Проклятието на краля

Имението Бишам, Бъркшър Есента на 1533 г.

Потеглям към дома си с натежало сърце, защото момчето на Артур, Хенри, е починало от възпаление на гърлото, и ще го погребем в семейната гробница. Научавам, че ожаднял по време на лов, и някакъв глупак му позволил да пие вода от селски кладенец. Почти веднага щом се прибрал у дома, се оплакал от оток и парене в гърлото. Загубата на едно момче от рода Плантагенет, момчето на Артур, е резултат от моментна небрежност, и аз изживявам отначало скръбта си по Артур и се обвинявам, че не успях да опазя сина му.

Ако майка му, Джейн, не се беше оттеглила в манастира, а беше изпълнила дълга си към мъртвия си съпруг и децата си, тогава може би малкият Хенри щеше да е жив днес. Сега, тя се хвърля надолу по каменните стъпала към семейната гробница, вкопчва се в желязната решетка и проплаква, че иска да е там със сина и съпруга си.

Тя е извън себе си от скръб, налага се да я отведат обратно в манастира и да я сложат в леглото, за да плаче, докато заспи. През цялото време, докато продължава посещението ми, тя не ми казва дори една разбираема дума, така че не ми се налага да слушам как иска да не е постъпвала в манастира, и че иска да отхвърли обетите си и да излезе. А може би сега иска да остане.

Даваме семейна вечеря за дошлите на погребението, а когато масата е раздигната, Джефри и Монтагю оставят съпругите си в приемната и идват в личната ми стая.

— Срещнах се с испанския посланик, Шапюи, миналия месец — казва Монтагю без предисловие. — След като папата се произнесе против краля, а Хенри пренебрегна решението му, Шапюи има предложение за нас.

Джефри доближава за мен един стол до огнището, аз сядам и подпирам стъпала на топлата решетка. Джефри нежно отпуска длан на рамото ми, разбирайки, че чувствам смъртта на Хенри като физическа болка.

— Шапюи предлага Реджиналд да дойде в Англия тайно и да се ожени за принцесата.

— Реджиналд? — казва Джефри неразбиращо. — Защо той?

— Той е неженен — казва Монтагю нетърпеливо. — Ако трябва да е някой от нашия род, тогава трябва да е той.

— Това идея на императора ли е? — питам. Напълно съм зашеметена от перспективата, която се открива пред учения ми син.

Монтагю кимва.

— За да сключи съюз. Можете да прозрете идеята му, това е непобедим съюз. Тюдори и Плантагенети. Това е старото решение. Това е точно същото, което Тюдорите направиха, когато най-напред дойдоха в страната и ожениха Хенри Тюдор за Елизабет Йоркска. Сега ние го правим, за да елиминираме семейство Болейн.

— Така е! — Джефри се съвзема от ревността си, че Реджиналд ще бъде принц-консорт, за да помисли какво бихме спечелили от това. — Императорът ще слезе на суша тук, за да подкрепи бунта?

— Обеща да го стори. Посланикът смята, че сега е моментът. Онази жена Болейн роди момиче, а чувам, че то е болнаво. Кралят няма законен наследник. При това онази Болейн проговори открито, заплашвайки живота на кралицата и на принцесата. Може да се е опитала отново да отрови епископ Фишър; може да посегне на живота на кралицата. Посланикът смята, че и двете са в опасност. Императорът е съгласен да дойде в една страна, която е готова и го чака, и ще доведе Реджиналд.

— Щом те стъпят на суша, двамата ще се оженят. Ще издигнем нейното и нашето знаме. Всичките ни роднини по брак ще ни подкрепят, всички Плантагенети. Отново три слънца в небето, трима синове на Йорк на бойното поле. А императорът пристига да подкрепи принцесата и всеки честен англичанин ще се бие за Църквата — казва Джефри развълнувано. — Дори няма да се стигне до битка. Хауард ще мине на другата страна в мига, когато види, че шансовете не са на негова страна, а пък никой друг няма да се бие в подкрепа на краля.

— Дали тя би се съгласила да се омъжи за него? — пита ме Монтагю.

Бавно поклащам глава, знаейки, че това проваля плана.

— Тя няма да се противопостави на баща си. Твърде много е да искаме това от нея. Тя е само на седемнайсет. Обича баща си, аз самата я научих, че неговата дума е закон. Макар да знае, че той е предал и затворил майка ѝ, това не променя покорството на една дъщеря към баща ѝ. Той все още е крал. Тя никога не би извършила акт на измяна срещу законен крал, никога не би престъпила волята на баща си.

— Да кажа ли тогава на Шапюи „не“? — пита ме Монтагю. — Да разбирам ли, че тя се подчинява безусловно на дълга си?

— Не казвай „не“ — намесва се бързо Джефри. — Помисли си какви бихме могли да бъдем, помисли си, че бихме могли да се върнем на трона. Синът им ще бъде Плантагенет, бялата роза отново на престола на Англия. А ние отново ще бъдем кралското семейство.

— Кажи му, че засега не е възможно — опитвам се да печеля време. — Дори все още няма да говоря с нея за това. — Само за миг си представям как синът ми най-сетне се прибира у дома, завръща се у дома триумфално, като герой на Църквата, готов да защити Църквата в Англия, принцесата и кралицата. — Съгласна съм, че предложението е добро. Това е огромен шанс за страната и почти невероятно, голямо завръщане за нас. Но времето не е настъпило, не още. Не и докато не бъдем освободени от своя дълг да се покоряваме на краля. Трябва да изчакаме папата да наложи волята си. Не и докато Хенри не бъде отлъчен от Църквата — тогава ще сме свободни да действаме. Тогава принцесата ще е свободна от своя дълг като поданица и дъщеря.

— Този ден трябва да дойде — заявява Джефри. — Ще пиша на Реджиналд и ще му кажа да притисне папата. Папата трябва да обяви, че никой не трябва да се подчинява на краля.

Монтагю кимва.

— Той трябва да бъде отлъчен от Църквата. Това е единственият начин да продължим напред.