Проклятието на краля

Л’Ербер, Лондон Пролетта на 1521 г.

Благосклонното отношение на краля към сина ми Артур не се променя. Артур е в центъра на спортуващия, играещ комар, пиещ, развратничещ двор. Всички млади мъже, шумни и непочтителни, които бяха прогонени от двора, са се върнали един по един, забравяйки забраната да се появяват тук и предполагаемата промяна у краля. Хенри не ги възпира или укорява; обича да бъде сред тях, буен като тях, свободен като тях. Артур ми разказва, че кралят допуска безнаказано думи или шеги, оскърбяващи дори собственото му величие, докато братовчед ми, Бъкингамският херцог, се гневи, че дворът прилича повече на общо помещение в кръчма, отколкото на великолепно кралско жилище, и се оплаква, че Улзи е пренесъл обноските на Ипсуич в Уестминстър.

Откакто се върнаха от Позлатените поля, те са по-лоши отвсякога, изпълнени с радост от триумфа си, съзнаващи младостта и красотата си, както никога преди. Това е двор, изпълнен с млади хора, кипящи от желание и от страст за живот, и няма кой да ги възпира или контролира.

Дамите на кралицата, доволни да се върнат в Англия, далече от изпълнения с разгорещено съперничество френски двор, излагат на показ дрехите си по френската мода и упражняват френските танци. Някои от тях дори са усвоили френски акцент, който намирам за нелеп, но като цяло това се смята за нещо много изтънчено — или, както те самите биха казали: trѐs chic5. Най-екзотична и със сигурност най-суетна от всички тях е Ан Болейн, сестра на Мери и Джордж, която, благодарение на бащиното си обаяние, е прекарала детството си във френския кралски двор и напълно е забравила всяка английска скромност, каквато може да е имала. С нейното завръщане от Франция, сега при нас, в двора, е цялото семейство на сър Томас: неговият син, Джордж Болейн, който е служил на краля почти през целия си живот; съпругата му, Елизабет, и наскоро омъжената му дъщеря Мери: и двете служат с мен в покоите на кралицата.

Братовчед ми, Бъкингамският херцог, се изолира все повече от този полудял по французите, луд по модата двор, и все по-ревниво пази достойнството на семейството си, защото дъщеря ми Урсула го е дарила с внук, родил се е един нов малък Хенри Стафорд, чиито постелки в люлката са избродирани с емблемата на херцога — ягодови листа — и херцогът се гордее с още едно поколение, което носи кралска кръв.

Стига се и до един наистина ужасен момент, когато кралят, миейки ръцете си в златен леген преди вечеря, пристъпва до трона си под балдахина от златен брокат и сяда, а кардиналът вика слугата при себе си и потапя собствените си пръсти в същия златен леген, във водата на краля. Братовчед ми, херцогът, изревава като луд и събаря легена, разплисквайки вода по дългата червена мантия. Шумът кара Хенри да се обърне, той поглежда през рамо и се засмива, сякаш това няма значение.

Братовчед ми казва нещо гневно, в смисъл че достойнството на трона не бива да се подкопава от парвенюта, и смехът на Хенри спира рязко, когато той поглежда към братовчед ми. Отправя му продължителен, спокоен поглед, сякаш мисли за нещо друго, а не за въртящия се златен леген, който хвърля отблясъци от отразена светлина по ботушите за езда на краля, по оплисканата мантия на кардинала, по потропващия крак на братовчед ми. За миг всички виждаме ясно как при думата „парвеню“ Хенри придобива предпазливото, подозрително изражение на баща си.

Отсъствам от двора в продължение на много дни през тази пролет. Разделям времето си между надзираването на работата по лондонския ми дом, Л’Ербер, и гостуването при принцеса Мери. Задълженията ми като нейна гувернантка ще започнат истински едва когато тя влезе в учебната стая, но тя е такова умно малко момиче, че искам да започне уроци отрано и обичам да ѝ чета приказки преди лягане, да я слушам как пее, да я уча на молитви, и да танцувам с нея в покоите ѝ, докато моите музиканти свирят.

Получавам позволение да отсъствам от двора, тъй като кралицата няма нужда от мен. Тя е щастлива в покоите си със своята музика и своето четене, като вечеря всяка вечер с краля и гледа дамите си да танцуват. Харесва ѝ да знае, че съм с дъщеря ѝ, и често ни посещава. Кралят е погълнат от нов флирт, но аферата е толкова дискретна, че се досещаме за нея само защото той пише любовна поезия и всеки следобед го виждаме да седи приведен над празен лист, гризейки края на перото. Никой не знае коя го е привлякла този път. Нито кралицата, нито аз си даваме труд да мислим над изменчивостта, с която Хенри се привързва към жените; има толкова много момичета, и всички те се усмихват и се изчервяват, когато кралят ги погледне, а той превръща ухажването в такъв театър, почти сякаш иска те да покажат неохота. Може би някоя от тях отива в покоите му за вечеря насаме; може би се връща в покоите на кралицата чак в ранните часове на утрото. Може би кралят пише стихотворение или нова любовна песен. Това може и да не се харесва на кралицата; но надали има значение. То не променя истински баланса на силите в двора, който е сцена на смъртна, необявена борба между кардинала и лордовете, между кардинала и кралицата, за вниманието на краля. Момичетата са нещо странично, просто развлечение; те не променят нищо.

