Проклятието на краля

Тауър, Лондон Пролетта на 1541 г.

Кралят смята да заведе невестата, която нарича своята „роза без нито един трън“ на голямо пътуване на север, да предприеме пътуването, на което никога не се е осмелявал, за да се покаже пред хората от Севера и да приеме техните извинения за Поклонението на милостта. Ще отсяда при мъже, чиито къщи са построени наскоро, с камък от разрушените манастири, ще язди през земи, където костите на предателите ще потракват във веригите на крайпътните ешафоди. Ще върви весело сред хора, чийто живот е свършил, когато тяхната църква е била унищожена, чиято вяра няма дом, които нямат надежда. Ще облича огромното си тлъсто тяло в светлозелени одежди и ще се преструва на Робин Худ, и ще кара детето, за което се ожени, да танцува в зелено като Девойката Мариан.

Все още се надявам. Все още се надявам, както мъртвият ми братовчед Хенри Кортни някога се надяваше, на по-добри дни и весел свят. Може би кралят ще освободи Хари, и Едуард и мен, преди да замине на север, ще прости и ще прояви милосърдие. Щом може да прости на Йорк, верен на Плантагенетите град, който разтвори портите си за поклонниците, със сигурност може да прости на тези две невинни момчета.

В тези светли утрини се будя на зазоряване и чувам как птиците пеят отвън пред прозореца ми и гледам как слънчевата светлина бавно прекосява стената. Томас Филипс, тъмничарят, ме изненадва, като почуква на вратата ми, а след като ставам и нахлузвам една роба върху нощницата си, той влиза с вид на болен.

— Какво има? — питам, изведнъж разтревожена. — Болен ли е внукът ми?

— Добре е, добре е — казва той припряно.

— Тогава Едуард?

— И той е добре.

— Тогава какво има, мастър Филипс, защото изглеждате разтревожен. Какво има?

— Опечален съм — е всичко, което казва. Извръща глава, тръсва я и прочиства гърлото си. Нещо го потиска толкова много, че почти не може да говори. — С прискърбие ви съобщавам, че ще бъдете екзекутирана.

— Аз ли?

Напълно невъзможно е. Екзекуцията на Ан Болейн беше предшествана от процес, на който перовете на кралството бяха убедени, че тя е прелюбодействаща вещица. Една благородна дама, жена от кралската фамилия, не може да бъде екзекутирана, не и без обвинение, не и без съдебен процес.

— Да.

Отивам до ниския прозорец, който гледа към моравата, и поглеждам навън.

— Не може да бъде — изричам. — Не може да бъде.

Филипс отново прочиства гърлото си.

— Издадена е заповед.

— Няма ешафод — казвам простичко. Посочвам с жест към Тауър Хил, отвъд стените. — Няма ешафод.

— Ще донесат дръвник — казва той. — Ще го поставят на тревата.

Обръщам се и се втренчвам в него.

— Дръвник ли? Ще поставят дръвник на тревата и ще ме обезглавят скрито?

Той кимва.

— Няма обвинение, няма съдебен процес. Няма ешафод. Човекът, който ме обвини, сам е мъртъв, обвинен в държавна измяна. Не може да бъде.

— Може — казва той. — Умолявам ви да подготвите душата си, ваше благородие.

— Кога? — питам. Очаквам да каже „вдругиден“, или в края на седмицата.

Той казва:

— В седем часа. След час и половина — и излиза от стаята с наведена глава.

Не мога да проумея, че ми остава само час и половина живот. Свещеникът идва и изслушва изповедта ми, а аз го моля да отиде веднага при момчетата и да им предаде моята благословия и любовта ми и да им каже да стоят далече от прозорците, които гледат към моравата и малкия дръвник, който е поставен там. Тълпата е малобройна; виждам веригата на кмета на Лондон, но е рано сутринта, нищо не е готово, и затова е съобщено само на малцина, събрали са се малко хора.

Мисля си, че това прави нещата още по-лоши. Кралят сигурно го е решил импулсивно, навярно чак късно снощи, и сигурно са разпратили заповедта тази сутрин. И никой не го е разубедил. От цялото ми многочислено, плодовито семейство не е останал никой, който би могъл да го разубеди.

Опитвам се да се моля, но умът ми препуска в кръг като жребче на ливада през пролетта. В завещанието си съм се разпоредила всичките ми дългове да бъдат изплатени, да прочетат молитви за душата ми и да бъда погребана в някогашното си абатство. Но се съмнявам, че ще си направят труда да отнесат тялото ми — внезапно си спомням с изненада, че главата ми ще бъде в кошница — чак до стария ми параклис. Така че може би ще ме положат в параклиса на Тауър при сина ми, Монтагю. Това ме утешава, докато си спомням сина му, моя внук Хари, и се питам кой ще се грижи за него, и дали някога ще бъде освободен, или ще умре тук — още едно момче от Плантагенетите, погребано в Тауър.

Мисля си всичко това, докато придворната ми дама ме облича, намята новата пелерина на раменете ми, и връзва косата ми под шапчицата, за да остави врата ми открит за секирата.

