Проклятието на краля

Замъкът Лъдлоу, границата с Уелс Март 1502 г.

Съпругът ми ме посреща в покоите си. Той работи с двама писари и по цялата голяма маса са разпръснати книжа. Когато влизам, той ги отпраща с махване на ръка, бутва стола си назад и ме поздравява с целувка по двете бузи.

— Подрани.

— Пътищата бяха добри.

— Всичко наред ли е в Стортън?

— Да, децата най-после са по-добре — казвам.

— Хубаво, хубаво. Получих писмото ти — изглежда облекчен; той иска синове и здрави наследници като всеки мъж, и разчита, че трите ни момчета ще служат на Тюдорите и ще увеличат семейното състояние. — Вечеря ли, скъпа?

— Още не, ще вечерям с теб. Да отида ли сега да се запозная с принцесата?

— Веднага щом си готова. Той иска лично да ти я доведе — казва той, като се връща да седне зад масата. Усмихва се при мисълта за Артур като младоженец. — Много настоява да извърши представянето. Попита ме дали може да ти я доведе насаме.

— Много добре — казвам сухо. Несъмнено Артур е преценил, че да ме представи на младата жена, чиито родители настояха брат ми да бъде убит, преди да се съгласят да я изпратят в Англия, е задача, към която трябва да се подходи внимателно. Също толкова добре знам, че тази мисъл едва ли е минала през ума на съпруга ми.

Запознаваме се, както желае Артур, без церемонии, насаме в приемната на управителя на замъка Лъдлоу — пищно обзаведена стая с дървена ламперия непосредствено под собствения ѝ апартамент. Зад решетката на огнището гори хубав огън, по стените висят скъпи гоблени. Това не е бляскавият дворец Алхамбра; но не е и бедно или жалко място. Отивам до огледалото от кован метал и си оправям диадемата. Отражението ми отвръща неясно на погледа ми: тъмни очи, бледа, чиста кожа и красива уста като розова пъпка — това са най-хубавите ми черти. Дългият ми нос, типичен за Плантагенетите, е най-голямото ми разочарование. Оправям диадемата си и чувствам как иглите се впиват в кестенявата ми коса, стегнато увита на кок, а после се извръщам от огледалото като от суета, която би трябвало да презирам, и чакам край огнището.

След няколко мига чувам почукването на Артур по вратата и кимвам на почетната си дама, която я отваря и излиза навън. Артур влиза сам, покланя ми се бързо, докато му правя реверанс, а после си разменяме целувки по двете бузи.

— И тримата ли са съвсем добре? — пита той. — А бебето?

— Благодаря на Бога — казвам.

Той се прекръства бързо.

— Амин. А вие не я прихванахте?

— Беше изненадващо колко малко хора я прихванаха този път — казвам. — С Божията благословия оцеляхме. Разболяха се само няколко души в селото и само двама починали. Бебето изобщо не прояви признаци. Бог наистина с милостив.

Той кимва.

— Мога ли да ви представя принцесата на Уелс?

Усмихвам се, когато той изрича така старателно титлата ѝ.

— И как ви се харесва да бъдете женен мъж, ваша светлост?

Бързо плъзналата руменина по бузите му ми подсказва, че той я харесва много и се смущава да го признае.

— Доста ми харесва — казва тихо.

— Добре ли се разбирате двамата, Артур?

Червенината по бузите му става още по-силна и се разпростира към челото му.

— Тя е… — млъква, без да довърши. Явно не намира думи, които да опишат каква е.

— Прекрасна? — предлагам.

— Да! И…

— Привлекателна?

— О, да! И…

— Очарователна?

— Тя има толкова… — започва той и млъква.

— По-добре да я видя. Явно не подлежи на описание.

— Ах, почитаема настойнице, вие ми се присмивате, но ще видите…

Той излиза да я доведе. Не си бях дала сметка, че я караме да чака, и се питам дали ще се обиди. В края на краищата, тя е инфанта на Испания и е възпитана в съзнанието, че е много важна личност.

Когато тежката дървена врата се отваря, аз се изправям на крака и Артур я въвежда в стаята, покланя се и излиза. Затваря вратата. Принцесата на Уелс и аз сме съвсем сами.

Първата ми мисъл е, че тя е толкова дребна и изящна, та човек би я помислил за портрет на принцеса в рисувано стъкло, а съвсем не за истинско момиче. Има коса с цвят на бронз, прибрана скромно под тежка шапчица, крехката ѝ талия е пристегната в корсаж, голям и тежък като предница на броня, носи и висока диадема с воал от безценна дантела, която се спуска от двете страни и я закрива, сякаш я носи спусната пред лицето като було на неверница. Прави ми реверанс със сведени очи, и едва когато вземам ръката ѝ и тя вдига поглед, успявам да видя, че има светлосини очи и свенлива, хубава усмивка.

Пребледняла е от безпокойство, докато изнасям речта си на латински, като я поздравявам с добре дошла в замъка и се извинявам за предишното си отсъствие. Виждам я как търси с поглед Артур. Виждам я как прехапва долната си устна, сякаш за да събере смелост, после думите ѝ избликват. Веднага заговаря точно за това, което бих се радвала да не чуя никога, особено от нея.

— Съжалявах за смърт на брат ви, много съжалявах — казва тя.

Напълно съм удивена — не предполагах, че тя изобщо ще се осмели да ми говори за това, камо ли пък че ще го стори с такава искреност и съчувствие.

— Беше огромна загуба — казвам хладно. — Уви, така върви светът.