Освен това кралят говори разпалено в подкрепа на светостта на брачното тайнство. Сестра му Маргарет, вдовстващата кралица на Шотландия, сега вижда, че съпругът, когото е избрала по любов, се е превърнал в неин враг, и иска да го замести в страната, а — според твърденията на някои, и в леглото си — с херцога на Олбани, нейния съперник-регент. После чуваме още по-ужасни неща. Един от северните лордове пише на Томас Улзи, за да го предупреди без заобикалки, че сестрата на краля моли любовника си Олбани да ѝ помогне да получи развод. Старият военачалник предрича, че ще се стигне до убийство, а не до анулиране.

Хенри е силно наскърбен от намека за разпуснатото поведение на сестра си, и пише на нея и на нежелания ѝ съпруг, за да им напомни с много важен тон, че брачната клетва е неразрушима връзка, а бракът е тайнство, което никой човек не може да разтрогне.

— Колкото и перачки да има — отбелязвам пред Монтагю.

— Бракът е свещен — съгласява се Монтагю с лека усмивка. — Не може да бъде отхвърлен. А и все някой трябва да се занимава с прането.

Имам много работа около лондонската си къща. Голямата лоза, която се шири отпред, притиска зидарията и застрашава покрива. Трябва да издигна гора от дървени скелета, за да могат работниците да се изкатерят нависоко до комините, за да подрежат това чудовище, и те вземат триони и градински брадвички, за да прережат и отсекат дебелите клони. Разбира се, моите съседи се оплакват, че пътят е препречен, а след това получавам писмо от кмета с нареждане да не задръствам улиците. Пренебрегвам го напълно. Аз съм графиня, мога да препреча всички улици в Лондон, стига да искам.

Градинарите ми обещават, че това упорито подрязване ще накара лозата да цъфне и да даде плод, и дойде ли есента, ще се къпя в собствено вино. Засмивам се и поклащам глава. В последните няколко години имахме такова студено, влажно време, та се боя, че в Англия никога повече няма да правим вино. Мисля, че още от детството ми не сме имали хубаво лято. Струва ми се, че си спомням безкрайни дни на езда в прекрасно време зад един велик крал, докато хората излизаха да помахат и да приветстват крал Ричард. Изглежда, че вече изобщо нямаме такива лета. Хенри никога не прави дълго пътуване сред слънчева светлина и възторжени възгласи. Златните лета на моето детство са си отишли; вече никой не вижда три слънца в небето.

Когато сваляме скелето, слагам настилка на пътя пред къщата си, така че мръсната вода, която кухненските прислужници изхвърлят на улицата, да може да се оттича. Правя голяма централна канавка на пътя и казвам на момчетата в конюшните, че торът трябва да се измита от вътрешния ни двор и да се изхвърля в потока, а оттам — в реката. Вонята в градската къща намалява, и съм сигурна, че има по-малко плъхове в кухнята и килерите. За всеки, който върви надолу по Доугейт Стрийт, е очевидно, че това е една от най-прекрасните къщи в Лондон, великолепна като кралски дворец.

Управителят ми идва при мен, докато се възхищавам на камъните на новата настилка, и казва тихо:

— Бих искал да поговоря с вас, ваша светлост.

— Сър Томас? — Обръщам се и виждам до себе си Болейн, с разтревожен вид. — Случило ли се е нещо?

— Боя се, че да — казва той кратко. Хвърля поглед наоколо. — Не мога да говоря тук.

С внезапен спазъм на страх си припомням годините, когато никой не можеше да говори на улицата, където хората проверяваха вратите на собствените си къщи, преди да изрекат дори една дума.

— Глупости! — казвам рязко. — Но не е зле да влезем вътре, далеч от шума.

Тръгвам пред него, ние влизаме в сенчестия коридор и завиваме към малката врата отдясно. Това е разположеното на долния етаж помещение с архивите, предназначено за управителя на домакинството, за да може да наблюдава гостите, които идват и си отиват, да приема пратеници и да плаща сметки. Има два стола, маса и двойна врата, за да не може никой да подслушва, когато той дава указания или упреква някого.

