Проклятието на краля

Дворецът Уестминстър, Лондон Октомври 1536 г.

Дворът се връща в Лондон и веднага щом кралят отива в покоите си, ме викат в личния му кабинет. Разбира се, надявам се, че ще ме назначи в домакинството на принцесата, и излизам забързано от покоите си, прекосявам вътрешния двор, минавам през малка врата и се качвам по едно стълбище, минавайки през голямата зала, докато стигам до покоите на краля в лабиринта, какъвто е дворецът Уестминстър.

Минавам през претъпканата зала за аудиенции с лека усмивка на нетърпеливо очакване на лицето. Те може и да са принудени да чакат, но аз съм повикана. Със сигурност той ще ме назначи да служа на принцесата, и аз ще мога да я отведа обратно до титлата ѝ и истинското ѝ положение.

Повече хора отвсякога чакат да се срещнат с краля, и повечето държат в ръце планове или карти. Манастирите и църквите на Англия се разпределят и раздават, един след друг, и всеки иска своя дял.

Но има мъже, които изглеждат смутени. Виждам стар приятел на съпруга си, един от гражданите на Хъл, и му кимвам, докато минавам.

— Кралят ще ви приеме ли? — пита той настойчиво.

— Сега отивам при него — казвам.

— Моля ви, попитайте го дали мога да се срещна с него — казва мъжът. — В Хъл сме се поболели от страх.

— Ще му кажа, ако мога — казвам. — Какво става?

— Хората не искат църквите да им бъдат отнети — казва той бързо, поглеждайки с едно око към вратата на личния кабинет. — Няма да го търпят. Когато един манастир бъде съборен, това означава ограбване на целия град. Не можем да овладеем градовете, гражданите не желаят да търпят това. На Север всички са се вдигнали и говорят как ще защитят манастирите и ще изхвърлят инспекторите, които дойдат да ги затворят.

— Трябва да кажете на лорд Кромуел, това е негова работа.

— Той знае. Но не предупреждава краля. Не разбира опасността, в която се намираме. Казвам ви, не можем да удържим Севера срещу хората, ако всички те се обединят.

— За да защитят църквата? — казвам бавно.

Той кимва.

— Твърдят, че всичко това е било предсказано. И говорят в защита на принцесата.

Един от камериерите на краля отваря вратата на личния кабинет и ми кимва. Оставям гражданина без нито дума повече, и влизам.

В личния кабинет, където капаците са затворени, за да не допускат вътре сивотата на есенния следобед, е хладно и тъмно, а дървата в огнището са наредени, но огънят още не е запален. Кралят се е разположил зад широка, полирана в черно маса в голям резбован стол, намръщен. Масата пред него е отрупана с книжа, а в далечния край чака секретар, с вдигнато в готовност перо, сякаш кралят е диктувал писмо и е прекъснал рязко, когато е чул стражите да чукат и да разтварят вратата. Лорд Кромуел стои отстрани и вежливо ми кимва, когато влизам.

Усещам мириса на опасност, също както един кон може да усети нестабилните греди на прогнил мост под краката си. Местя поглед от свелия очи Кромуел към застаналия в готовност секретар, и се чувствам така, сякаш всички позираме за портрет от дворцовия художник, маестро Холбайн. Заглавието би било „Присъда“.

Вдигам глава, тръгвам към масата и срещам мрачния поглед на най-могъщия човек в християнския свят. Не се страхувам. Няма да се страхувам. Аз съм Плантагенет. Мирисът на опасност е мирис, който познавам така добре, както познавам наситения мирис на прясна кръв, острата миризма на отрова за плъхове. Усещах го в детската си стая; това е мирисът на детството ми, на целия ми живот.

— Ваше величество.

Правя реверанс, изправям се и заставам пред него, с ръце, сключени пред тялото, със спокойно лице.

Той среща погледа ми и ме гледа гневно, сурово, а аз го оставям да задържи мълчанието, докато усещам как в гърлото ми бавно се надига солена жлъчка. Преглъщам. После той проговаря първи:

— Знаете какво е това — казва грубо, като побутва към мен подвързан ръкопис.

Пристъпвам напред, и когато лорд Кромуел кимва, го вдигам. Ръцете ми не треперят.

