Проклятието на краля

Имението Броудхърст, западен Съсекс Лятото на 1528 г.

Двамата с Монтагю отиваме на коне до къщата на Артур в Броудхърст и я откриваме в безпорядък, а сеното — неокосено в ливадите. Посевите зреят, но момчетата, които трябва да плашат птиците, са болни или мъртви, а селото е безмълвно, с прозорци със спуснати капаци и купчини сено на всяка втора врата. В голямата къща сякаш всички са избягали. Само една жена наглежда Джейн, никой не поддържа къщата, никой не обработва земите.

— Няма причина да правиш това — казва ми Монтагю, докато аз влизам с едри крачки в имението и започвам да давам нареждания на слугите, които явно спят в несменяната слама и се хранят с каквото намерят в килера, откакто господарите са на легло.

— Това са земите на Артур — казвам сопнато. — Затова му уредих този брак. Това е наследството на неговия син, Хенри. Не мога да допусна да се похаби. Ако Артур не може да остави състояние на децата си, все едно, че никога не го е спечелил, оженвайки се за нея. Ако не остави наследство, какъв тогава е смисълът на живота му?

Монтагю кимва. Излиза навън до конюшните и се погрижва конете ни да бъдат изкарани на пасищата, а после казва на управителя на имота, че независимо от потната болест, е по-добре утре да събере косачи и да започне работа, или през зимата ще умрат поради липса на храна за животните, вместо да умрат сега през лятото от потната болест.

Двамата заедно въвеждаме ред в къщата и земите, трудейки се в продължение на седмици, а после от Лондон пристига вестта, че болестта, изглежда, е утихнала. Сам кардиналът се разболял от потната болест и въпреки това оцелял. Бог се усмихва на Томас Улзи за втори път. Неведоми са Неговите пътища, наистина.

— На света няма мор, който да може да го засегне — казвам мрачно. — Отровата на никоя болест не е достатъчно силна, за да проникне в това масивно тяло. Какви са новините от Хивър?

— Тя също е оцеляла — казва Монтагю, считайки, че е под достойнството му да назове Ан Болейн по име, както считам и аз. Споглеждаме се с тъга, примесена с удивление, че потната болест е пощадила една ужасна блудница, а е погубила Артур.

— Сър Артур — изричам гласно.

— Бог да го благослови — казва Монтагю. — Защо той, а не другите?

— Бог знае най-добре в Своята мъдрост — казвам; но в сърцето си не го мисля.

Джейн знае, че сме в къщата, но не отиваме в стаите ѝ поради страх от зараза, а тя не ни изпраща никакво съобщение, нито пита за съпруга си.

— Щях да имам по-добро мнение за нея, ако беше попитала — казвам раздразнено на Монтагю. — Не ѝ ли е минавало през ум?

— Може би се бори за собствения си живот — казва той.

Поколебава се, а после продължава:

— Нали помните, почитаема майко, че в брачния договор имаше клауза, уточняваща как да се действа в случай на преждевременната смърт на Артур? Земите, които тя донесе на Артур като зестра, ще станат отново нейна собственост, бъдещото ѝ наследство от баща ѝ ще отиде при нея, за да го използва, както пожелае. При смъртта на баща ѝ, неговото състояние ще принадлежи само на нея. Ние не получаваме нищо.

Бях забравила това. Земите, които обработвах този месец, къщата, която ремонтирах, няма да ми донесат нищо. Договорът, който съставих, за да направя сина си богат, не му даде нищо освен тревоги, а сега абсолютно нищо няма да остане за семейството ни.

— Той постоянно работеше за тези земи — казвам ядосано. — Беше готов да поеме военната служба, която върви с тях, за да я спести на баща ѝ, беше готов да се разпорежда с техните арендатори. Беше готов да направи всичко за тях. Именно родният ѝ баща — този стар глупак — застана на пътя на Артур. А тя подкрепи баща си срещу Артур.

Монтагю свежда глава.

— И сега — нищо — отбелязва той. — А цялата ни работа през този месец не допринася с нищо за наследството ни.

— Тя ще бъде от полза на внука ми, Хенри; работя за сина на Артур. Благодаря на Бога, че той бе пощаден. Може да се прибере у дома в собствената си къща, и накрая ще получи всичко.

