Проклятието на краля

Л’Ербер, Лондон Есента на 1537 г.

Лежа в голямото си легло в Лондон, завесите са спуснати, за да възпират есенния мраз, когато чувам как камбаните започват да бият: тържествуващ, оглушителен звън, който започва с една-единствена камбана, а после отеква из целия град. С усилие се надигам и загръщам раменете си с роба, когато вратата на спалнята ми се отваря и камериерката ми влиза, със свещ, тресяща се в ръката ѝ от вълнение.

— Ваша светлост! Има новини от Хамптън Корт! Кралицата е родила момче! Кралицата е родила момче!

— Бог да я благослови и да я пази — казвам, и наистина го мисля. Никой не би могъл да желае злото на Джейн Сиймор, най-кротката сред жените и прекрасна мащеха на моята обична принцеса. — Казват ли дали бебето е здраво и силно?

Момичето се усмихва и безмълвно свива рамене. Разбира се, при новите закони е невъзможно дори да попиташ дали кралското бебе е добре, тъй като това хвърля съмнение върху потентността на краля.

— Е, Бог да ги благослови и двамата — казвам.

— Може ли да излезем? — пита момичето. — Аз и другите момичета? По улиците танцуват и са запалили празничен огън.

— Може да излезете, стига да останете всички заедно — казвам ѝ. — И се приберете у дома призори.

Тя ми се усмихва широко.

— Ще се облечете ли? — пита.

Поклащам глава. Струва ми се, че беше много, много отдавна, когато бдях до леглото на кралицата и отнасях новината за поредното бебе на краля.

— Ще си легна отново да спя — казвам. — А на сутринта ще прочетем молитви за здравето на кралицата и на принца.

От Хамптън Корт редовно идват новини: бебето е добре и заяква, кръстен е Едуард, принцеса Мери го носела по време на церемонията. Ако оживее, той е новият наследник на Тюдорите и тя никога няма да бъде кралица; но аз знам — а кой знае по-добре от мен, която присъстваше четирите пъти, когато сърцето на кралица Катерина биваше разбито? — че едно здраво бебе не означава бъдещ крал.

После чуваме, точно както се опасявах, че лекарите на кралицата са повикани обратно в Хамптън Корт. Но не е за бебето: кралицата е болна. Като че ли в тези опасни дни след раждането сянката е паднала върху майката. Веднага отивам в параклиса си и се моля за Джейн Сиймор; но тя умира същата нощ, само две седмици след раждането на малкия си син.

Казват, че кралят е съкрушен, че е изгубил майката на детето си и единствената жена, която е обичал истински. Казват, че той няма да се ожени никога повече, че Джейн е била незаменима, съвършена, единствената истинска съпруга, която е имал някога. Мисля, че в смъртта тя постигна съвършенството, което никоя жена не би могла да покаже приживе. Собственото му съвършенство е изцяло въображаемо, сега има въображаема съвършена съпруга.

— Може ли той изобщо да обича някого? — пита ме Джефри. — Това е кралят, който нареждаше да осъждат жени за държавна измяна, задето са свалили от бесилката труповете на съпрузите си и са ги погребали подобаващо. Може ли дори да си представи какво е скръб?

Мисля си за момчето, което ходеше с пребледняло лице в продължение на година след смъртта на майка си, но по-малко от месец след смъртта на съпругата си той вече търси нова жена: принцеса от Франция или от Испания. Монтагю, облечен в пълен траур, идва при мен в Л’Ербер, за да ми разкаже, мъчейки се да не се разсмее на глас, че кралят поканил всички принцеси на Франция да дойдат в Кале, за да може да избере най-красивата за своя следваща невеста.

Французите са дълбоко оскърбени, тъй като това поставя дамите от кралската фамилия на Франция в положението на юници в пазарен ден, а никоя принцеса не изгаря от желание да бъде четвъртата кралица на човек, който избива съпругите си; но Хенри не разбира, че вече не е безкрайно привлекателен и желан. Не осъзнава, че вече не е най-красивият принц в християнския свят, прочут с начетеността си и благочестивия си живот. Сега той остарява — навършил е четиридесет и шест години на последния си рожден ден, става по-дебел с всеки изминал ден, а освен това е заклет враг на Светия Отец, главата на Църквата. И въпреки това все още не може да разбере, че не е обичан, не е обожаван, не е център на внимание.

— Почитаема майко, от смъртта на кралицата произтече и едно хубаво нещо. Ще ти е трудно да повярваш това, но той възстановява абатството — казва Монтагю.

— Кое абатство? — питам.

— Нашето.

Изобщо не разбирам.

— Връща ни абатството Бишам?

— Да — казва Монтагю. — Повика ме при себе си в параклиса. Отидох в кралската галерия в Хамптън Корт, където той седи в отделна малка стая над параклиса, за да може да вижда олтара. Чете и подписва книжата си, докато свещеникът отслужва литургията отдолу. Поне веднъж се молеше, а не работеше, и се прекръсти, целуна броеницата си, обърна се към мен с любезна усмивка и каза, че иска да се четат молитви за душата на Джейн и пита дали ти би му направила услуга да възстановиш обителта като място, където да се отслужват литургии за нея?

— Но той затваря големите религиозни обители из цялата страна! Робърт Аск и всички останали, стотици, загинаха, опитвайки се да спасят манастирите.

— Е, сега иска да възстанови един.

— Но той каза, че не съществува такова нещо като чистилище и затова няма нужда от параклиси, в които да се отслужват литургии, за душите на починалите?

— Очевидно иска такъв за Джейн и за себе си.

— Лично Кромуел назначи мнимия игумен и затвори обителта.

— И това ще се промени.

За момент съм просто зашеметена, после виждам, че ми се дава най-големият подарък за една благочестива жена: обителта, основана от семейството ми, да премине отново под моите грижи.

— Това е голяма чест за нас — изпълнена съм с истинско благоговение при мисълта, че ще ни позволят да отворим отново прекрасния си параклис, че монасите ще извисят гласове в своите песнопения в отекващата галерия, че светото причастие отново ще стои в блестяща дарохранителница зад олтара, а свещите ще горят пред него, така че малката светлинка да блести навън през прозореца, в тъмнината на един суров свят. — Наистина ли позволява това? От всички приорати, абатства и манастири на Англия, които затвори, позволява точно на тази светлинка да грейне отново? Нашият параклис? Където висят знамената с бялата роза?

— Да — казва Монтагю с усмивка. — Знаех, че това означава много за теб. Толкова се радвам, почитаема майко.

— Мога отново да го направя красив — прошепвам. Вече си представям знамената, окачени отново край олтарната преграда, тихите стъпки на хората, влизащи в църквата да изслушат литургията, даровете пред вратата, гостоприемството към пътниците, силата и покоя на едно място за молитва. — Това е само едно място, и то само едно малко място, но мога да възстановя църквата в Бишам. Това ще бъде единственото абатство в Англия, но ще стои и ще грее със слаба, свята светлинка в тъмнината на тази Англия на Хенри.