Виждам, че заглавието е на латински.

— Това писмото на сина ми ли е? — питам. Гласът ми не трепва.

Лорд Кромуел свежда глава.

— Знаете ли как го е нарекъл? — изсъсква Хенри.

Поклащам глава.

— Pro ecclesiasticae unitatis defensione — прочита Хенри на глас. — Знаете ли какво означава това?

Отправям му продължителен поглед.

— Ваше величество, известно ви е, че зная. Някога аз ви учех на латински.

Той сякаш почти губи равновесие, все едно съм му припомнила момчето, което беше. Само за миг се поколебава, после отново заема надменна поза и казва:

— В защита на единството на Църквата. Но аз Защитник на вярата ли съм, или не?

Откривам, че мога да му се усмихна, устните ми не треперят.

— Разбира се, че сте.

— И върховен глава на англиканската църква?

— Разбира се.

— В такъв случай нима вашият син не се е провинил в оскърбление на короната, в държавна измяна, поставяйки под въпрос правото ми да управлявам моята църква и да я защитавам? Дори самото заглавие на писмото му е измяна, само по себе си!

— Не съм виждала писмото му — казвам.

— Писал ѝ е — казва тихо Кромуел на краля.

— Той е мой син, разбира се, че ми пише — отвръщам на краля, пренебрегвайки Кромуел. — И ми каза, че ви е написал писмо. Не доклад, не книга, не нещо, предназначено за публикуване, не е споменавал нищо за заглавие. Каза ми, че сте поискали мнението му по определени въпроси, и той ви се подчинил: изучил въпроса, допитал се и написал мнението си.

— Това е изменническо мнение — заявява кралят. — Той е по-лош от Томас Мор, далеч по-лош. Томас Мор изобщо не биваше да умира за онова, което каза, и никога не е казвал нещо подобно. Мор трябваше да е жив днес, най-добрият от моите съветници, а синът ви — обезглавен вместо него.

Преглъщам.

— Реджиналд изобщо не е бивало да пише нищо, което дори се доближава до измяната — казвам тихо. — Трябва да ви помоля да му простите, ако е сторил това. Нямах представа какво пише. Нямах представа какво изучава. Той е ваш учен от много години, работи по ваши заповеди.

— Той казва това, което всички мислите! — Хенри се изправя на крака и се навежда към мен. Малките му очи блестят гневно. — Смеете ли да го отречете? В лицето ми? В лицето ми?

— Не зная какво казва той — повтарям. — Но никой от семейството ми в Англия не е изрекъл, помислил, или сънувал дори една предателска дума. Ние сме ви верни — обръщам се към Кромуел. — Незабавно положихме клетвата — казвам. — Вие затворихте абатството Бишам, основано от собственото ми семейство, а аз не възроптах, дори не и когато назначихте игумен по ваш избор и прогонихте игумена Ричард и всички каноници и опразнихте параклиса. Взехте скъпоценностите на лейди Мери по списъка, който ви направих, а когато я затворихте под ключ, ви се подчиних и никога не съм ѝ писала. Монтагю е ваш верен служител и приятел, Джефри ви служи в парламента. Ние сме ваши сродници, предани сродници, и никога не сме направили нищо срещу вас.

Внезапно кралят плясва по масата с тежката си ръка, и плясъкът прозвучава като изстрел.

— Не мога да понасям това! — изревава той.

Не трепвам, стоя напълно неподвижна. Обръщам се към него и го поглеждам право в лицето, както пазачът на Тауър гледа дивите зверове. Веднъж Томас Мор ми каза: „Никога не показвайте страх пред лъв или крал, иначе е свършено с вас.“

Кралят се надвесва напред и изкрещява в лицето ми:

— Накъдето и да се обърна, има хора, които заговорничат срещу мен, шушукат, пишат… — той помита ръкописа на Реджиналд на пода с нов гневен жест. — Никой не мисли какво правя за страната, никой не мисли как страдам, докато водя страната напред, извеждам ги от тъмнината на светло, служа на Бог, макар че всички около мен, всички… — внезапно се нахвърля на Кромуел: — Какво правят в Линкълн? Какво правят в Йоркшър? Какво говорят против мен? Защо не ги накарате да замлъкнат? Защо са се развилнели по улиците в Хъл? И защо позволихте на Поул да напише това? — изкрещява той. — Защо се държите като глупак?