Монтагю поклаща глава.

— Не, защото това е къщата на майка му. Майка му наследява, не той. Тя може да остави земите на друг, а не на него, ако поиска.

Мисълта за обезнаследяване на син ми е толкова чужда, че го поглеждам ужасена.

— Тя никога не би направила такова нещо!

— Ако се омъжи отново? — изтъква Монтагю. — Новият съпруг получава всичко.

Отивам до прозореца и поглеждам навън към нивите, за които мислех, че са на Артур, че безспорно ще отидат при сина му, още един Хенри Поул.

— А ако не се омъжи повторно, тя ще изцеди наследството ни — добавя мрачно Монтагю. — Ще трябва да ѝ плащаме вдовишка издръжка до края на живота ѝ.

Кимвам. Откривам, че не мога да мисля за нея като за младата жена, която посрещнах с готовност в къщата си, за която мислех като за още една дъщеря. Тя се провали в своя дълг като съпруга, когато се изправи с баща си срещу Артур, когато се оттегли в леглото си и остави Артур да умре сам. Сега отпраща децата си и лежи в леглото, докато братът и майката на съпруга ѝ спасяват нейната жътва. През остатъка от живота си, докато е жива, тя ще може да получава доход от имотите, които толкова упорито се старая да поддържам. Разглезената наследница, която се оттегли в леглото си, докато собственият ѝ съпруг умираше, ще има правото да живее в къщата ми и да получава вдовишката си издръжка от моите наеми, през целия си живот. Ще наследи състоянието на баща си. Дори обещах да ѝ оставя свои земи в завещанието си. Най-вероятно ще умра преди нея, а тя ще измъкне от гардероба ми черната ми кадифена рокля, поръбена с черна кожа, и ще я носи на погребението ми.

Джейн започва да се възстановява. Почетната ѝ дама идва при мен и ми съобщава с нисък реверанс, че Джейн изпраща почитанията си. Борила се е с потната болест и е победила; ще дойде да вечеря с нас днес, и ни е изключително признателна за всичко, което сме направили за домакинството.

— Казахте ли ѝ, че съпругът ѝ е мъртъв? — питам жената без заобикалки.

Бледото ѝ, изопнато лице ми подсказва, че не е.

— Ваше благородие, не посмяхме да ѝ кажем, докато беше болна — казва тя. — А после изглеждаше твърде късно да го кажем.

— Не е попитала? — запитва Монтагю слисано.

— Беше толкова болна — извинява тя господарката си. — Всъщност не беше с ума си, беше ѝ толкова горещо от треската. Мислех си, може би, че вие…

— Кажете ѝ да дойде в покоите ми преди вечеря днес следобед — нареждам. — Сама ще ѝ съобщя.

Чакаме лейди Артур Поул в гостната стая на тази къща, която някога беше къщата на Артур, но сега е нейна.

Отварят ѝ вратата и тя влиза в стаята, облягайки се на ръката на почетната си дама, очевидно твърде слаба, за да върви без чужда помощ.

— Ах, скъпа моя — казвам с цялата любезност, на която съм способна. — Наистина изглеждате бледа. Седнете, моля.

Тя успява да ми направи реверанс и да кимне на Монтагю, който ѝ помага да стигне до един стол, докато аз кимвам на почетната ѝ дама да си върви.

— Това е братовчедка ми, Елизабет — казва тя със слаб глас, сякаш иска да я задържи.

— Ще седнете с нас на вечеря — обещавам, жената схваща намека и излиза от стаята.

— Страхувам се, че имам много лоши новини за вас — казвам внимателно.

— Баща ми?

Тя примигва.

— Артур, вашият съпруг.

Тя ахва. Явно дори не е знаела, че е болен. Но нима, когато е излязла от стаята си и той не я е поздравил, тя не се е досетила?

— Мислех, че е отишъл в къщата ви с децата! Те добре ли са?

— Слава Богу, Хенри и Маги бяха здрави и весели в Бишам, когато ги оставих, бебето, Мери, и синът ми Джефри и съпругата му — също.

Тя попива чутото в съзнанието си.

