Проклятието на краля

Бокмър Хаус, Бъкингамшър Лятото на 1538 г.

Къщата на Монтагю е в безпорядък. Хората на краля са изпотрошили маси, канапета и пейки в голямата зала, когато арестували Хю Холанд, а той им се съпротивлявал и тичал из къщата, докато те търчали тежко след него като тромави хрътки след обзет от ужас елен.

Снаха ми Джейн се е оттеглила просълзена в личните си стаи. Монтагю наглежда слугите, които изправят масите в залата, и се опитва да омаловажи всичко. Но съм наясно, че е потресен, а Джефри избухва и крещи:

— Защо го отведоха? Какво основание посочиха?

— Не е нужно да изтъкват причина, Джефри. Знаеш това.

— Но Кромуел лично ме увери!

— Наистина. А кралят помилва Робърт Аск.

— Тихо — казвам на мига. — Тук има някаква грешка, не е нужно да се боим. Сигурно е някакво нарушение на закона, извършено от Хю Холанд. Няма нищо общо с нас.

— Претърсиха личните ми стаи — казва Монтагю напрегнато, обръщайки гръб на хората, които събират разпръснатите калаени съдове. — Обърнаха къщата ми наопаки. Има нещо общо с нас.

— Какво откриха? — прошепва Джефри.

— Нищо — казва напрегнато Монтагю. — Изгарям писмата си веднага след като ги прочета. — Обръща се към мен. — Не пазите нищо, нали, почитаема майко? Изгаряте ги, щом ги прочетете?

Кимвам.

— Да.

— Никакъв предмет за спомен? Нито дори от Реджиналд?

Поклащам глава.

— Нищо. Никога.

Джефри е бледен.

— Аз имам някои книжа — признава той. — Запазил съм някои книжа.

Монтагю се нахвърля върху него:

— Какви? — пита той настойчиво. — Не, не ми казвай. Не искам да знам. Глупак! Ти си глупак, Джефри. Унищожи ги. Не искам да зная как.

Хваща ме под ръка, за да ме изведе от залата. Поколебавам се: това е синът ми, любимият ми син.

— Изпрати свещеника, Джон Колинс — казвам бързо на Джефри през рамо. — Можеш да му се довериш. Изпрати го при управителя ти, или по-добре при Констанс, и му кажи да изгори всичко в стаята ти.

Джефри кимва, с побеляло лице, и се измъква със ситни, забързани крачки.

— Защо е такъв глупак? — пита настойчиво Монтагю, завличайки ме нагоре по стълбите до приемната на съпругата си. — Не бива никога да пази нищо, знае това.

— Не е глупак — казвам, като си поемам дъх и карам мъжете да спрат за миг, преди да отворят вратата. — Но обича Църквата такава, каквато беше. Беше отгледан в абатството „Сион“, то беше нашето убежище. Не можеш да го виниш, задето обича дома си. Той беше малко момче, ние нямахме нищо, изхранвахме се благодарение на Църквата, сякаш тя беше нашето семейство. И обича принцесата, както я обичам аз. Не може да се сдържи да не го показва.

— Не и в тези времена — казва Монтагю кратко. — Не можем да си позволим да показваме обичта си. Нито за миг. Кралят е опасен човек, почитаема майко. В последно време никога не се знае как ще приеме нещо. В един миг е мнителен и обзет от безпокойство, а в следващия те прегръща и се държи като твой най-добър приятел. Наблюдава ме, сякаш иска да ме изяде, да ме погълне просто за удоволствие; а после запява „Да се веселиш с добра компания“, и всичко е като едно време. Човек никога не знае какво да очаква от него.

— Но винаги помни — никога не забравя — че тронът, на който седи, е спечелен на бойно поле, по случайност и чрез измяна. Шансът и измяната също толкова лесно могат да се обърнат срещу него. А той има само един крехък син в люлка, и никой, който би го защитил. Освен това знае, че има проклятие, знае и че то справедливо се стоварва върху рода му.

Съпругата на Монтагю, Джейн, е в стаята си, уплашена и разплакана, когато влизам с Катерина и Уинифред, и ги придърпва към себе си, благославя ги и казва, че никога няма да прости на баща им, задето ги излага на опасност. Малкият Хари ми се покланя и застава упорито до баща си, сякаш не се страхува от нищо.

— Не искам да чувам нито дума повече, Джейн — казвам ѝ категорично. — Нито дума повече.

Това я възпира и тя ми прави реверанс.

— Съжалявам, почитаема майко. Беше шок. И как онзи ужасен човек бягаше от стражите, и счупиха няколко чаши.

— Трябва да се радваме, че лорд Кромуел го залови, ако е виновен, а ако е невинен, бързо ще го освободят — казвам решително. Отпускам ръка върху изправеното раменце на Хари. — Нямаме от какво да се боим, защото винаги сме били верни на краля.

Той вдига поглед към мен и казва, без да го подтиквам:

— Ние сме предани сродници.

— Такива сме, и винаги сме били.