Кромуел поклаща глава, сякаш удивен от собствената си глупост. И веднага, тъй като поема вината за лошата новина, се залавя да я омаловажи. Преди миг беше мой обвинител; сега ми помага да се защитя, и провинението моментално става много по-леко. Виждам го как се обръща, като танцьор в поетична драма, за да прескочи линията в противоположната посока.

— Херцогът на Норфолк ще потуши метежа на Север — казва той успокоително. — Няколко селяни, които крещят за хляб; не е нищо особено. А написаното от вашия учен Реджиналд Поул — това е нищо. Това е само едно лично писмо — казва той. — Това е само мнението на един човек. Ако ваше величество благоволи да го обори, как може то да запази някакво значение? Вашето разбиране по право е по-важно от неговото. Нима някой би го прочел, ако вие го отречете? Кой го е грижа какво мисли Реджиналд Поул?

Хенри отива бързо към прозореца и поглежда навън в мекия полумрак. Кукумявките, които живеят в таванските помещения на тази стара сграда, бухат, а докато той гледа, едра бяла улулица прелита тихо на яките си къси криле. Камбаните из целия голям град бият. За миг се запитвам какво би се случило какво ще се случи с този крал, ако камбаните започнат да бият наобратно и хората чуят сигнала да се вдигнат на бунт срещу него?

— Ще пишете на сина си — процежда Хенри, без да се обръща да ме погледне. — Ще му кажете да дойде в Англия и да се изправи пред мен, като мъж. Ще се отречете от него. Ще му кажете, че не е ваше дете, защото говори срещу вашия крал. Няма да търпя разделена вярност. Или служите на мен, или сте негова майка. Можете да избирате.

— Вие сте моят крал — казвам простичко. — Роден сте да бъдете крал, винаги сте бил моят крал. Никога не отричам това. Трябва да отсъдите какво е най-добро за цялото кралство и за мен, като ваша най-смирена и любяща слугиня.

Той се обръща и ме поглежда, и сякаш внезапно целият му гняв утихва напълно. Той се усмихва, сякаш съм казала нещо, което звучи напълно смислено.

— Наистина съм роден да бъда крал — казва тихо. — Това е Божията воля. Да се твърди нещо друго, е все едно да се опълчиш на Бог. Кажете това на сина си.

Кимвам.

— Бог отстрани Артур, за да ме направи крал — напомня ми той, почти свенливо. — Нима не го стори? Видяхте Го да го прави. Бяхте свидетел.

Не показвам какво ми струва да говоря за смъртта на Артур с по-младия му брат.

— Сам Бог ви постави на трона — съгласявам се.

— Най-добрият избор — заявява той.

Свеждам глава в знак на съгласие.

Кралят въздъхва, сякаш някак е стигнал до място, където може да намери покой.

Хвърлям поглед към Кромуел; изглежда, че аудиенцията е приключила. Той кимва, с леко пребледняло лице. Мисля си, че Кромуел трябва понякога да рови надълбоко, за да намери смелост да се изправи лице в лице с това чудовище, което е създал.

Правя реверанс и се готвя да се обърна и да тръгна към вратата, когато малък предупредителен жест на безмълвния секретар в края на масата ми напомня, че вече не ни е позволено да обръщаме гръб на краля. Величието му е толкова голямо, че трябва да се отдалечаваме от него, като вървим заднешком.

Аз принадлежа към старата кралска фамилия на Англия. Баща ми беше брат на двама крале. За миг, само за половин миг, си помислям, че ще изглеждам като глупачка, показвайки преувеличено уважение към този тлъст тиранин, който стои с гръб към мен, който дори не вижда уважението, което ми е заповядано да му засвидетелствам. После си помислям, че единственият глупак е онзи, който не успява да оцелее в тези опасни времена, и отправям към Томас Кромуел усмивка, която казва — стига само да може да я разчете — колко ниско ще паднем, вие и аз? За да запазим главите на раменете си? Отново правя реверанс и се отдръпвам заднешком на шест крачки, правя реверанс, сляпо опипвам зад гърба си за дръжката на бравата, и се измъквам през вратата.