— Но Артур…

— Дъще, съжалявам да ви съобщя, че той почина от потната болест.

Тя се смачква, като парче изпуснат плат. Главата ѝ се отпуска в ръцете, тялото ѝ се прегъва, дори малките ѝ крака се подпъхват назад под стола ѝ. С ръце върху лицето, тя излива скръбта си във вопли.

Монтагю ме поглежда, сякаш за да попита: „Какво да правя?“ Кимвам му да седне и да чака това безпомощно хлипане да престане.

Тя не престава. Оставяме я да плаче и отиваме на вечеря без нея. Хората от нейното имение, арендаторите на Артур, трябва да видят, че сме тук, че животът ще продължи, че от тях се изисква да изпълняват дълга си, да работят и да си плащат наемите; домашните слуги не трябва да мислят, че могат да си вземат почивка, защото синът ми е мъртъв. Тези земи отново стават собственост на Джейн, но после, ако е рекъл Бог, ще бъдат наследени от Хенри, сина на Артур, така че трябва да бъдат добросъвестно поддържани и обработвани за него. Когато вечерята приключва, се връщаме в покоите ми и я намираме със зачервени очи и бледа, но, слава Богу, най-сетне е спряла да плаче.

— Не мога да го понеса — казва ми тя жално, сякаш една жена може да избира какво може или не може да понесе. — Не мога да понеса да овдовея отново! Не мога да понеса да живея без него. Не мога да се справя с живота като вдовица, а никога няма да обмисля друг брак. Венчана съм за него и в смъртта, както и в живота.

— Още е рано, преживяхте шок — казвам с успокоителен тон. Но тя е твърдо решена да не се остави да я утешават.

— Сърцето ми е сломено — казва тя. — Ще дойда в Бишам и ще живея в стаите, които ми се полагат като на вдовица. Ще живея съвсем уединено. Няма да се виждам с никого и никога няма да изляза.

— Наистина ли? — Прехапвам език, за да прикрия скептицизма в гласа си, и казвам отново, по-кротко: — Наистина ли, скъпа моя? Не искате ли да се приберете у дома, в замъка Бодиам?

Тя поклаща глава.

— Баща ми веднага ще ми уреди нов брак, знам, че ще го направи. Никога няма да се омъжа отново. Искам да бъда в дома на Артур, искам винаги да бъда близо до него, да подхранвам скръбта си. Ще живея с вас и ще плача за него всеки ден.

Не мога да изпитам в сърцето си нежни чувства, както е редно.

— Разбира се, сега сте разстроена — казвам.

— Твърдо решена съм — казва тя.

Като че ли наистина е така.

— Ще живея живота си със спомена за Артур. Ще дойда в Бишам и няма никога да си тръгна. Ще витая около гроба му като скръбен призрак.

— О! — изричам само.

Давам ѝ няколко дни да помисли и да се помоли над това решение, но тя не се разколебава. Твърдо решена е да не се омъжва отново, и държи на покоите си в къщата ми, обещани ѝ в брачния ѝ договор. Ще има свое собствено малко домакинство под моя покрив, несъмнено ще наеме собствени слуги, ще поръчва ястията си от моите кухни, и ще получава четири пъти годишно, наемите от земите, полагащи ѝ се като на вдовица, които ѝ приписах, но изобщо не мислех, че ще плащам. Не виждам как ще се справим с това.

Монтагю, моят мълчалив и грижовен наследник, е този, който измисля блестящото разрешение, за да попречи на младата вдовица да живее с нас завинаги.

— Напълно ли сте сигурна, че искате да се оттеглите от света? — пита той снаха си една вечер, в малкия промеждутък от време, в който може да я види, докато тя излиза от вечерята в голямата зала, преди да се отправи към параклиса, за да се моли цяла нощ.

— Напълно — казва тя. Облечена е от глава до пети в тъмносиньо, както и аз — цветът на кралския траур. Артур беше от династията на Плантагенетите; жалим за него като за принц.

