Проклятието на краля

Замъкът Стортън, Стафордшър Лятото на 1505 г.

Всичко се свежда отново до нея. Всичко се свежда отново до нейното благоволение и нейното влияние. През лятото осъзнавам, че колкото и добра да е жътвата, колкото и висока да е цената на пшеницата, няма да спечелим достатъчно, за да изкараме още една зима. Ще трябва да събера нужните пари, за да отида в Лондон и да я помоля за помощ.

— Бихме могли да продадем бойния кон на сър Ричард? — предлага моят управител Джон Литъл.

— Толкова е стар! — възкликвам. — Кой би го поискал? А той служеше на сър Ричард толкова добре и толкова дълго!

— Няма полза от него — казва той. — Не можем да го използваме за оран, няма да влезе между тегличите. Мога да му взема добра цена в Сторбридж. Знаят, че е принадлежал на сър Ричард; хората знаят, че е добър кон.

— Тогава всички ще разберат, че не мога да си позволя да го задържа — възразявам. — Че не мога да си позволя да го задържа, за да го язди Хенри.

Управителят кимва, забил очи в ботушите си, без да ме поглежда.

— Всички вече знаят това, милейди.

Свеждам глава при това ново унижение.

— Вземете го тогава — казвам.

Гледам как оседлават големия кон. Той навежда гордата си глава за юздата и стои неподвижен, докато стягат колана под корема му. Може да е стар, но ушите му се издават напред, когато управителят слиза от стъпалото за възсядане, за да преметне крак на гърба му и да седне на седлото. Старият боен кон си мисли, че отново потегля в битка. Вратът му се извива, той рие земята, сякаш е нетърпелив да се залови за работа. За миг почти извиквам: „Не! Задръжте го! Той е нашият кон, той служи добре на съпруга ми. Запазете го за Хенри.“

Но после си спомням, че няма с какво да го храня, освен ако не успея да получа помощ от нейна светлост майката на краля в Лондон, и че с цената на коня ще платя за пътуването си.

Яздим собствени коне и отсядаме в къщите за гости на манастирите и абатствата по пътя. Те са разположени покрай пътя, за да помагат на поклонниците и пътниците, и аз изпитвам чувство на утеха всеки път, когато видя камбанария на хоризонта и знам, че там има подслон, всеки път, когато вляза в чиста варосана стая и изпитам усещането за свят покой. Но една нощ няма къде да отседнем, освен в един хан, и се налага да платя за себе си, за спътницата си, и за четиримата войници. Вече съм похарчила почти всичките си пари, когато виждаме кулите на Лондон да се показват от следобедната мъгла, и чуваме десетките камбани да бият за службата в три часа следобед.