Монтагю идва в стаята ми след вечернята, късно през нощта.

— Какво ти каза? — пита настойчиво. Косата му стърчи нагоре, сякаш е прокарвал раздразнено ръце през нея. Приглаждам я и оправям шапката му. Той рязко отдръпва глава от докосването ми. — Той ми се нахвърли, писмото на Реджиналд почти ни съсипа. Не мисля, че някога ще прости това. Не може да понася критики. Разкрещя ми се.

— Каза ми, че трябва да се откажа от Реджиналд — признавам. — Беше толкова разгневен, колкото не съм го виждала никога преди.

— Уплаши Кромуел — казва Монтагю. — Видях как се тресяха ръцете му. Бях на колене; кълна се, че краката ми щяха да се подкосят, ако стоях прав. През цялата вечеря не можеше да му се угоди. Кралицата говори с него по повод на някаква услуга за някого, и той ѝ каза, че тя не се ползва с достатъчно благосклонност от негова страна, за да я прахосва за други. Пред всички! Помислих си, че тя ще се разплаче пред целия двор. После, след вечеря, той ме отведе настрана. Беше извън себе си от гняв.

— Тя изпитва ужас от него — отбелязвам. — Не е като кралица Катерина, нито дори като Ан. Изобщо не може да се справя с него.

— Какво ще правим? — пита Монтагю. — Бог знае, че не можем да се справим с него. Какво е прихванало Реджиналд, за да ни изложи на това?

— Беше принуден! — защитавам го. — Трябвало е или да направи това, или да изпълва страница след страница с лъжи. Кралят му нареди да даде мнението си. Той трябваше да каже какво мисли.

— Нарекъл е краля тиранин и вилнеещ звяр!

Монтагю повишава тон, а после си спомня, че дори само тези думи са държавна измяна, и затиска устата си с ръка.

— Ще трябва да се отречем от него — казвам нещастно. — Знам, че ще се наложи.

Монтагю се свлича в един стол и прокарва ръце през косата си.

— Нима той не си дава сметка какъв е животът в Англия днес?

— Знае много добре — казвам. — Вероятно никой не знае по-добре от него. Той предупреждава краля, че ако продължава с унищожаването на манастирите, хората ще се надигнат срещу него, а императорът ще нахлуе в Англия. Северът вече се е вдигнал.

— Обикновените хора са се обърнали срещу съветника на епископа в Хорнкасъл — казва ми Монтагю, с нисък глас. — Палят сигнални огньове чак до Йоркшър. Но Реджиналд прибърза да се обяви против краля. Писмото му е държавна измяна.

— Не виждам какво друго е можел да напише — казвам. — Кралят поиска мнението му. Той го даде. Казва, че принцесата трябва да получи титлата си, а папата трябва да бъде глава на Църквата. Ти би ли казал нещо различно?

— Да! Мили Боже, никога не бих казал истината на този крал.

— Но ако беше далече и ти беше наредено да напишеш честно мнението си?

Монтагю става от стола си и коленичи до мен, за да може да шепне в ухото ми.

— Почитаема майко, той е далече; но ние не сме. Страхувам се за вас, за себе си, и за сипа си Хари, за всичките си деца, и за всичките ни роднини. Няма значение, че Реджиналд е прав — знам, че е прав! Няма значение, че по-голямата част от Англия ще се съгласи с него — почти всеки лорд в страната би се съгласил с него. Не само обикновените хора са се надигнали в Линкълншър: те увличат със себе си и дребното дворянство и призовават лордовете да ги подкрепят. Всеки ден някой ме намира или ми изпраща съобщение, питайки ме какво ще правим. Но изричането на истината постави всички ни в ужасна опасност. Кралят вече не е задълбочен учен, вече не е благочестив син на Църквата. Превърнал се е в човек, излязъл напълно извън контрола на учителите си, на свещениците, може би не успява вече да владее и сам себе си. Няма смисъл да се представя пред краля честно мнение, той не иска да чува нищо освен хвалби за себе си. Не може да понесе дори една критична дума. Безмилостен е срещу онези, които говорят против него. Сега в Англия да се говори истината е равносилно на смърт. Реджиналд е далече и се наслаждава на лукса да говори открито, но ние сме тук; той излага на риск именно нашия живот.