— Тогава се боя, че имението Бишам ще е твърде шумно за вас, твърде оживено — казва той. — Кралят ни посещава, когато е на лятно пътуване, целият двор идва за седмици през лятото, майка ми посреща семейството си през зимата — семействата Стафорд, Кортни, Лайл, Невил. Нали знаете колко много братовчеди имаме? Принцеса Мери със сигурност ще ни удостои с дълъг престой през лятото, а тя води със себе си целия си двор. Това не е като лична, усамотена къща, не като прекрасната ви къща тук; това е дворец, действащ дворец.

— Не искам да виждам никого от онези хора — казва тя сърдито. — Искам да живея напълно усамотено. Може би почитаемата ни майка ще ми отпусне друг дом в земите си, където да живея в пълен покой. Не искам много, само едно имение с частен парк ще бъде всичко, от което ще имам нужда.

Дори Монтагю трепва при тази молба.

— Почитаемата ми майка се е трудила упорито да събере земите — казва той тихо. — Не мисля, че би ги разделила сега.

— Не мога да живея в шумна, оживена къща — тя се обръща към мен. — Не искам да живея в дворец. Искам да бъда сдържана и тиха като монахиня.

Монтагю не казва нищо.

Чака.

Не казвам нищо, аз също чакам. Забелязваме как в ума ѝ просветва нова идея.

— А ако живея в манастир? — пита тя. — Или дори… ами ако дам монашески обети?

— Смятате ли, че имате призвание?

Длъжна съм да я попитам. Виновно си помислям за кралицата, която заяви, че не може да обмисля постъпване в манастир, освен ако не знае, че Бог я е призовал към религиозен живот, че никой мъж или жена не бива да дава религиозни обети, освен ако не знае със сигурност, че има призвание. Всичко друго е светотатство. Синът ми Реджиналд все още отказва да положи обети без призвание. Казва, че това е обида към Бога.

— Да — казва тя с внезапно въодушевление. — Мисля, че да.

— А аз съм сигурен, че имате — казва с мек глас Монтагю, придворният. — От самото начало казахте, че искате да се оттеглите от света, че никога няма да се омъжите отново.

— Именно — казва тя. — Искам да живея в пълен покой, сама със скръбта си.

— Тогава това е най-доброто разрешение — казвам, поддавайки се не особено неохотно на изкушението. — Ще ви намеря място в добър женски манастир и ще плащам за издръжката ви.

Тя явно не осъзнава, че когато се съгласи да бъде монахиня, ще ми върне вдовишката си издръжка, точно сякаш се омъжва повторно. Ще изплащам само разноските за издръжката ѝ в женски манастир, чиито обитателки дават обет за бедност.

— Мисля, че това ще е най-доброто — казва тя. — Но какво ще стане с тази къща и земите? Моето наследство? И състоянието, което ще получа от баща си?

— Бихте могли да ги припишете на Хенри като ваш наследник — предлагам. — А аз бих могла да го направя свой повереник и да ги пазя за него. Няма да се наложи изобщо да се грижите за тях.

Монтагю много внимава да не размени дори един тържествуващ поглед с мен.

— Каквото пожелаете, сестро — казва той почтително.

Чакам да ми наредят да отворя двореца Ричмънд, за да се върне принцесата в Лондон, но няма никакъв признак, че кралят ще идва в града. Разнася се слух, че той се е барикадирал в кула, така че до него да не достига дори дъх на болен човек. Когато научават това, гражданите забравят за миг погребването на хилядите си мъртъвци и се смеят с горчивия, злобен кикот на палач, задето техният крал, толкова наперен и храбър на арената за турнири, е такъв страхливец пред болестта.

Не само лондончани страдат. Бившият ми поклонник, а напоследък — враг, сър Уилям Комптън умира, а с него, надявам се, умира и спорът относно земите ми. Ан Болейн прихваща болестта, но после бързо се привдига от леглото си в замъка Хивър без особени последици; но съпругът на сестра ѝ, Уилям Кери, умира, оставяйки онова съблазнително и плодовито момиче от рода Болейн с две рижи деца без баща. Налице е още едно здраво незаконородено момче, налице е още един червенокос Хенри. Не мога да не се запитам дали когато кралят погледне Мери — по-хубавата и по-добросърдечната от двете, с момче и момиче от рода на Тюдорите в детската стая — няма да си помисли да напусне съпругата си, да вземе Мери Болейн и децата ѝ и да ги обяви за свои.

