Проклятието на краля

Л’Ербер, Лондон Януари-февруари 1537 г.

На следващия ден Монтагю отива лично в двора, като взема със себе си Хари, който подтичва след него, много строг и сериозен, а когато се връща в края на дванайсетте коледни дни, идва право в личните ми покои, за да ми разкаже за срещата между краля и поклонника.

— Той разговаря с краля невероятно открито и искрено. Не би помислила, че е възможно.

— Какво каза?

Монтагю хвърля поглед наоколо, но с мен са само внучките ми и две дами, а освен това времето на страха от шпиони е приключило.

— Каза на негово величество в лицето, че е дошъл само за да му разкрие сърцата на хората, и че те не могат да търпят Кромуел като съветник.

— Кромуел беше ли там, за да чуе това?

— Да. Именно това направи постъпката толкова смела. Кромуел побесня, заяви, че всички северняци са предатели — а кралят премести поглед от единия към другия, и обгърна с ръка раменете на Робърт Аск.

— Кралят е предпочел Аск пред Кромуел?

— Пред всички.

— Кромуел сигурно е извън себе си.

— Страхува се. Помисли си какво се случи с неговия господар, Улзи! Ако кралят се обърне срещу него, той няма приятели. Томас Хауард е готов още утре сам да издигне ешафод, за да го види обесен на него. Създал е закони, които могат да се извъртят така, че да уловят всеки. Ако бъде пленен в собствената си мрежа, никой от нас няма да си помръдне и пръста да го спаси.

— А кралят?

— Подари на Аск собствения си жакет от ален сатен. Даде му златната верижка от шията си. Попита го какво иска. Боже мой, но този йоркшърец е смел човек! Преви коляно, но вдигна глава и заговори на краля без страх. Каза, че Кромуел е тиранин, а мъжете, които е изхвърлил от манастирите, са били добри хора, захвърлени в нищета от алчността на Кромуел, а народът на Англия не може да живее без абатствата. Каза, че Църквата е сърцето на Англия; тя не може да бъде нападната, без да пострадаме всички. Кралят го изслуша, изслуша всяка дума, а накрая каза, че ще го направи свой съветник.

Спирам, за да погледна светналото лице на Хари.

— Ти видя ли го? Чу ли това?

Той кимва.

— Той е много тих и сдържан, и може отначало да не го забележиш, но после виждаш, че той е най-важният човек там. И е приятен наглед, макар да е сляп с едното око. Кротък и усмихнат е. И е наистина смел.

Обръщам се отново към Монтагю.

— Явно е много обаятелен. Но — таен съветник?

— Защо не? Той е дребен йоркшърски благородник, родственик на семейство Сиймор, с по-добро потекло от Кромуел. Но така или иначе Аск отказа. Само си помисли! Поклони се и каза, че не е необходимо. Искал само свободен парламент, а Тайният съвет да се ръководи от старите лордове, а не от нови парвенюта. Кралят каза, че ще свика свободен парламент в Йорк, за да покаже благосклонността си, и кралицата ще бъде коронована там, а там ще се проведе и църковен събор, на който учените духовници ще проявят своята мъдрост.

За момент съм зашеметена от тази промяна, после, при вида на спокойната увереност на Монтагю, правя кръстния знак и свеждам глава за миг.

— Това е всичко, което сме искали някога.

— Повече — потвърждава синът ми. — Повече, отколкото сме си мечтали да искаме, повече, отколкото сме си представяли, че кралят изобщо е готов да даде.

— Какво още? — питам.

Монтагю ми се усмихва широко.

— Реджиналд чака да го повикат. Той е във Фландрия, на един ден път с кораб оттук. В мига, в който кралят го повика, той ще дойде и ще върне Църквата на Англия на мястото ѝ.

— Кралят ще изпрати да го повикат?

— Ще възложи на него като на кардинал възстановяването на Църквата.

Толкова съм удивена, че Реджиналд може да се прибере с почести у дома, за да поправи всичко, че затварям очи за момент и отправям благодарност към Бог, който ми отпусна достатъчно дълъг живот, за да видя това.

— Как се стигна дотук? — питам Монтагю. — Защо кралят се съгласи с всичко това, и то толкова лесно?

Монтагю кимва; той също е си е задавал тези въпроси.

— Според мен той най-сетне разбира, че е отишъл твърде далече. Мисля, че Аск му е разказал за числеността на армията на поклонниците и простите им надежди. Аск каза, че те обичат краля, но винят Кромуел, а кралят повече от всичко друго иска да бъде обичан. В лицето на Аск той вижда добър човек, принципен човек, който представлява добри и достойни мъже. Вижда добър англичанин, готов да обича и да следва един добър крал, тласнат към бунт от непоносими промени. Когато срещна Аск, видя друг начин да бъде обичан, видя друг начин да бъде царствен. Може да им подхвърли репутацията на Кромуел като подкуп, може да възстанови манастирите. Самият той обича църквата, обича порядките, които поклонниците защитават. Никога не е спирал да съблюдава литургията или останалите ритуали. Сякаш внезапно вижда нова роля в поетична драма — кралят, който отново поправя всичко.