— Ето тук — казвам. — Тук е достатъчно тихо. Какво има?

— Става дума за херцога — казва той направо. — Едуард Стафорд, херцог на Бъкингам.

Настанявам се в стола зад масата и му показвам с жест, че може да седне отсреща.

— Искате да говорите с мен за братовчед ми? — питам.

Той кимва.

Внезапно изпитвам ужас от онова, което може да последва. Това е свекърът на Урсула, внукът ми е в люлката на рода Стафорд.

— Продължавайте.

— Арестуван е. В Тауър.

Внезапно всичко застива и притихва. Чувам забързан туптящ шум, и осъзнавам, че това е пулсът, който отеква в ушите ми.

— За какво?

— Държавна измяна.

Тази единствена дума прозвучава като свистенето на секира в тихата стая. Болейн ме гледа, с бледо лице, изпълнено с ужас. Знам, че изражението ми е напълно непроницаемо, стиснала съм здраво челюст, за да попреча на зъбите си да затракат от страх.

— Беше повикан в Лондон, при краля в Гринич. Качваше се в собствената си баржа, за да отиде при негова светлост, когато началникът на кралските телохранители се качи на борда с хората си и каза, че трябва да отидат в Тауър. Просто така.

— Какво казват, че е направил?

— Не знам… — започва сър Томас.

— Разбира се, че знаете — настоявам. — Казахте „държавна измяна“. Така че ми разкажете.

Той навлажнява сухите си устни, преглъща и казва:

— Пророкуване — казва. — Срещал се с картузианците.

Това не е престъпление. Била съм при картузианците, ходя да се моля в техните параклиси, всички го правим. Те приеха Реджиналд в обителта Шийн и го образоваха, отгледаха го; това е почтен орден на религиозни мъже.

— В това няма нищо нередно — казвам упорито. — Няма нищо нередно в едно посещение при тях.

— Казали, че в библиотеката си в Шийн имат текст с пророчество, което гласи, че хората ще приветстват херцога като крал — продължава той. — Парламентът ще му предложи короната, както я предложиха на Хенри Тюдор.

Прехапвам устна и не казвам нищо.

— Херцогът уж казал, че кралят е прокълнат и че няма да има законен син и наследник — казва сър Томас много тихо. — Казал, че една от дамите споменала нещо за проклятие, което тегне върху Тюдорите. Една от дамите на кралицата казала, че син няма да се роди.

— Коя дама? Разполагат ли с името на тази недискретна дама? — Чувствам как ръцете ми започват да треперят, сключвам ги на скута си и ги стискам, за да не забележи той. Не съм забравила, че сър Томас е зет на херцога на Норфолк, а именно херцогът на Норфолк е главният обвинител, който ще съди братовчед ми за държавна измяна. Питам се дали Болейн е дошъл като мой управител, за да ме предупреди, или като шпионин на херцога, за да направи донос за мен.

— Кой би казал такова нещо? Дъщерите ви говорили ли са за това?

— Никоя от тях не би говорила за такова нещо — изрича той бързо. — Изповедникът на херцога е дал показания срещу него. И управителят му, и слугите му. Дъщеря ви споменавала ли е нещо подобно?

Поклащам глава в отговор. Управителят на херцога е отсядал в къщата ми; молила съм се с изповедника му. Дъщеря ми живее с херцога и обсъжда всичко с нето.

— Дъщеря ми никога не би изслушала или повторила такова нещо — казвам. — А изповедникът на херцога не може да говори против него. Обвързан е от тайната на изповедта. Не може да повтаря какво казва някой в молитвите си.

— Сега кардиналът казва, че може. Това е ново нареждане. Кардиналът казва, че дългът на един свещеник към краля е по-важен от обета му пред Църквата.

Принудена съм да замълча. Не може да бъде. Кардиналът не може да променя правилата, които защитават тайната на изповедта, които правят един свещеник безмълвен като Бог.

— Кардиналът ли събира доказателства срещу херцога?

Той кимва. Точно. Улзи унищожава своя съперник за привързаността и вниманието на краля. Това беше продължителна кампания. Водата, разплискана по мантията в кардиналско червено, остави петно, което трябва да бъде заличено с кървавочервено. Улзи иска отмъщение.

— Какво ще стане с херцога?

Не е нужно да питам, защото знам. Наказанието за държавна измяна ми е известно. Кой може да знае по-добре от мен?

— Ако го намерят за виновен, ще бъде обезглавен — казва Болейн тихо.

Чака, докато попия в ума си наученото. После казва нещо още по-лошо:

— Освен това, милейди, разпитват и други. Подозират, че има заговор. Цяла клика.

— Кой? Какви други?

— Семейството му, приятелите му, роднините му по сватовство.

