Проклятието на краля

Дворецът Ричмънд, западно от Лондон Юни 1529 г.

Монтагю идва от Блекфрайърс в Ричмънд със семейната ни баржа, за да ми донесе новините от Лондон, и аз нареждам на слугите да го доведат направо в личната ми стая, за да оставим дамите ми с тяхното ръкоделие и клюки отвън. Принцеса Мери е в покоите си и няма да дойде при мен, освен ако не я повикам; казала съм на дамите ѝ да ѝ намират занимания днес и да внимават да не говори с никой, който идва от Лондон. Всички се опитваме да я предпазим от кошмара който се разиграва толкова наблизо, надолу по реката. Собственият ѝ възпитател, доктор Ричард Федърстън, отиде в Лондон да представлява кралицата, но се съгласи с мен, че трябва да укрием мисията му от дъщеря ѝ, ако можем. Но аз знам, че лошите вести пътуват бързо, а очаквам точно такива. Лорд Дарси не е бил единственият разпитван, а сега кардиналът, пристигнал от Рим, е свикал съд, който да се произнесе по кралския брак.

— Какво стана? — питам в минутата, в която вратата се затваря плътно зад нас.

— Имаше съд, истинско изслушване, пред Улзи и кардинал Кампеджо — започва той. — Беше претъпкано. Беше като панаир, толкова многолюдно, че едва можеше да се диша. Всички искаха да бъдат там; беше като публично обезглавяване, когато всички се тълпят да видят ешафода. Ужасно.

Виждам, че е искрено разстроен. Наливам му чаша вино и го побутвам да седне в един стол до огнището.

— Седни. Седни, синко. Поеми си дъх.

— Призоваха кралицата в съда и тя беше великолепна. Напълно пренебрегна кардиналите, седнали да отсъдят, подмина ги и коленичи пред краля…

— Наистина ли?

— Коленичи и го попита по какъв начин го е разгневила. Каза, че посрещала приятелите му като свои, правела всичко, каквото поискал, и че ако не му е родила син, вината не била нейна.

— Боже мой — каза това публично?

— Ясно като звъняща камбана. Каза, че той я е намерил като недокосната девица, каквато била, когато дошла от Испания. Той не каза нищо. Тя го попита дали някога не е изпълнила задълженията си на съпруга и ако е така, по какъв начин. Той не каза нищо. Какво би могъл да каже? От двайсет години тя се е посветила изцяло на него.

Откривам, че се усмихвам при мисълта как Катерина казва истината на един крал, който е свикнал да се храни от ласкателни лъжи.

— Попита дали може да се обърне към Рим, а после се изправи на крака и излезе, и го остави безмълвен.

— Просто си излезе?

— Изкрещяха името ѝ, за да я повикат обратно в съда, но тя излезе и се върна в покоите си, сякаш те не означаваха нищо за нея. Беше велик момент. Почитаема майко, тя е била велика кралица през целия си живот, но това беше най-прекрасният ѝ миг. А всички отвън пред съдебната заля, всички обикновени хора, ликуваха и благославяха името ѝ и хулеха Дамата, наричайки я блудница, която не е донесла нищо освен беди. А всички в залата на съда бяха просто зашеметени, или им се искаше да се разсмеят, или пък да я приветстват с възгласи — но не смееха, докато кралят седеше там, с вид на глупак.

— Тихо — казвам веднага.

— Знам — казва той, като щраква с пръсти, сякаш подразнен от собствената си недискретност. — Съжалявам. Това ме разтърси повече, отколкото мислех. Почувствах…

— Какво? — питам. Монтагю не е Джефри; не проявява лесно чувствата си, не се просълзява бързо, не се гневи бързо. Ако Монтагю е разстроен, тогава значи е видял нещо наистина много впечатляващо. Щом Монтагю е разстроен, тогава целият двор ще е разлюлян от вълнение. Кралицата ги е оставила да видят скръбта ѝ; показала им е мъката на разбитото си сърце, и сега те сигурно са разтревожени като деца, които за първи път виждат майка си да плаче.