— Не е правилно — казвам раздразнено, сякаш връзките на роклята не са пристегнати както трябва, а тя се свлича на колене и заплаква, попивайки очи с крайчеца на роклята ми.

— Ужасно е! — проплаква.

— Тихо — казвам. Чувствам, че не мога да се натоварвам със скръбта ѝ, не мога да я разбера. Чувствам се замаяна, сякаш не мога да разбера думите ѝ, нито какво предстои да се случи.

Свещеникът и стражът чакат на вратата. Всичко сякаш се случва много бързо и се боя, че не съм подготвена. Мисля си, разбира се, че може, точно когато стигна до тревата, да дойде помилване от краля. Ще бъде типично за неговия усет към показните зрелища да осъди една жена на смърт след вечеря и да я помилва преди закуска, та всички да могат да отбележат колко е могъщ и милостив.

Слизам бавно по стълбите, опирайки се ръката на придворната си дама, не само защото краката ми са схванати и непривикнали към усилието, а защото искам да дам много време на кралския вестоносец да пристигне със свитъка с панделките и печата. Но когато стигаме до вратата на кулата, там няма никой, виждам само малобройната тълпа около правата каменна пътека, а в края на пътеката — импровизиран дръвник, и младеж с черна качулка и секира, застанал до него.

Държа в ръка студените дребни монети, за да платя на палача, какъвто е обичаят, а свещеникът тръгва пред мен и двамата извървяваме краткото разстояние до него. Не вдигам поглед към кулата Бийчъм, за да видя дали внукът ми е престъпил нареждането ми и гледа навън през прозореца на Едуард. Не мисля, че ще мога да поставям единия си крак пред другия, ако видя личицата им, гледащи надолу към мен, докато вървя към смъртта си.

От реката се надига порив на вятъра и знамената внезапно изплющяват. Поемам си дълбоко дъх и си спомням за другите, които са излезли от Тауър преди мен, уверени, че отиват на небето. Представям си брат си, вървящ към Тауър Хил, чувстващ дъжда по лицето си и мократа трева под ботушите си. Малкият ми брат, невинен като внука ми, без никаква вина, освен името си. Никой от нас не е хвърлен в тъмница заради онова, което сме сторили; затворени сме, защото сме тези, които сме, и нищо не може да промени това.

Стигаме до палача, макар че едва съм забелязала как. Иска ми се да бях мислила повече за душата си и да се бях молила, докато вървях. Нямам ясни и свързани мисли, не съм завършила молитвите си, не съм готова за смъртта. Слагам двете пенита в облечената му в черна кожена ръкавица ръка. Очите му проблясват през дупките в маската. Забелязвам, че ръката му трепери, той натиква монетите в джоба си и стиска здраво секирата.

Заставам пред него и изричам думите, които всеки осъден трябва да изрече. Изтъквам верността си към краля и препоръчвам подчинение към него. Има един миг, в който ми идва да се изсмея гласно на това. Как може някой да се подчинява на краля, когато той всяка минута иска някаква промяна? Как може някой да бъде верен на един безумец? Изпращам обичта и благословиите си на малкия принц Едуард, макар да се съмнявам, че ще доживее да стане мъж, клетото момче, клетото прокълнато момче на Тюдорите, и изпращам обичта и благословиите си на принцеса Мери и не забравям да я наричам лейди Мери, и казвам, че се надявам тя да се моли за мен, която съм я обичала толкова силно.

— Достатъчно — прекъсва ме Филипс. — Съжалявам, ваше благородие. Не ви е позволено да говорите дълго.

Палачът пристъпва напред и казва:

— Сложете главата си на дръвника и разперете ръце, когато сте готова, мадам.

Покорно слагам ръце на дръвника и непохватно се смъквам на тревата. Усещам уханието ѝ под коленете си. Усещам тъпата болка в гърба си и дочувам звука от крякането на чайка и нечий плач. А после, внезапно, точно когато се готвя да опра глава в грубия дръвник и да разперя широко ръце, за да дам знак, че палачът може да нанесе удара, внезапно ме връхлита прилив на радост, желание за живот, и аз казвам: „Не“.

Твърде късно е, брадвата е вдигната над главата му, той я спуска надолу, но аз изричам: „Не“, и се надигам и сядам, и се издърпвам нагоре по дръвника, за да се изправя на крака.

Върху тила ми се стоварва ужасен удар, но почти няма болка. Ударът ме поваля на земята и аз повтарям: „Не“, и внезапно ме изпълва мощно желание за бунт. Не се покорявам на волята на безумеца Хенри Тюдор, и не полагам смирено глава на дръвника, и никога няма да го направя. Ще се боря за живота си, и изричам „Не!“, докато се мъча да се надигна, „Не“, когато секирата се стоварва отново, „Не“, докато се отдалечавам с пълзене, а от раните по врата и главата ми шурти кръв и ме заслепява, но не удавя радостта ми от това, че се боря за живота си, дори докато той се изплъзва от мен, и свидетелствам, дори в последния си миг, за неправдата, която Хенри Тюдор причини на мен и близките ми.

— Не! — изкрещявам. — Не! Не! Не!