Това е моето семейство, това са моите приятели, това са моите роднини по сватовство. Обвиняемият е мой братовчед и приятел, дъщеря ми Урсула е омъжена за сина му.

— Кого точно разпитват?

— Неговият и ваш сродник Джордж Невил.

Поемам си леко дъх.

— Това ли е всичко?

— А също и сина му, вашият зет, Хенри Стафорд.

Приятелят на Джефри, съпругът на Урсула. Поемам си леко дъх.

— Някой друг?

— Вашия син, Монтагю.

Задавям се. Почти не мога да дишам. Въздухът в тази мъничка стая е тежък; имам чувството, че стените се приближават и ме притискат.

— Монтагю е невинен — казвам твърдо. — Някой назовал ли е Артур?

— Не още.

Преплетени сме като ластари на растение: растението Planta genista, на което сме наречени. Дъщеря ми, Урсула, е омъжена за сина на херцога. Той и аз сме братовчеди. Моите момчета бяха отгледани в дома на другия ми братовчед, Джордж Невил, който е женен за дъщерята на херцога. Синът ми Монтагю е женен за дъщерята на братовчеда Джордж. Всички сме във възможно най-близка роднинска връзка. Такива са нравите на видните семейства, женитби и бракове между кръвни роднини, за да работим заедно, като една обща сила. Така запазваме богатството си вътре в семействата, съсредоточаваме влиянието си, обединяваме земите си. Но критично погледнато, за един подозрителен, боязлив поглед, това създава впечатлението, че сме клика, група заговорници.

Изведнъж се сещам за Джефри, който служи като паж в покоите на кралицата. Поне неговата вярност не би трябвало да подлежи на съмнение. Той трябва да е в безопасност. Ако Джефри е в безопасност, тогава ще мога да се изправя пред всичко.

— Нали нищо не е казано срещу Джефри? — питам направо.

Той поклаща глава.

— Ще ме разпитват ли? — питам.

Той се извръща съвсем леко от мен, със студено безразличие.

— Да. Длъжни са. Ако в къщата има нещо…

— Какво имате предвид?

Обезумяла съм от страх.

— Не зная! — избухва той. — Не зная! Откъде да знам? Не вярвам в пророчества и предсказания, и във връщането на отдавна изгубени крале. Нямам гиганти в родословното си дърво като вас, рода Невил. За мен не са грели три слънца в небето като за вас, династията Йорк. Не съм потомък на водна богиня, която излиза от река, за да се съешава с простосмъртни! Когато вашето семейство е било основано, никой дори не бил чувал за нас. Когато вашите чичовци са били на трона, моите са били тихи и скромни граждани. Не зная какво може да имате, какво може да сте запазили от онези времена — флаг или бойно знаме, списък на имената на хора, за които да се четат молитви, или писмо. Нещо свързано с произхода ви, нещо, което доказва кралската ви кръв, някое пророчество, че някога сте владеели трона и ще го владеете отново. Но каквото и да имате, ваша светлост, премахнете го, изгорете го. Нищо не си струва риска да го пазите.

Първото, което правя, е да изпратя съобщение на Джефри и да му кажа веднага да отиде в Бишам и да остане там, докато получи вест от мен, да не говори с никого и да не приема никого. Трябва да казва на слугите, че е болен, трябва да разпространи слуха, че това може да е потната болест. Ако знам, че той е в безопасност, тогава ще мога да се боря за другите си синове. Изпращам началника на конницата си в Тауър, за да разбере кой е зад онези високи сиви стени, и какво се говори за затворниците.

Изпращам една от придворните си дами при Урсула и ѝ заръчвам да вземе малкия си син, да отиде в Л’Ербер и да остане там, докато разберем какво трябва да правим. Изпращам пажа си при Артур и съобщавам, че идвам в двора веднага, че ще се видим там.

Пращам да докарат баржата ми и заръчвам да ме откарат надолу по реката. Дворът е в Гринич, аз седя тихо на мястото си в задната част на баржата с две от дамите ми до мен и се заставям да бъда търпелива, докато високите кули се показват над свежата зеленика на дърветата.

Баржата спира на кея и гребците вдигат за почест греблата си, докато стъпвам на брега. Трябва да чакам, докато са събрани и готови, а после минавам между тях с усмивка, овладявайки желанието си да хукна към покоите на кралицата. Вървя бавно нагоре по настланата с чакъл пътека и чувам шум от конюшните, около половин дузина ездачи пристигат и крещят да доведат конярите им. Един страж отваря със замах тайната градинска врата към стълбището за покоите на кралицата. Благодаря с кимване и тръгвам нагоре, но не бързам, и дишането ми е спокойно, а биенето на сърцето ми — равномерно, когато стигам до горния край на стълбите.