Монтагю замълчава за миг и нежно слага ръка върху рамото на малкия си син.

— Или може би, почитаема майко, е по-хубаво дори от това. Може би говоря с горчивина, вместо да видя, че по времето на моя живот се е случило чудо. Може би светлината е озарила краля, може би най-сетне Бог наистина му е проговорил, и той наистина е променил мнението си. Тогава хвала на Бога, защото Той спаси Англия.

Обикновено изпитвам меланхолия в студените дни след коледното празненство. Мисълта за дългата зима се простира пред мен и не мога да си представя пролетта. Дори когато снегът по покрива се топи и капе в канавките, не се надявам на по-топло време, а се загръщам с кожите си и знам, че предстоят много влажни и сиви утрини, преди времето да се промени. Дебелият лед се топи и освобождава реката, която тече сива и буйна, плътните снежни облаци се изтърколяват от небето и дават път на студена, сурова светлина. Обикновено по това време на годината се сгушвам вътре и се оплаквам, ако някой остави отворена врата някъде в къщата. Казвам им, че мога да почувствам течението. Чувствам го по глезените си, усещам как смразява стъпалата ми.

Но тази година съм обзета от доволство като разглезена котка, успокоена от огъня, докато гледам как суграшицата потропва по прозореца, където внукът ми Хари рисува по замъглените стъкла на прозорците. Тази година си представям как Робърт Аск язди на север, приветстван във всеки хан и къща по пътя от хора, които искат да узнаят новините, и как им разказва, че кралят се е вразумил, че кралицата ще бъде коронована в Йорк, че кралят е обещал свободен парламент, и че абатствата ще бъдат върнати на вярващите.

Представям си как монасите, които се навъртат около старите сгради, просейки там, където някога са служили, се събират около коня му и го молят да им разкаже отново, да се закълне, че е вярно. Представям си ги как отварят вратите на параклиса, как коленичат пред мястото, където е бил олтарът, обещавайки, че ще започнат отново, как бият камбаната за първата служба. И си представям как Робърт им показва златната си верижка и им казва, че кралят я свалил от собствената си шия, за да постави на раменете му, и му казал, че тя е знак за неговото благоволение, и му предложил място в Тайния съвет.

Но после чуваме странни съобщения. Някои от поклонниците, които получиха всеобщо помилване, изглежда са нарушили условията на примирието и отново са се вдигнали на оръжие. Томас Хауард арестува половин дузина нарушители и изпраща имената им на Томас Кромуел — а Томас Кромуел е все още на служба.

Някои от благородниците и повечето лордове на Севера отиват да разговарят с Томас Хауард, херцога на Норфолк, и споделят безпокойствата си, че Северът ще стане неуправляем в необуздаността на тази нова свобода. Робърт Аск ги успокоява, уверява поклонниците, че няма бунт срещу управлението на краля — защото вижте! той носи помилването от краля, облечен е в аления сатенен жакет на краля. Винаги ще има мъже, които ще се възползват от смутните времена — те не променят мира и помилването. Мирът ще удържи, помилването ще удържи, поклонниците са спечелили всичко, което са искали, а кралят им е дал думата си.

И въпреки това на сър Томас Пърси и сър Инграм Пърси, които яздеха с поклонниците, потеглили на поход под знамето с петте рани, е наредено да се явят в двора, и когато пристигат в Лондон, те незабавно са арестувани и изпратени в Тауър.

— Това не означава нищо — казва ми Джефри, когато минава през Л’Ербер на път към дома си в Лордингтън. — Семейство Пърси винаги са се държали така, като че ли законът са те самите, използваха поклонниците, за да се противопоставят на краля. Те са бунтовници, не поклонници, мястото им е в Тауър.

— Но нали бяха помилвани?

— Никой не би очаквал кралят да спази условията на помилването за хора като тях.

Не споря, тъй като Джефри е уверен, а новините от Север са добри. Абатствата отново отварят врати, поклонниците се разпръсват, получили помилване, всеки от тях полага клетва за вярност към краля, всеки е убеден, че най-после са настъпили добри времена. Бавно, тихо, жените и мъжете, служили на Бога, се връщат в абатствата, и те отново отварят врати. Във всяка селска църква се разказва история за малко чудо. Хората изнасят кристална дарохранителница от скривалището ѝ под сламен покрив. Дърводелци възстановяват красивите резбовани изображения на светци, измъквайки ги изпод купчините дърва, където са скрити на сигурно място, фермерите внимателно разкопават отводнителните канавки и измъкват разпятия. От скрити гардероби се появяват одежди, монасите се връщат в килиите си. Поправят прозорците, ремонтират покривите, заръчвам на управителя си да намери игумена Ричард и да го покани обратно в Бишам.

