Проклятието на краля

Дворецът Гринич, Лондон Май 1519 г.

Братовчедите ми и другите лордове на кралството, Томас Хауард, старият херцог на Норфолк и неговият зет, моят управител, сър Томас Болейн, се срещат насаме с краля и папския легат Улзи и обясняват, че буйствата на някои млади мъже от двора се отразяват зле на всички ни. Хенри, който обича буйността и смеха на другарите си, не желае да чува нищо против приятелите си, докато по-възрастните мъже му казват, че по време на дипломатическа визита младите придворни се държали като глупаци във Франция, пред самия крал Франсоа.

Тези думи попадат в целта. Хенри все още е момчето, което гледаше почтително на брат си Артур, което копнееше да му бъде равно, което щапукаше след него на пълничките си крачета и крещеше, че иска кон, голям като на брат си. Сега той вижда нов образец на бляскав принц в лицето на Франсоа Френски. Вижда в него образец на елегантност и стил, и иска да бъде като него. Крал Франсоа се е заобиколил с тесен кръг от приятели и съветници, които са изтънчени, остроумни и високо културни. Те не си погаждат номера и просташки шеги; не мамят на карти и не се напиват до прилошаване. Хенри е разпален от амбицията да има двор, космополитен и елегантен като френския.

Поне веднъж кардиналът и съветниците са сплотени и убеждават Хенри, че „любимците“ трябва да си вървят. Половин дузина от тях са отпратени от двора и им е казано да не се връщат. Беси Блаунт се е оттеглила за усамотението си преди раждането и никой дори не я споменава. Някои от по-благовъзпитаните придворни, включително синът ми Артур и наследникът ми Монтагю, остават тук. Дворът е прочистен от по-буйните си обитатели, но моето семейство, с нашето добро потекло и добро възпитание, си остава на мястото. Кардиналът дори отбелязва пред мен, че се радва, задето посещавам принцеса Мери толкова редовно, че тя трябва да се учи от мен като образец на благоприличието.

— Не ми тежи да отделям време за нея — казвам усмихнато. — Тя е прекрасно дете; истинско удоволствие е да играя с нея. Показвам ѝ и буквите, и я уча да чете.

— Не би могла да има по-добра гувернантка — казва той. — Разказват ми, че тича да ви поздрави, сякаш сте ѝ втора майка.

— Не бих могла да я обичам повече, ако ми беше родна дъщеря — казвам. Налага се да се възпра, за да не повторя колко е будна, и колко е умна, колко хубаво танцува, и какъв приятен глас има.

— Е, Бог да благослови и двете ви — казва весело кардиналът, като размахва дебелите си пръсти в кръстен знак над главата ми.