Стражите пред вратата ми отдават чест и се дръпват встрани, аз влизам и виждам кралицата, седнала на пейката в прозоречната ниша, загледана навън към градината, с красиво избродирана ленена риза в ръце: една от нейните дами чете от страниците на ръкопис, другите седят наоколо и шият. Виждам момичетата Болейн и майка им, виждам дъщерята на лорд Морли, Джейн Паркър, испанските дами, лейди Хъси, половин дузина други. Те се надигат да ми направят реверанс, докато аз правя реверанс на кралицата, а после тя ги отпраща с махване на ръка, аз я целувам по двете бузи и сядам до нея.

— Красиво е — казвам, с безгрижен и небрежен глас.

Тя вдига ръкоделието, сякаш за да ми покаже детайлите на бродерията с черен конец на бял фон, за да не може никой да види устните ѝ, когато прошепва:

— Арестуваха ли сина ви?

— Да, Монтагю.

— Какво е обвинението?

Стискам зъби и успявам да се усмихна фалшиво, сякаш си говорим за времето.

— Държавна измяна.

Сините ѝ очи се разширяват, но лицето ѝ не се променя. Всеки, който ни гледа, би си помислил, че тя проявява лек интерес към новината ми.

— Какво означава това?

— Мисля, че кардиналът предприема ход срещу херцога: Улзи срещу Бъкингам.

— Ще говоря с краля — казва тя. — Той сигурно знае, че арестът е неоснователен — поколебава се, когато вижда лицето ми. — Неоснователен е — казва пак, вече не толкова уверено. — Нали?

— Казват, че говорили за проклятие над рода на Тюдорите — казвам, а гласът ми едва се чува. — Казват, че някоя от вашите придворни дами споменала за проклятие.

Тя си поема леко дъх.

— Нали не сте вие?

— Не. Никога.

— Обвиняват сина ви, че е повтарял думите за проклятието?

— И братовчед ми — признавам. — Но, ваша светлост, и синовете ми, и братовчед ми Джордж Невил никога не са изричали или слушали дори една дума против краля. Бъкингамският херцог може и да е невъздържан, но не е изменник. Ако един изтъкнат благородник от това кралство може да бъде обвинен по прищявката на един съветник, на човек, който не е нещо повече от един от слугите на краля, човек без потекло и възпитание, тогава никой от нас няма да бъде в безопасност. Около трона винаги има съперничество. Но една загуба на благоволение не може да доведе до смърт. Моят братовчед Едуард Стафорд е нетактичен; трябва ли да умре заради това?

Тя кимва.

— Разбира се. Ще говоря с краля.

Преди десет години тя щеше да отиде веднага в покоите му и да го отведе настрана; едно докосване по ръката, една бърза усмивка, и той щеше да направи всичко, което му е казала. Преди пет години, тя щеше да отиде в покоите му, да му даде съвет, и той щеше да се повлияе от мнението ѝ. Дори преди две години тя щеше да го почака да дойде в покоите ѝ преди вечеря, а после да му каже как е правилно да постъпи, и той щеше да се вслуша. Но сега тя знае, че кралят може да говори с кардинала, може да играе хазарт с фаворитите си, може да се разхожда в градините с хубаво момиче, облегнато на ръката му, да шепне в ухото ѝ, да ѝ казва, че никога, никога не е желал една жена по-силно, че гласът ѝ е като музика, че усмивката ѝ е като слънчева светлина, и че малко го интересува мнението на съпругата му.

— Ще изчакам до вечеря — решава тя.

Седя с кралицата, докато кралят идва с приятелите си да придружи нея и дамите ѝ на вечеря. Възнамерявам да поздравя Артур с усмивка, да прошепна предупреждение, и да се срещна с него по-късно. Но когато разтварят двойните врати и Хенри влиза с едри крачки в стаята, красив, засмян, и се покланя на кралицата, Артур не влиза зад него.

Правя реверанс, с усмивка, залепена на застиналото ми като маска лице, докато по гърба ми започват да се стичат струйки студена пот. Всички са там: Чарлс Брандън, Уилям Комптън, Франсис Брайън, Томас Уайът. Всички, за които мога да се сетя, са там, никой от тях не липсва, всички се смеят на някаква тайна шега, която обещават да разкажат, когато по нея бъде съчинен сонет; но никъде не се вижда Артур Поул. Синът ми отсъства, и никой не отбелязва това.

Една от почетните дами изпуска книгата, която чете, и се навежда да я вдигне. Прави нисък реверанс на краля, притиснала книгата към корсажа си, подчертавайки любовта си към знанието, като същевременно привлича погледа към топлата, подканваща кожа на шията и гърдите си. Виждам тъмна коса, блестяща под френската шапчица и проблясването на златен инициал „Б“ с три бледи перлени висулки, увиснал ниско на врата ѝ; но кралят се навежда над ръката на съпругата си и изобщо не я забелязва.