— Страхувам се, че моето идване…

Непоносимо е да я слушам да ми се извинява за убийството, което беше извършено в нейно име. Прекъсвам я рязко с няколко думи. Тя ме поглежда, бедното дете, сякаш иска да попита как може да ме утеши. Гледа ме, сякаш е готова да падне в краката ми и да признае това като своя вина. Не мога да я слушам да говори за брат ми. Не мога да чуя името му от нейната уста, не мога да позволя този разговор да продължи, или ще рухна и ще заплача за него пред тази млада жена, чието идване стана причина за смъртта му. Той щеше да е жив, ако не беше тя. Как мога да говоря спокойно за това?

Протягам ръка към нея, за да я задържа на разстояние, да я накарам да замълчи, но тя я улавя и прави малък реверанс.

— Вината не е ваша — успявам да прошепна. — И всички трябва да се покоряваме на краля.

Сините ѝ очи са удавени в сълзи.

— Съжалявам — казва тя. — Толкова съжалявам.

— Вината не е ваша — казвам, за да я възпра да изрече и дума повече. — Вината не беше и негова. Нито пък моя.

А после, колкото и да е странно, заживяваме щастливо заедно. Всеки ден виждам у нея куража, който тя показа, когато се изправи пред мен и ми каза, че съжалява за мъката ми и че би искала да е можела да я предотврати. Тя тъгува ужасно за дома си; майка ѝ пише съвсем рядко, а и тогава писмата ѝ са съвсем кратки. Катерина е просто едно самотно дете без майка в чужда страна, където трябва да научи всичко: езика ни, обичаите ни; дори храните ни са ѝ чужди и непознати, и понякога, когато седим заедно следобед и шием, аз я развличам, разпитвайки я за дома ѝ.

Тя описва техния дворец, Алхамбра, сякаш е скъпоценен камък, пришит в подплатата на зелена градина, поставен като в сандъка със съкровища сред крепостта в Гранада. Разказва ми за леденостудената вода, която тече във фонтаните във вътрешните дворове, докарвана от върховете на високия планински гребен, и за прежурящото слънце, което изпича пейзажа до сух златист цвят. Разказва ми за коприните, в които се обличала всеки ден, и за ленивите сутрини в банята с мраморна мозайка, за майка си в тронната зала, която раздава правосъдие и управлява кралството като равноправен монарх редом с баща ѝ, и за тяхната твърда решимост властта им и Божият закон да се разпрострат из цяла Испания.

— Всичко тук сигурно ви се струва толкова странно — казвам зачудено, като поглеждам навън през тесния прозорец натам, където светлината се оттича от мрачния зимен пейзаж, а небето сменя цвета си от пепелявосиво през сиво-синьо до сивия цвят на саждите. По хълмовете има сняг, облаците бавно се носят по долината, навяван от вятъра дъжд почуква по малките стъкла на прозореца. — Сигурно ви се струва като друг свят.

— Прилича на сън — казва тя тихо. — Нали знаете? Когато всичко е различно, и все се надявате и надявате да се събудите?

Безмълвно се съгласявам. Зная какво е да откриеш, че всичко се е променило и не можеш да се върнеш към предишния си живот.

— Ако не беше Арт… Негова светлост — прошепва тя и свежда очи към ръкоделието си, — ако не беше той, щях да бъда изключително нещастна.

Слагам ръка върху нейната.

— Слава Богу, че той ви обича — казвам тихо. — И се надявам, че всички ние ще успеем да направим така, че да бъдете щастливи.

Изведнъж тя вдига поглед, сините ѝ очи търсят моите.

— Той наистина ме обича, нали?

— Без никакво съмнение — усмихвам се. — Познавам го от бебе, той има изключително любящо и великодушно сърце. Истинска благословия е, че вие двамата ще се съберете. Какви крал и кралица ще станете някой ден!

Тя има замаяното изражение на много влюбена жена.

— А има ли някакви признаци? — питам я тихо. — Някакви признаци за дете? Нали знаете как да разберете дали идва бебе? Майка ви или вашата дуеня е говорила с вас?

— Не е нужно да казвате нищо, моята майка ми каза всичко за това — казва тя с будещо умиление достойнство. — Знам всичко. И все още няма признаци. Но съм сигурна, че ще имаме дете. И искам да я кръстя Мери.

— Би трябвало да се молите за син — напомням ѝ. — За син, и да го кръстите Хенри.

— Син на име Артур, но първо момиче на име Мери — казва тя, сякаш вече е сигурна. — Мери на Светата Дева, която ме доведе благополучно тук и ме дари с млад съпруг, който може да ме обича. А после Артур, на името на баща си, за тази Англия, която ще създадем заедно.

— И каква ще бъде страната ви? — питам я.

Тя е сериозна, за нея това не е детинска игра.

— Няма да има глоби за дребни нарушения — казва тя. — Правосъдието не бива да бъде използвано като принуда, за налагане на покорство.

Кимвам съвсем леко. Ненаситността, с която кралят налага глоби на своите благородници, дори на приятелите си, и ги обвързва с огромни непосилни дългове, разяжда верността на двора му. Но не мога да обсъждам това с наследника на краля.

— И никакви несправедливи арести — казва тя много тихо. — Мисля, че вашите братовчеди са в Тауър.

— Братовчед ми Уилям дьо ла Поул беше отведен в Тауър, но срещу него няма повдигнато обвинение — казвам. — Моля се да няма нищо общо с брат си Едмънд, бунтовник, който избяга. Не зная къде е, нито какво прави.

— Никой не се съмнява във верността ви! — успокоява ме тя.

— Старая се да не се съмняват — казвам мрачно. — И рядко говоря със сродниците си.