Мълча.

— Зная — казвам. — Не мисля, че би могъл да постъпи различно, трябваше да проговори. Но знам, че ни изложи на опасност.

— Също и Джефри — казва Монтагю. — Помисли за скъпоценния си Джефри. Писмото на Реджиналд изложи на опасност всички ни.

— Какво можем да направим, за да си осигурим безопасност?

— Няма безопасност за нас. Ние сме кралското семейство, независимо дали го провъзгласяваме открито като Реджиналд, или не. Можем единствено да поставим граница между Реджиналд и себе си. Единственото, което можем да кажем, е че той не говори от наше име, че отричаме това, което казва, че настояваме той да мълчи. И можем да го помолим да не обнародва писмото си, а вие можете да го помолите да не отива в Рим.

— Но какво би станало, ако той все пак публикува това писмо, ако отиде в Рим и убеди папата да обнародва отлъчването от Църквата и да организира кръстоносен поход срещу Англия?

Монтагю отпуска глава в ръцете си.

— Тогава ще бъда готов — изрича той много тихо. — Когато императорът нахлуе с войските си, ще вдигна арендаторите и ще потеглим с обикновените хора на Англия, ще защитим Църквата, ще свалим от власт краля, и ще поставим принцесата на трона ѝ.

— Ще го направим ли? — питам, сякаш не зная, че отговорът е „да“.

— Длъжни сме — казва мрачно Монтагю. После вдига поглед към мен, и виждам собствения си страх в лицето му. — Но се страхувам — признава честно.

И двамата с Монтагю пишем на Реджиналд. Джефри също пише и изпращаме писмата по вестоносците на Томас Кромуел, за да може той да види колко твърдо осъждаме Реджиналд за лекомислието му, за злоупотребата с положението му като учен, приближен на краля, и колко недвусмислено го призоваваме да се отрече от всичко, което е казал.

Оставям писмото незапечатано, но целувам подписа си и се надявам той да разбере. Няма да оттегли и една дума от онова, което е написал, и знам, че не е написал нищо, освен истината. Ще знае, че не бих допуснала да отрече истината. Но той не може никога да дойде в Англия, докато кралят е жив, и аз не мога да го видя. Може би, като се има предвид напредналата ми възраст, няма да го видя никога повече. Единственият начин семейството ми отново да бъде заедно, е Реджиналд да пристигне с армия от Испания да вдигне обикновените хора на бунт, да възстанови Църквата, и да постави принцесата на трона. „Дано настъпи този ден!“, прошепвам, а после занасям писмото си на Томас Кромуел, за да го проучат шпионите му за скрит предателски шифър.

Знатният мъж, кралски секретар и вицерегент на Църквата, ме кани в личния си кабинет, където трима мъже са се навели над писма и сметководни книги. Световните дела се въртят около Томас Кромуел, точно както се въртяха някога около стария му господар, Томас Улзи. Той се грижи за всичко.

— Кралят иска синът ви да дойде в двора и да обясни писмото си — казва ми той. С ъгълчето на окото си виждам как един от писарите спира за миг с вдигнато перо, чакайки да запише отговора ми.

— Моля се да дойде — казвам. — Като негова майка ще му кажа, че трябва да дойде. Редно е да прояви пълно покорство към негово величество, както правим всички, както е възпитан да прави.

— Сега негово величество вече не се гневи на своя братовчед Реджиналд — казва благо Кромуел. — Иска да разбере доводите му, иска Реджиналд да разговаря с други учени, за да могат да постигнат съгласие.

— Каква изключително добра идея. — Поглеждам право в усмихнатото му лице. — Ще кажа на Реджиналд да дойде веднага. Ще добавя една бележка към писмото си.

Кромуел, великият лъжец, великият еретик, великото оръдие на господаря си, свежда глава, сякаш е впечатлен от моята преданост. Аз, не по-малко лицемерна от него, се покланям в отговор.