Проклятието на краля

Каудрей Хаус, Съсекс Декември 1538 г.

От стаята си в кулата в Каудрей чувам как домакинството се готви за Коледа, точно както правим ние в Бишам, точно както сигурно прави и кралят в Гринич. Спазват коледните пости, режат клонки от бодлива зеленика и бръшлян, от къпини и прещип, и изплитат зелен коледен венец; довличат голям дебел пън, който ще гори в огнището до края на коледното празненство, репетират коледни песни и се упражняват в танци. Поръчват специални подправки и започват дългото приготвяне на традиционните блюда за дванайсетдневните празненства. Слушам суетнята на домакинството пред вратата ми и сънувам, че съм си у дома, докато не се събуждам и си спомням, че съм далече от къщи, в очакване Уилям Фицуилям да дойде от Лондон и да ми каже, че синовете ми са мъртви и с надеждите ми е свършено.

Той идва в началото на декември. Чувам тропота на конния му отряд по пътеката, чувам ги как викат конярите и открехвам капака на прозореца на спалнята си, а когато поглеждам надолу, виждам Уилям и хората му около него, суматохата около пристигането им, съпругата му, която излиза да го поздрави, дъха на конете, който се вижда ясно в студения въздух, скрежът, който хрущи по тревата под краката им.

Наблюдавам го как слиза от коня си; яркото му наметало, украсената с бродерия шапка, начинът, по който трие измръзналите си ръце една в друга. Разсеяната целувка, с която удостоява съпругата си, заповедите, които дава с крясъци на хората си. Това е човекът, който ще ми донесе сломяваща мъка. Това е човекът, който ще ми каже, че всичко е било напусто, че целият ми живот е бил безполезен, че синовете ми са мъртви.

Той идва право в стаята ми, сякаш няма търпение да се наслади на триумфа си. Лицето му е мрачно и сериозно, но очите му светят.

— Ваше благородие, съжалявам да ви съобщя, но вашият син лорд Монтагю е мъртъв.

Обръщам се и го поглеждам в лицето със сухи очи.

— Съжалявам да го чуя — казвам овладяно. — По какво обвинение?

— Държавна измяна — казва той невъзмутимо. — Синът ви и неговите братовчеди Хенри Кортни и Едуард Невил бяха изправени пред свои равни, съдени и признати за виновни в измяна срещу краля.

— О, нима се признаха за виновни? — питам: гласът, откъснал се от студените ми устни, прозвучава рязко.

— Намериха ги за виновни — казва той, сякаш това е отговор, сякаш това изобщо би могло да бъде правилен отговор. — Кралят прояви милост към тях.

Чувствам как сърцето ми подскача от вълнение.

— Милост?

— Позволи да бъдат екзекутирани на Тауър Хил, а не в Тайбърн.

— Знам, че синът ми и братовчедите му не бяха виновни в никаква измяна спрямо нашия многообичан крал — казвам. — Къде са съпругата на Хенри, лейди Кортни, и синът ѝ, Едуард?

При този въпрос той се поколебава. Какъвто е глупак, почти ги е забравил.

— Все още в Тауър — казва навъсено.

— А синът ми Джефри?

Той не обича въпроси. Избухва:

— Мадам, не се полага вие да разпитвате мен. Синът ви е екзекутиран като предател, а вие сте заподозряна.

— Наистина — казвам бързо. — Ваша задача е да ме разпитвате, какъвто сте опитен. Всички те заявиха, че са невинни, а вие не намерихте доказателства срещу тях. Аз не съм виновна и няма да намерите доказателства срещу мен. Бог да ви е на помощ, Уилям Фицуилям, защото вие грешите. Разпитвайте ме, както пожелаете, макар че съм достатъчно стара да ви бъда майка. Ще откриете, че не съм извършила нещо нередно, както и скъпият ми син Монтагю не беше извършил нищо нередно.

Грешка е да изричам името му. Долавям, че гласът ми е изтънял и не съм сигурна, че мога да проговоря отново. Уилям се възгордява, забелязал слабостта ми.

— Бъдете напълно сигурна че ще ви разпитам отново — казва.

Без да може да ме види, зад гърба си, ощипвам кожата на дланите си.

— Бъдете напълно сигурен, че няма да откриете нищо — казвам язвително. — А накрая тази къща ще рухне около вас, тази река ще се надигне срещу вас, и ще съжалявате за деня, в който сте се изправили срещу мен в надменността и глупостта си и сте ме измъчвали с разказа за смъртта на един по-достоен от вас човек, синът ми Монтагю.

— Нима ме проклинате? — изрича задъхано той, целият побелял и потен, треперейки от съзнанието, че родът му вече е прокълнат заради унищожаването на абатството Каудрей, прокълнат с огън и вода.

Поклащам глава.

— Разбира се, че не. Не вярвам в такива безсмислици. Човек сам създава съдбата си. Но когато се вслушвате в лъжливи свидетели срещу достоен човек като моя син, когато ме подлагате на разпит, съзнавайки, че не съм извършила нищо лошо, вие сте на страната на злото в света и вашият приятел и съюзник ще ви приближи още повече до него.

Мейбъл идва да ме измъчва с пълния списък на загиналите. Джордж Крофтс, Джон Колинс и Хю Холанд са били обесени, изкормени и разсечени на четири в Тайбърн, главите им — забучени на Лондонския мост. Синът ми Монтагю, моят скъпоценен син и наследник, е бил обезглавен на Тауър Хил, братовчедите му Хенри Кортни и Едуард Невил го последвали, погубени от секирата на ешафода.

— Екзекутирани като предатели — казва тя.

— Смърт вместо доказателства — отвръщам аз.