог в мъдростта Си ме призова. Потънах в дълбок сън и говорих за неща, които не можех да си спомня, когато се събудих. Един път говорих на различни езици в продължение на девет дни, без да ям или да пия, като човек, който спи, но е буден на небесата.

— После започнах да чувам гласа си и да разбирам какво казвам, и знаех, че е вярно. Господарят ми ме заведе при свещеника и той повика изтъкнати мъже да ме видят. Те ме прегледаха, господарят ми и моят свещеник, и архиепископ Уоръм, и доказаха, че изричам Божието слово. Бог ми повелява да говоря с мнозина велики мъже и жени, и никой не ме е опровергал, и всичко, което съм казвала, винаги се е сбъдвало.

— Разкажете на нейно благородие за предсказанията си — подтиква я Джефри.

Тя му се усмихва и аз виждам защо хората я следват с хиляди, защо хората я слушат. Усмивката ѝ е сладка, но и изпълнена с огромна увереност. Да видиш тази усмивка означава да ѝ повярваш.

— Казах на кардинал Улзи право в лицето, че ако помогне на краля да изостави съпругата си, ако подкрепи плана на краля да се ожени за мистрес Ан Болейн, тогава ще бъде напълно съсипан и ще умре болен и сам.

Джефри кимва.

— И това се случи.

— За нещастие на кардинала, това се случи. Трябваше да каже на краля, че не бива да изоставя съпругата си. Предупредих архиепископ Уоръм, че ако не се обяви открито в защита на кралицата и нейната дъщеря принцесата, ще умре болен и сам, и клетникът, горкият грешник, той също си отиде от нас, точно както предвидих. Предупредих лорд Томас Мор, че трябва да прояви смелост и да говори с краля, да му каже, че трябва да живее със съпругата си, кралицата, и да постави дъщеря си, принцесата, на престола. Предупредих Томас Мор какво ще стане, ако не заговори открито, и това тепърва ще се случи.

Тя изглежда дълбоко разстроена.

— Защо, какво ще се случи на Томас Мор? — питам много тихо.

Тя ме поглежда, а кафявите ѝ очи са потъмнели от скръб, сякаш е чула произнесена присъда.

— Бог да пази душата му — казва тя. — Аз също ще се моля за него. Бедният човек, бедният грешник. Говорих и със сина ви Реджиналд, и му казах, че ако е смел, по-смел, отколкото е бил всеки друг, храбростта му ще бъде възнаградена и той ще заеме мястото, на което е роден да бъде.

Хващам я под ръка и я отвеждам далече от двамата си сина.

— И кое е това място? — прошепвам.

— Той ще се издигне в йерархията на Църквата и ще го нарекат папа. Ще бъде следващият Свят Отец и ще види принцеса Мери на престола на Англия, а истинската религия — възстановена като единствената религия на Англия.

Не мога да го отрека: именно за това съм мислила и съм се молила.

— Знаете ли това със сигурност?

Тя среща погледа ми с такава спокойна увереност, че не мога да не ѝ повярвам.

— Бях удостоена с честта да получа видения. Бог ме удостои с правото да видя бъдещето. Кълна ви се, че видях всичко това да се случва.

Не мога да не ѝ повярвам.

— И как принцесата ще се възкачи на престола?

— С ваша помощ — казва тя тихо. — Самият крал ви е определил да я пазите и подкрепяте. Трябва да направите това. Никога не я оставяйте. Трябва да я подготвите да заеме трона, защото, повярвайте ми, ако не се върне при съпругата си, кралят няма да царува дълго.

— Не мога да слушам такива неща — казвам безцеремонно.

— Не ги съобщавам на вас — казва тя. — Изричам думите от видението си, а вие можете да слушате или не, както желаете. Бог ми каза да проговоря, гласно; това ми е достатъчно.

Тя прави пауза.

— Не ви казвам нищо, което да не съм казала на самия крал — напомня ми. — Заведоха ме при него, за да може да узнае какви са виденията ми. Той спореше с мен, каза ми, че греша; но не ми нареди да мълча. Аз ще говоря, а който иска да научи истината, може да слуша. Онези, които искат да останат в мрак, криволичещи из пръстта като Кърта, могат да го сторят. Бог ми каза, а аз казах на краля, че ако напусне съпругата си, кралицата, и се ожени привидно за коя да е жена, тогава няма да живее нито ден, нито час след мнимата си сватба.

Тя кимва, поглеждайки ужасеното ми лице.

— Казах тези думи на самия крал, а той ми благодари за съвета и ме изпрати да си вървя у дома. Позволено ми е да говоря такива неща, защото те са Божие слово.

— Но кралят не се отклони от пътя си — посочвам. — Може да е слушал, но не се върна при нас.

Тя свива рамене.

— Той трябва да постъпи, както смята за уместно. Но аз го предупредих за последствията. Денят ще дойде, а когато дойде този ден, вие трябва да сте готова, принцесата трябва да бъде готова, а ако тронът не ѝ бъде предложен, тя ще трябва да си го вземе — клепачите ѝ потрепват, и за момент виждам само бялото на очите ѝ, сякаш всеки момент ще припадне. — Ще трябва да язди коня си начело на своите войници, ще трябва да укрепи дома си. Ще влезе в Лондон на бял кон, а народът ще я приветства — тя примигва, и лицето ѝ изгубва унесеното си, сънливо изражение. — А вашият син — тя кимва с глава към Монтагю, който чака в дъното на параклиса, — ще бъде до нея.

— Като неин военачалник?

Тя ми се усмихва.

— Като принц-консорт — думите ѝ се отронват в глъхнещата тишина на параклиса. — Той е бялата роза, във вените му тече кралска кръв, сродник е на всеки херцог в кралството, той е пръв сред равни, ще се ожени за нея и ще бъдат короновани заедно.

Зашеметена съм. Извръщам се от нея, а Монтагю веднага идва до мен.

— Отведи я — нареждам. — Казва твърде много. Изрича опасни истини.

Тя се усмихва, напълно невъзмутима.

— Не говорете за синовете ми — нареждам ѝ. — Не говорете за нас.

Тя свежда глава, но не обещава.

— Ще я отведа обратно в „Сион“ — предлага Джефри. — В абатството са много впечатлени от нея. Разучават заедно с нея стари документи, легенди. А стотици хора идват до вратите на абатството да ѝ поискат съвет. Тя им казва какво е вярно. Говорят за пророчества и проклятия.

— Е, не и ние — заявявам. — Ние никога не говорим за такива неща. Никога.