Дамите с пърхане се подреждат по старшинство зад кралицата. Виждам как Мери Болейн се бута, забивайки лакти в ребрата на Джейн Паркър, но докато им се усмихвам, макар да оглеждам навсякъде, не виждам сина си Артур, и не знам къде е той тази вечер.

Томас Мор чака пред входа на трапезарията, докато дамите и господата от двора заемат местата си: с унило месесто лице, дълбоко замислен. Сигурно чака своя господар, кардинала; може би работи по обвинението срещу синовете ми.

— Съветник Мор — казвам любезно.

Той се обръща сепнато и ме вижда.

— Съжалявам, че прекъсвам размишленията ви. Един от синовете ми е учен и съм го виждала потънал в мисли точно като вас. Кара ми се, ако го прекъсна.

Той се усмихва.

— Бих се поколебал, преди да прекъсна мисленето на Реджиналд, но с мен можете да бъдете спокойна. Бях се отдал на блянове. Но все пак той не бива да укорява майка си. За едно дете послушанието е свещен дълг — усмихва се, сякаш развеселен от собствените си думи. — Все повтарям това на децата си. Вярно е, разбира се, но дъщеря ми ме обвинява в пристрастно отношение.

— Имате ли някакви новини за другите ми синове, Монтагю и Артур? — питам тихо. — Не виждам Артур тук тази вечер.

И тогава се случва най-лошото. Той не ме поглежда презрително, задето съм отгледала предатели, не ме поглежда с гняв, задето се опитвам да измоля застъпничеството му за тях. Поглежда ме с огромно съчувствие, както бихте гледали опечалена жена. Съчувственият поглед на сивите му очи ми подсказва, че той ме възприема като жена, която е изгубила синовете си, чиито деца са вече мъртви.

— Със съжаление научих, че лорд Монтагю е арестуван — казва той тихо.

— А Артур? Не говорите за Артур.

— Прогонен от двора.

— Къде е той?

Той поклаща глава.

— Не зная къде е отишъл. Щях да ви кажа, ако знаех, ваша светлост.

— Сър Томас, моят син Монтагю не е виновен в нищо. Можете ли да се застъпите за него? Можете ли да кажете на кардинала, че той не е направил нищо лошо?

— Не, не мога.

— Сър Томас, кралят не бива да бъде убеждаван, че може да се разпорежда със закона, както желае. Вашият господар е голям мислител, мъдър човек, сигурно знае, че е редно кралете да съблюдават закона, също като целия свой народ.

Той кима, сякаш се съгласява с мен.

— Всички крале би трябвало да се подчиняват на закона; но този крал започва да осъзнава властта си. Научава, че може да създава закона. А не можете да наредите на един зрял мъж да проявява детинско покорство. Веднъж възмъжал, може ли той отново да бъде дете? Кой ще заповядва на един крал, когато той вече не е принц? Кой ще командва един лъв, когато е научил, че вече не е малко лъвче?

Кардиналът седи от лявата страна на краля на вечеря, кралицата — от другата страна. Никой, който наблюдава съсредоточения разговор на краля с кардинала и отправяните от време на време любезности към кралицата, не би могъл да се усъмни кой е главният му съветник сега. Мъжете разговарят, доближили глави, сякаш са сами.

Седя с дамите от свитата на кралицата. Те бъбрят помежду си, погледите им вечно се стрелкат към приятелите на краля, гласовете им са високи и престорени, главите им се въртят насам-натам във вечни опити да срещнат погледа на краля. Идва ми да сграбча някоя от тях, да я разтърся заради глупостта ѝ, да ѝ кажа: „Това не е обикновена вечер. Ако имате влияние върху краля, трябва да го използвате за моите момчета. Ако танцувате с него, трябва да му кажете, че моите момчета не са виновни в нищо. Ако сте била така лекомислено развратна, че да спите с него, тогава трябва да му прошепнете в леглото да пощади моите момчета.“

Стискам зъби и преглъщам безпокойството си. Вдигам очи към краля и когато той хвърля поглед към мен, кимвам леко с глава, като принцеса, и му се усмихвам топло, изпълнена с увереност. Погледът му се спира върху мен с безразличие, за момент, а после той извръща очи.

След вечеря има танци и пиеса. Някой е съчинил поетична драма, а после има поетичен турнир, в който участниците се редуват да измислят стихове. Това е приятна, забавна вечер, обикновено и аз измислям някой ред или рима, за да изиграя ролята си; но тази вечер не мога да си събера ума. Седя сред всички, сякаш съм онемяла. Оглушала съм от страх. Сякаш минава цял един живот, преди кралицата да се усмихне на краля, да се надигне от стола си, да му направи официален реверанс, да го целуне за лека нощ, и да излезе от стаята с дамите си, вървящи зад нея, като една или две от тях явно си тръгват само привидно, но възнамеряват да се вмъкнат обратно вътре по-късно.

