Проклятието на краля

Дворецът Ричмънд, западно от Лондон Лятото на 1529 г.

Кралят, горчиво разочарован от Улзи и кардинала, когото доведе от Рим, за да се опита да постигне компромис, потегля на пътуване без кралицата. Придворните, които е избрал за спътници, яздят с него, сред тях е и Ан Болейн. Говори се, че били много весели. Той не праща да повикат дъщеря му, а тя ме пита дали ще бъде повикана да се присъедини към него и майка си това лято.

— Не мисля — казвам внимателно. — Не мисля, че ще пътуват заедно тази година.

— Тогава може ли да отида на гости при майка ми, кралицата?

Тя вдига поглед от ръкоделието си, където бродира с черен конец една риза за баща си, точно както я е научила майка ѝ.

— Ще пиша да попитам — казвам. — Но е възможно баща ви да предпочита да останете тук.

— И да не виждам него или майка си?

Невъзможно е да я излъжа, когато ме гледа с този свой прям, честен поглед.

— Така мисля, скъпа моя — това е единственото, което казвам. — Времената са трудни. Трябва да бъдем търпеливи.

Тя стиска устни, сякаш за да попречи от тях да се откъсне дори една критична дума. Навежда се малко по-ниско над работата си.

— Баща ми ще се разведе ли с майка ми? — пита.

В нейната уста тази дума прозвучава като богохулство. Тя вдига поглед към мен, сякаш очаква да ѝ направя забележка, сякаш самата дума е мръсна.

— Случаят беше отнесен до Рим — казвам. — Знаехте ли това?

Едно леко кимване ми подсказва, че е чула отнякъде.

— Светият Отец ще отсъди. Просто трябва да чакаме и да разберем какво мисли той. Бог ще го напътства. Трябва да имаме вяра. Светият Отец знае какво е правилно в този случай; Бог ще му проговори.

Тя издава лека въздишка и се размърдва на мястото си.

— Боли ли ви? — питам, като я виждам да се привежда леко напред, сякаш за да облекчи спазъм в корема си.

Тя веднага се изправя, раменете ѝ се смъкват, главата ѝ е високо вдигната, както се очаква от принцеса.

— Ни най-малко — казва тя.

Синът ми Джефри е удостоен с почести, когато дворът заминава от Лондон. Получава рицарско звание за службата си към краля в парламента. Джефри става сър Джефри, както е редно. Мисля си колко щеше да се гордее съпругът ми, и не мога да се възпра да не се усмихвам цял ден заради честта, оказана на сина му.

Монтагю пътува с двора, докато придворните яздят по огряната от слънцето долина на Темза, отсядат в благороднически имения, ловуват всеки ден, танцуват всяка вечер. Ан Болейн е господарка на всичко, което вижда. Той ми изпраща една набързо надраскана бележка:

Принцесата знае, че е дошъл пратеник от двора, и вижда радостното изражение на лицето ми.

— Добри новини? — пита тя.

— Добри новини — казвам ѝ. — В този ден един много честен човек постъпи на служба при баща ви и поне той ще го съветва добре.

— Синът ви Реджиналд? — пита тя с надежда.

— Негов приятел и събрат-учен — казвам. — Томас Мор.

— Какво е станало с кардинал Улзи? — пита ме тя.

— Напуснал е двора — казвам. Не ѝ разказвам, че Девата от Кент е предсказала, че той ще умре сам и в мизерия, ако насърчи краля да изостави съпругата си; и сега кардиналът е съвсем сам, а здравето му запада.