Проклятието на краля

Дворецът Гринич, Лондон Май 1515 г.

Не харесвам Чарлс Брандън; дори в деня на официалната му венчавка пред многобройни гости с нашата принцеса Мери не мога да изпитам топли чувства към него, но това се дължи на моята предпазливост. Когато видя мъж, когото всички обожават, чието издигане до най-високите постове в страната напомня на литнала нагоре искра, винаги се питам какво ще направи със своята горещина и светлина, и чий сламен покрив ще изгори до основи?

— Но поне това е брак по любов за нашата принцеса Мери — казва ми кралицата, докато стоя зад нея и държа диадемата ѝ, а придворната дама прибира косата ѝ с игли. Тя е съхранила пищния червеникавокестеняв цвят, който принц Артур обичаше, само с няколко сиви нишки в нея.

Усмихвам ѝ се.

— От нейна страна със сигурност има любов; но вие изказвате предположението, че Чарлс Брандън има сърце.

Тя поклаща глава към мен в усмихнат укор, а дамата улавя една падаща фиба.

— О, съжалявам — казва кралицата и сяда неподвижно. — Виждам, че не се отнасяте благосклонно към любовта, лейди Маргарет — усмихва се тя. — Превърнала сте се в студена стара вдовица.

— Наистина — казвам бодро. — Но принцесата — искам да кажа, вдовстващата кралица на Франция — има достатъчно сърце за тях двамата.

— Е, лично аз се радвам, че тя се върна в двора — казва Катерина. — И се радвам, че кралят прости на приятеля си. Такава хубава двойка са — тя ми се усмихва косо. Катерина изобщо не е глупачка. — Нали архиепископът на Йорк, Томас Улзи, одобрява брака? — иска да се увери тя.

— Наистина го одобри — казвам. — И съм убедена, че Чарлс Брандън му е признателен за подкрепата. Убедена съм също, че това ще му струва скъпо.

Тя кимва безмълвно. Кралят е обкръжен от фаворити, както осите кръжат около поднос с пайове със сладко, оставени на някой перваз да изстинат. Трябва да се наддумват с шумни комплименти. Улзи и Брандън са се обединили срещу братовчед ми, Бъкингамския херцог; но всеки лорд в страната завижда на Улзи.

— Кралят е предан на приятелите си — отбелязва тя.

— Разбира се — съгласявам се. — Винаги е бил изключително добродушно момче. Никога не се сърди дълго.

Сватбеното празненство е весело. Мери е любимка на всички в двора и ние се радваме, че е отново при нас, но се тревожим за здравето и безопасността на сестра ѝ Маргарет в Шотландия. Откакто Маргарет овдовя и се омъжи повторно за човек, когото шотландските лордове не могат да приемат, на всички ни се иска тя също да се прибере у дома на безопасно място.

Синът ми Артур идва при мен по време на танците, целува ме по двете бузи и коленичи за благословията ми.

— Не танцуваш? — питам.

— Не, защото съм довел един човек, който иска да ви види.

Обръщам се към него.

— Не са неприятности, нали? — казвам бързо.

— Просто един посетител в двора, който държи да ви види.

Той си проправя с криволичене път през танцьорите, като се усмихва на един и докосва по ръката друг, през една сводеста врата и ме въвежда в една вътрешна стая. Влизам и виждам пред себе си последния човек, когото бих очаквала да видя: моето момче Реджиналд, дългурест като жребче, с китки, подаващи се от маншетите на жакета му, с ожулени ботуши и свенлива усмивка.

— Почитаема майко — казва той, а аз слагам ръка върху топлата му глава, а после го прегръщам, когато се изправя като пружина.

— Момчето ми! — възкликвам възхитено. — Ах, Реджиналд!

Държа го в прегръдките си, но чувствам напрежението в раменете му. Той никога не ме прегръща като двете ми по-големи момчета, никога не се вкопчва в мен като по-малкия си брат, Джефри. Научен е да бъде стеснително дете; сега, на петнайсет години, е вече млад мъж, върху когото манастирът е оставил своя отпечатък.

— Почитаема майко — повтаря той, сякаш изпробва смисъла на думите.

— Защо не си в Оксфорд? — Пускам го. — Кралят знае ли, че си тук? Имаш ли разрешение да отсъстваш?

— Той се е дипломирал, почитаема майко! — успокоява ме Артур. — Не е нужно да се връща отново в Оксфорд! Справил се е много добре. Завършил е следването си. Триумфално. Смятат го за много обещаващ млад учен.

— Така ли е? — питам недоверчиво.

Той свежда свенливо глава.

— Аз съм най-добрият латинист в моя колеж — казва тихо. — Твърдят дори, че съм най-добрият в града.

— Тоест, най-добрият в Англия! — заявява възторжено Артур.

Вратата зад нас се отваря, и вътре за миг нахлува шумна музика, заедно с Монтагю и Джефри до него. Десетгодишният Джефри се втурва към по-големия си брат с вълнението на малко дете, но Реджиналд го избутва настрани и прегръща Монтагю.

— Водил е тридневен дебат върху природата на Бог — казва ми Артур. — Много му се възхищават. Оказва се, че нашият брат е голям учен.

Усмихвам се и казвам:

— Е, радвам се за това. И какво сега, Реджиналд? Кралят даде ли ти заповеди? На Църквата ли трябва да служиш? Какво иска да правиш?

Реджиналд ме поглежда тревожно.

— Нямам призвание за Църквата — казва тихо. — Затова се надявам, че ще ми позволите — почитаема майко…

— Нямаш призвание? — повтарям. — От шестгодишен си живял зад стените на абатство! Прекарал си почти целия си живот сред духовници. Образован си като духовник. Защо да не бъдеш ръкоположен?