В покоите си кралицата отпраща всички, освен Мери Болейн и Мод Пар, които свалят диадемата и пръстените ѝ. Една камериерка развързва връзките на роклята ѝ, ръкавите и корсажа ѝ, друга ѝ помага да облече бродираната си ленена нощна риза, а тя загръща раменете си с топла роба и ги отпраща с махване на ръка. Изглежда уморена. Спомням си, че тя вече не е момичето, което дойде в Англия да се омъжи за принц. Тя е на трийсет и пет години, а приказният принц, който я избави от бедността и лишенията, сега е суров мъж. Тя ми дава знак да седна на един стол до нея край огнището. Вдигаме крака на решетката, както правехме в Лъдлоу, и аз я чакам да заговори.

— Той не желае да ме слуша — казва тя бавно. — Знаете ли, никога преди не съм го виждала такъв.

— Знаете ли къде е синът ми Артур?

— Отпратен от двора.

— Не арестуван?

— Не.

Кимвам. Дай Боже да е отишъл в дома си в Броудхърст, или в моя в Бишам.

— А Монтагю?

— Сякаш бащата на Хенри проговори отново, беше съвсем като преди — казва тя удивено. — Сякаш баща му говореше чрез него, все едно, че този Хенри не е имал години на обич, почит и сигурност. Мисля, че той започва да изпитва страх, Маргарет. Страхува се, точно както баща му вечно се страхуваше.

Не вдигам поглед от червената жарава в решетката на огнището. Живяла съм под управлението на изпълнен със страх крал и зная, че страхът е зараза, точно както потната болест. Един изплашен крал първо се бои от враговете си, после — от приятелите си, а след това не може да различи едните от другите, докато всеки мъж и жена в кралството започнат да се боят, че не могат да имат доверие на никого. Ако Тюдорите се връщат към терора, тогава годините на щастие за мен и семейството ми са приключили.

— Не е възможно да се бои от Артур — казвам направо. — Не може да се съмнява в Монтагю.

Катерина поклаща глава.

— Това е заради херцога — казва тя. — Улзи го е убедил, че Бъкингамският херцог е предсказал нашата смърт, края на династията. Изповедникът на херцога е нарушил тайната на изповедта и е разказал за ужасни неща, пророчества и ръкописи, пророкуване и звезди в небето. Казва, че вашият братовчед херцогът говорил за смъртта на Тюдорите и за проклятие, стоварено върху рода.

— Не го е правил пред мен — казвам. — Никога. Не и пред синовете ми.

Тя внимателно слага ръка върху моята.

— Херцогът говорил с картузианците в Шийн. Всички знаят колко е близко семейството ви с тях. Реджиналд беше възпитан от тях! А херцогът е близък с Монтагю и е свекър на дъщеря ви. Знам, че нито вие, нито близките ви бихте говорили предателски думи. Знам. Казах това на Хенри. И ще говоря отново с него. Той ще си върне смелостта, знам, че ще си я върне. Ще се опомни. Но кардиналът му е разказал за някакво старо проклятие, тегнещо върху Тюдорите, в което се казвало, че Уелският принц ще умре — както умря Артур — а принцът, който дойде след него, също ще умре, и родът ще свърши с момиче, девствено момиче, и няма да има повече Тюдори, и след толкова усилия всичко ще се окаже напразно.

Чувам версия на проклятието, което братовчедка ми, кралица Елизабет, е изрекла някога. Питам се дали това е наистина наказанието, стоварено върху убийците на момчетата в Тауър. Тюдорите със сигурност убиха брат ми, безспорно убиха претендента, навярно са убили принцовете на Йорк. Ще изгубят ли своите синове и наследници, както ги изгубихме ние?

— Знаете ли нещо за такова проклятие? — пита ме приятелката ми, кралицата.

— Не — лъжа аз.

Изпращам предупреждение на Артур по четирима от най-доверените си стражи, до всяка от трите си къщи, и до съпругата на Артур, Джейн, в Броудхърст. Заръчвам му, където и да е сега, да отиде в Бишам и да чака там с брат си Джефри. Ако смята, че има каквато и да е опасност, ако в околността пристигнат каквито и да е войници на Тюдорите, трябва да изпрати Джефри при Реджиналд в Падуа, а после сам да избяга. Съобщавам, че правя всичко по силите си за Монтагю. Съобщавам, че Урсула е в безопасност при мен в Лондон.