— Почитаема бабо, мислите ли, че чичо ми Реджиналд ще се прибере у дома? — пита ме Хари, момчето на Монтагю. А аз му отговарям усмихнато: „Да, мисля, че ще се прибере.“

Но през февруари в Йорк Томас Хауард, херцогът на Норфолк, обвинява в държавна измяна деветима мъже и те са осъдени на обесване.

— Как може да бъдат обесени? Не са ли помилвани? — питам Джефри.

— Почитаема майко, херцогът е суров човек. Сигурно чувства, че трябва да покаже на краля, че макар да симпатизира на поклонниците, е суров към бунтовниците. Ще обеси един-двама просто за да демонстрира силата си.

Отново не споря със сина си, но се страхувам, че помилването от краля не се оказва сигурна гаранция за безопасност. Обикновените хора явно също мислят така, защото хората от Карлайл се събират в пристъп на отчаяние, и отново потеглят срещу армията на Томас Хауард, сякаш за да спасят живота си, залагайки всичко на едно последно хвърляне на заровете. Стотици са убити от добре въоръжените, добре нахранени, снабдени с добри коне благородници на Севера, които бяха до тях по време на поклонението, но ги изоставиха в примирието.

В Лондон получаваме новината в средата на февруари, а гражданите бият камбаните, радостни, че безимотните бедняци от Севера са били победени от лордовете, които само преди няколко месеца ги подкрепяха. Казват, че сър Кристофър Дейкър убил седемстотин души, а останалите взел в плен и ги избесил по закърнелите ниски дървета — единствената растителност в суровия северозапад, а Томас Кромуел му обещал графска титла заради службата му.

Подтикнат от тази жестокост, сега Томас Хауард обявява военно положение на Север, което означава, че магистратите и лордовете нямат власт да се противопоставят на неговото управление. Хауард може да бъде съдия, съдебен заседател и палач за хората, които няма как да се защитят. Обявява война на собствените си сънародници — това не е трудно за човека, който обезглави собствените си племенница и племенник. Провежда импровизирани съдебни заседания в градовете и незабавно издава смъртни присъди. Стотици мъже са принудени да застанат пред него. На майсторите на вериги от Карлайл им свършва желязото, и мъжете трябва да увисват на бесилото не оковани във вериги, а овързани с въжета, които бележат позора им. Томас Хауард потегля да беси селяни в собствените им ниви, за да знаят всички, че пътят на поклонниците води към смъртта. Неговите хора влизат във всяко селце, във всяка гладуваща паланка, през най-студеното време от годината, и настояват да узнаят кой се е присъединил към поклонниците и е положил клетва? Кой е бил църковните камбани наобратно? Кой се е молил за възстановяването на Църквата? Кой е потеглил на бой и не се е върнал повече у дома?

Монтагю ми пише бележка от Гринич, където е заедно с двора.

Не разбирам времената, в които живея. Прочитам писмото на сина си веднъж, два пъти, три пъти, и го изгарям веднага след като запомням ужасните думи наизуст. Отивам в параклиса си, коленича на студения каменен под и се моля, но откривам, че мога само да прехвърлям зърната с пръсти и да клатя глава, сякаш искам да отрека ужасните неща, които се случват на хората, които нарекоха себе си поклонници и тръгнаха на поход, за да получат Божията милост.

Борейки се със собствената си съвест, Томас Хауард, херцогът на Норфолк, се подчинява на краля във всичко, закрива манастирите и затръшва вратите на онези, които са били отворени отново. Никой няма каквото и да е обяснение за това, явно обяснение не е и нужно. Сега сградите ще бъдат раздадени на съседните лордове, за да ги използват камъните за строителство; земите ще бъдат продадени на близките фермери. Обикновените хора вече няма да се обръщат към абатствата за утеха и помощ, монасите ще бъдат бездомни просяци. Светата Дева няма да бъде почитана пред стотиците хиляди малки олтари в крайпътните параклиси. Няма да има повече поклоннически пътувания, няма да има надежда. От Север идва песен, в която се казва, че няма да има месец май, а аз се заглеждам навън през дебелото стъкло, към сивия вътрешен двор, където снегът бавно се топи, и си мисля, че тази година пролетта идва без радост, без любов, и е вярно: месеците ще се сменят, но няма да има весел месец май.