— Чувствам се така, сякаш се случва нещо ужасно — казва той зачудено. — Сякаш нищо няма никога отново да бъде същото. Кралят да опита да сложи край на брака си с една безукорна съпруга, е някак… ако кралят я изгуби, ще изгуби… — той млъква, без да довърши. — Какъв ще бъде той без нея? Как ще се държи без нейните съвети? Дори когато не се допитва до нея, всички знаем какво мисли тя. Дори когато не говори, присъствието ѝ все пак се долавя в двора, знаем, че тя е там. Тя е неговата съвест, тя е примерът, от който той се учи — той отново замълчава за миг. — Тя е неговата душа.

— Не се е вслушвал в съветите ѝ от години.

— Не, но дори при това положение, дори при това положение, не е нужно тя да говори, нали? Той знае какво мисли тя. Ние знаем какво мисли тя. Тя е като котва, която той е забравил, но все още го поддържа стабилен. Какво е Дамата, освен просто поредното му увлечение? Имал е половин дузина такива, но той винаги се връща при кралицата и тя винаги приветства завръщането му. Тя е неговият пристан. Никой не вярва, че този път има нещо по-различно. А да я разстройват така…

Настъпва кратко мълчание, докато мислим какъв би бил Хенри без любящото, търпеливо постоянство на Катерина.

— Но ти сам каза, че тя би трябвало да обмисли оттеглянето си — казвам обвинително. — Когато всичко това започна.

— Виждам, че кралят иска син и наследник. Никой не може да го вини за това. Но той не може да напусне една съпруга като тази заради жена като онази. Заради принцеса от Испания, или Франция, или Португалия? Да, тогава тя би трябвало да помисли за това. Тогава той би могъл да ѝ го предложи, а тя може да го обмисли. Но заради такава жена? Тласкан единствено от греховна похот? И да се опитва да подмами кралицата да каже, че никога не са били женени? Да пита всички за мнението им?

— Погрешно е.

— Много погрешно.

Монтагю отпуска лице в ръцете си.

— В такъв случай какво ще стане сега?

— Изслушването продължава. Предполагам, че сигурно ще отнеме дни, може би седмици. Ще изслушват всевъзможни теолози, а кралят е поръчал да му доставят книги и ръкописи от целия християнски свят, за да докаже тезата си. Поръчал е на Реджиналд да му намери и купи книги. Изпрати го в Париж да се съветва с учените.

— Реджиналд отива в Париж? Защо, кога ще тръгне?

— Вече замина. Кралят го изпрати в мига, когато кралицата излезе от съдебната зала. Тя ще се обърне към Рим, за да обжалва, няма да приеме присъдата на Улзи в английски съд. Така че кралят ще има нужда от чуждестранни съветници, именити теолози от целия християнски свят. Англия няма да е достатъчна. Това е единствената му надежда. В противен случай папата ще каже, че те са били женени пред Бога и нищо не може да ги раздели.

Синът ми и аз се поглеждаме, сякаш светът, който познаваме, се променя неузнаваемо.

— Как може той да направи това? — питам простичко. — То е против всичко, в което е вярвал някога.

Монтагю поклаща глава.

— Успял е сам да убеди себе си — казва той проницателно. — Това е като любовните му стихотворения. Посвещава се на някаква преструвка, а после убеждава себе си, че тя е вярна. Сега иска да повярва, че Бог му говори пряко, че съвестта му може да го направлява по-добре от всичко друго; убедил е себе си, че е влюбен в тази жена, убедил се е, че бракът му е невалиден, и сега иска всички да се съгласят с него.

— А кой ще възрази? — питам.

— Епископ Фишър би могъл, Томас Мор вероятно не, Реджиналд не може — казва Монтагю, отмятайки изтъкнатите учени на пръсти. — Ние би трябвало да възразим — казва, изненадващо.

— Не можем — казвам. — Ние не разполагаме с необходимите познания. Ние сме само едно семейство.