Пиша на сина си Реджиналд. Съобщавам му, че върху семейството ни е паднало подозрение и че е жизненоважно да казва на всички, че никога не сме оспорвали властта на краля и никога не сме се съмнявали, че той и кралицата ще имат син и наследник, който след време ще стане Уелски принц. Добавям, че не трябва да си идва у дома, дори ако бъде поканен от краля и му обещаят безопасно пътуване. Независимо какво ще стане, за него е по-безопасно да остане в Падуа. Ако не друго, може да осигури убежище на моето момче Джефри.

Отивам в спалнята си и се моля пред малкото разпятие. Петте рани на разпнатия Господ изпъкват ярко върху бледата Му нарисувана кожа. Опитвам се да мисля за Неговите страдания, но мога да мисля единствено за това, че Монтагю е в Тауър, съпругът и свекърът на Урсула — затворени заедно с него, братовчед ми Джордж Невил в друга килия, Артур — прогонен в изгнание от двора, а моето момче Джефри е в Бишам, сигурно е уплашен и не знае какво да прави.

В хладната сивота на пролетната зора някой похлопва на вратата на спалнята ми. Това е кралицата, която се връща в стаята си след утринната молитва. Ужасно бледа е.

— Освободена сте от службата си като гувернантка на Мери — казва кратко. — Кралят ми го каза, докато се молехме заедно. Не желае да се вслушва в никакви доводи. Отиде на лов със семейство Болейн.

— Освободена? — повтарям, сякаш не разбирам думата. — Освободена от службата при принцеса Мери?

Невъзможно е да я оставя; тя е само на пет години. Обичам я. Направлявах първите ѝ стъпки, подстригвах къдриците ѝ. Уча я да чете на латински, английски, испански и френски. Крепях я върху първото ѝ пони и я учех да държи юздите, пея с нея и седя до нея, когато учителят ѝ по музика идва да я учи да свири на клавесин. Тя ме обича, очаква да бъда с нея. Ще бъде изгубена и объркана без мен. Не е възможно, със сигурност не е възможно баща ѝ да каже, че занапред няма да бъда с нея!

Кралицата кимва.

— Той не пожела да ме изслуша — казва тя слисано. — Сякаш не можеше да ме чуе.

Трябваше да се сетя за това, но не се сетих. Никога не съм мислила, че той ще ме отстрани от грижите за дъщеря си. Катерина ме гледа безизразно.

— Тя е свикнала с мен — казвам немощно. — Кой ще заеме мястото ми?

Кралицата поклаща глава. Изглежда замръзнала от тревога.

— Тогава по-добре да си вървя — казвам несигурно. — Трябва ли да напусна двора?

— Да — казва тя.

— Ще отида в Бишам, ще живея спокойно в провинцията.

Тя кимва, с треперещи устни. Без нито дума повече се хвърляме взаимно в обятията си и се вкопчваме една в друга.

— Ще се върнете — обещава тя шепнешком. — Ще ви видя скоро. Няма да позволя да бъдем разделени. Ще ви върна обратно.

— Бог да ви благослови и да ви пази — казвам с глас, задавен от сълзи. — И предайте обичта ми на принцеса Мери. Кажете ѝ, че ще се моля за нея и ще я видя отново. Кажете ѝ да се упражнява по музика всеки ден. Ще бъда нейна гувернантка отново, зная го. Кажете ѝ, че ще се върна. Всичко това ще се оправи. Трябва да се оправи. Всичко ще бъде наред.

Нищо не се оправя. Кралят екзекутира моя родственик Едуард Стафорд, Бъкингамски херцог, за държавна измяна, а моят приятел и сродник, старият Томас Хауард, херцог на Норфолк, произнася смъртната присъда със стичащи се по лицето му сълзи. Чак до последния момент всички очакваме Хенри да го помилва, тъй като херцогът е негов сродник и беше негов постоянен спътник; но той не го прави. Изпраща Едуард Стафорд на смърт на ешафода, сякаш той е враг, а не най-великият херцог в кралството, фаворит на бабата на краля, и негов собствен най-изтъкнат придворен и поддръжник.

Не казвам нищо в негова защита, не казвам абсолютно нищо. Затова аз също навярно нося вина за всичко, което виждаме тази година — странната сянка, която пада над нашия крал. Когато навършва трийсет години, погледът му става по-твърд, сърцето му закоравява, сякаш проклятието над Тюдорите не се отнася за наследниците, а за някакъв мрак, който бавно пълзи над него. Когато се моля за душата на братовчед си, Бъкингамския херцог, си мисля, че може би е бил случайна жертва на тази студенина, зародила се там, където някога имаше топлота. Нашият златен принц Хенри винаги е имал слабост: скрит страх, че не е достатъчно добър. Моят сродник, с присъщата си гордост и недосегаема увереност, улучи краля в слабото място, и това е ужасният изход.