Джейн следва примера ми и през остатъка от деня се опитваме да се държим, сякаш това е обикновено семейно гостуване. Вечеряме в голямата зала, а слугите се преструват, че и те са весели, докато ние седим на господарската маса, гледайки ги отвисоко как пируват и пият, опитват се да се смеят и бъбрят.

След вечеря изпращаме децата в стаите им, оставяме слугите да пият и да играят комар, и отиваме в личните покои на Монтагю. Джефри не може да се успокои, не може да седи на едно място. Кръстосва от прозореца до огнището, от канапето до столчето.

— Имах препис от една проповед — казва внезапно. — Но тя беше изнасяна преди това пред краля! Това не може да навреди. Освен това Колинс сигурно я е изгорил.

— Успокой се — Монтагю вдига поглед към него.

— Имах няколко писма от епископ Стоуксли, но в тях нямаше нищо — казва той.

— Трябвало е да ги изгориш в момента, щом си ги получил — казва Монтагю. — Както ти казах. Преди години.

— В тях нямаше нищо! — възкликва Джефри.

— Но той на свой ред може да е писал нещо на някой друг. Не искаш да му донесеш неприятности, нито пък другите му приятели да донесат неприятности на теб.

— О, ти всичко ли изгаряш? — пита внезапно Джефри, мислейки си, че ще завари брат си неподготвен.

— Да, както ти казах, преди години — отвръща Монтагю спокойно. Поглежда ме: — Вие ги изгаряте, нали, почитаема майко?

— Да — казвам. — В никой от домовете ми няма нищо, което да открият, ако някога дойдат да търсят.

— Защо им е изобщо някога да идват да търсят? — пита Джейн раздразнено.

— Защото ние сме тези, които сме — отговарям ѝ. — И ти знаеш това, Джейн. Самата ти си от рода Невил. Знаеш какво означава това. Ние сме Плантагенетите. Ние сме бялата роза и кралят знае, че хората ни обичат.

Тя извръща лице и казва с горчивина:

— Мислех си, че се омъжвам във велик род. Не мислех, че се присъединявам към семейство в опасност.

— Величието означава опасност — казвам простичко. — И мисля, че знаеше това тогава, както и сега.

Джефри отива до прозореца, поглежда навън и се обръща отново към стаята.

— Мисля, че ще отида в Лондон — казва. — Ще отида да се видя с Томас Кромуел, ще разбера какво прави с Хю Холанд и ще му кажа — поема си дъх с усилие, останал е почти без въздух, — ще му кажа — изрича по-уверено, — че не разполага с нищо срещу Холанд и нищо срещу мен, и нищо срещу никого от нас.

— Ще дойда с теб — казва изненадващо Монтагю.

— Ще го направиш ли? — питам, докато ръката на Джейн с иглата застива неподвижно във въздуха и тя вдига поглед към съпруга си, сякаш иска да забрани това. Погледът ѝ се стрелва към мен, сякаш иска да ме помоли да изпратя най-малкия си син без закрилник, за да може тя да задържи съпруга си в безопасност у дома.

— Да — казва Монтагю. — Кромуел трябва да разбере, че не може да си играе на котка и мишка с нас. Той е като голям и важен котарак в хамбара на краля, няма по-важен от него. Но все пак мисля, че се ползваме с доверие, на което можем да разчитаме. И той трябва да знае, че не ни плаши — поглежда към ужасеното изражение на Джефри. — Не плаши мен — поправя се.

— Какво мислите, почитаема майко? — подтиква ме Джейн да забраня на двамата си сина да отидат заедно.

— Мисля, че е много добра идея — казвам спокойно. — Нямаме нищо за криене и нямаме от какво да се боим. Не сме извършили нищо противозаконно. Обичаме Църквата и почитаме принцесата, но това не е престъпление. Дори Кромуел не може да съчини закон, който превръща това в престъпление. Върви, сине Монтагю, върви с моята благословия.

Оставам в Бокмър Хаус една седмица, в очакване на новини с Джейн и децата. Монтагю ни изпраща писмо в мига, когато пристига в Лондон, но след това настъпва мълчание.

— Мисля да отида лично в Лондон — казвам ѝ. — И ще ти пиша веднага щом имам новини.

— Моля ви, направете го, почитаема майко — казва тя сковано. — Винаги се радвам да узная, че сте в добро здраве.

Тя слиза с мен в двора на конюшнята и стои до коня ми, докато уморено се прехвърлям от стъпалото за качване върху допълнителното седло зад началника на конницата ми. В двора на конюшнята спътничките ми се качват на конете си: двете ми внучки, момичетата на Джейн, Катерина и Уинифред. Хари ще остане у дома с майка си, макар че пристъпва смутено от крак на крак, опитвайки се да привлече погледа ми, надявайки се, че ще го взема с мен. Поглеждам с усмивка надолу към бледото лице на снаха си.

— Не се плаши, Джейн — казвам. — Преживявали и сме и по-лошо от това.

— Нима?

Помислям си за историята на моето семейство, за пораженията и битките, предателствата и екзекуциите, които петнят нашето минало и служат като стълбове с пътепоказатели за нашия безспирен поход, в който ту се доближаваме, ту се отдалечаваме от престола на Англия.

— О, да — казвам. — Много по-лошо.