Джейн полага обета си и става послушница в манастира в Бишам, а аз веднага пиша на току-що възстановилия се кардинал, за да поискам попечителство над внука си Хенри. Улзи е постигнал триумфална победа над болест, която уби по-достойни мъже от него, и вече е достатъчно добре, за да се отърве от наследниците им. Колкото и алчно да иска за себе си наследството на Хенри, той със сигурност не може да отхвърли искането ми. Кой би бил по-подходящ от мен да управлява имотите на внука ми, докато достигне пълнолетие?

Но не оставям нищо на случайността. Един заможен повереник е съкровище, което и други ще искат. Трябва да обещая на кардинала щедро заплащане, и това — в добавка към стоте марки, които и бездруго му плащам всяка година само заради благоразположението му. Ще си струва, стига само да подкрепи претенциите ми. Изгубих обичния си син Артур; не мога да понеса да изгубя и богатството му и синът му да не може да се облагодетелства от брачния договор, който съставих.

Това не е единствената ми тревога в тези времена. Надявах се, че изборът на краля да се скрие от потната болест със съпругата и дъщеря си ще има обичайните си последствия: да му напомни каква приятна спътница е съпругата му от близо двайсет години. Но научавам от Монтагю, който посещава малкия пътуващ двор, че кралят всеки ден пише писма до отсъстващата дъщеря на Болейн, че съчинява поезия, която посвещава на тъмните ѝ очи, и открито копнее за нея. Макар това да изглежда странно, дворът ще се върне в Лондон, оглавяван от крал и кралица, които са останали заедно, вкопчвайки се един в друг през време на опасността, но щом се върнат в Уестминстър, кралят ще поднови опитите си да убеди кралицата да отстъпи мястото си на младо момиче с ниско потекло.

Поне синът ми Джефри не ми дава повод за тревога. Нито той, нито Констанс се разболяват от потната болест, и когато отивам в Лондон, те се връщат в къщата си в Лордингтън в Съсекс. Джефри поддържа земята толкова добре и се справя толкова умело с арендаторите и съседите си, че без колебание му давам правото да влезе в парламента. Мястото в Уилтън е моят подарък и аз му го връчвам.

— Можеш да използваш това като стъпка за издигане в двора — казвам му след вечеря, в последната ни вечер заедно, преди да замине за дома си, а аз да отида в двора. Констанс тактично се е оттеглила, тъй като знае, че обичам да бъда с Джефри и да съм свободна да говоря с него за всичко. От всичките ми момчета именно той винаги е бил най-близко до сърцето ми. Още от бебе той никога не се е делил от мен.

— Като Томас Мор? — предполага той.

Кимвам. Джефри е наследил всичките ми познания за политиката.

— Точно така, а виж колко много се издигна той.

— Но някога той говореше против краля и в полза на парламента — напомня ми той.

— Да, няма нужда да го следваш в това отношение. Освен това, щом стана говорител на парламента, той започна да убеждава членовете му да изпълняват волята на краля. Можеш да последваш примера му, като използваш речите си в парламента, за да привличаш вниманието на хората. Дай им възможност да разберат, че си сериозен и предан. Дай на краля да разбере, че в твое лице има човек, който може да се застъпи за него пред парламента и да си създаде приятели, така че, когато предложиш нещо от името на краля, ще имаш влияние, и те ще се съгласят с предложението ти.

— А може просто да ме настаните в двора, тогава бих могъл да се сприятеля с краля — предлага той. — Точно това направихте за Артур и Монтагю. Не ги изпратихте в парламента, за да учат, да говорят и да убеждават хората. Те просто влязоха в двореца, сред кралското благоволение, и единственото, което се искаше от тях, беше да бъдат добра компания за краля, да го развличат.

— Онези времена бяха различни — казвам печално. — Много различни. — Спомням си за сина си Артур и как го обичаше кралят за храбростта и ловкостта му във всички игри и състезания. — Сега е по-трудно да се сприятелиш с краля. Онези бяха по-безгрижни времена, тогава Артур трябваше само да се бие на турнири и да играе различни игри. Кралят беше щастлив млад човек и беше лесно да му се угоди.