— Нямам призвание — повтаря той.

Обръщам се към Монтагю.

— Какво иска да каже? — настоявам. — Откога един духовник трябва да бъде призован от Бог? Всеки епископ в страната заема своето място за благото на семейството си. Очевидно той е получил образование, подходящо за духовно лице. Артур ми казва, че се ползва с уважение. Самият крал не би могъл да направи повече за него. Ако встъпи в лоното на Църквата, той може да получи средствата, които отговарят на големите ни имоти, и несъмнено ще го направят епископ. И би могъл да се издигне, навярно дори да стане архиепископ.

— Това е въпрос на съвест — Артур прекъсва отговора на брат си. — Наистина, почитаема майко…

Отивам до стола начело на масата, настанявам се, и поглеждам надолу по дългата полирана повърхност към момчетата си. Джефри ме следва и застава зад стола ми, гледайки мрачно по-големите си братя, сякаш е мой паж, мой малък оръженосец, а те са молители, дошли при нас двамата.

— Всеки в това семейство служи на краля — заявявам категорично. — Това е единственият път към богатството и влиянието. Това означава както успех, така и сигурност. Артур, ти си придворен, един от най-добрите участници в турнири, украшение за двора. Монтагю, ти спечели поста си като личен камериер на краля, най-добрият пост в двора, и печелиш все по-голямо благоволение; зная, че ще станеш и старши съветник. Когато порасне още малко, Джефри ще отиде в покоите на краля и ще му служи така добре, както всеки от вас. Урсула ще се омъжи за благородник, ще ни обвърже с най-изтъкнатото семейство, до което успеем да се доберем, и ще продължи рода ни. Нашият Реджиналд ще бъде духовник и ще служи на краля и на Бог. Какво друго е възможно? Какво друго може да прави?

— Аз обичам краля и му се възхищавам — казва Реджиналд тихо. — И съм му благодарен. Той ми предложи мястото на декан на катедралата в Уимборн, високо ценен пост. Но не е задължително да приемам духовен сан, за да го получа. Мога да бъда декан и без да бъда ръкоположен. Той казва освен това, че ще поеме разноските да продължа обучението си в чужбина.

— Не настоява да положиш обети?

— Не.

Изненадана съм.

— Това е знак на голямо благоволение — казвам. — Смятах, че ще настоява да го сториш, след всичко, което направи за теб.

— Кралят прочете едно от есетата на Реджиналд — обяснява Артур. — Реджиналд казва, че на Църквата трябва да служат единствено мъже, чули Божия зов, а не хора, които се надяват да се издигнат в света, използвайки Църквата като стълба. Кралят беше много впечатлен. Възхищава се на логиката на Реджиналд, на неговата преценка. Смята, че той е както вдъхновен, така и образован.

Опитвам се да прикрия изненадата си от този мой син, който, изглежда, се е превърнал по-скоро в теолог, отколкото в свещеник. Не мога да го заставя да положи свещенически обети на този етап от живота му, особено ако кралят е готов да го покровителства като светски учен.

— Е, добре, така да бъде — съгласявам се. — Много добре засега. По-късно ще трябва да приемеш духовен сан, за да се издигнеш в църковната йерархия, Реджиналд. Недей да мислиш, че можеш да избегнеш това. Но засега можеш да приемеш поста на декан и да учиш, както желаеш, след като негова светлост одобрява — хвърлям поглед към Монтагю. — Ще съберем таксите за него — казвам. — Ще му плащаме издръжка.

— Не искам да ходя в чужбина — казва Реджиналд много тихо. — Ако сте съгласна да ми позволите, почитаема майко, бих искал да остана в Англия.

Толкова съм потресена, че за момент не казвам нищо, и Артур проговаря в тишината.

— Той още от дете никога не е живял с нас, почитаема майко. Позволете му да учи в Оксфорд и да живее в Л’Ербер, да прекарва летата си с нас. Може да идва с нас, когато сме на лятно пътуване с двора, и когато отиваме в Уорблингтън или Бишам. Сигурен съм, че кралят ще позволи. Монтагю и аз можем да помолим за това от името на Реджиналд. Нима сега, когато завърши обучението си, не може да се прибере у дома?

Реджиналд, момчето, което не можех да си позволя да изхранвам, на което не можех да дам подслон, поглежда право към мен.

— Искам да се прибера у дома — казва той. — Искам да живея със семейството си. Време е. Мой ред е. Нека се прибера у дома. От толкова отдавна съм далече от всички вас.

Колебая се. Да събера семейството си отново заедно ще бъде най-явният израз на триумфалното ми завръщане към богатството и благоволението. Да събера под покрива си всичките си синове и да ги видя как работят за влиянието и силата на семейството ни, това е мечтата ми.

— Именно това искам — казвам му. — Никога не съм ти казвала, никога няма да ти кажа колко много ми липсваше. Разбира се. Но ще трябва да попитам краля — казвам. — Никой от вас няма да го моли. Аз ще помоля краля и ако той се съгласи, това ще бъде изпълнение на най-съкровеното ми желание.

Реджиналд поруменява като момиче и виждам как очите му внезапно потъмняват от сълзи. Осъзнавам, че може да е блестящ и обещаващ учен, но все още си остава едно петнайсетгодишно момче, което никога не е имало детство. Разбира се, че иска да живее с всички нас. Иска отново да бъде мой обичан син. Отново намерихме дом, той иска да бъде с нас. Редно е да бъде с нас.