Проклятието на краля

Каудрей Хаус, Съсекс Зимата на 1538 г.

В една прекрасна мразовита вечер стигаме до обширните поля преди Каудрей и минаваме под оголелите дървета. Небето се оцветява в най-бледия розов цвят, докато слънцето потъва зад гъсто залесените гънки на долината Родър. Изпълва ме тъга за собствените ми поля, когато виждам притихналите пасища на Каудрей. Трябва да вярвам, че ще ги видя отново, че ще се прибера у дома, че синовете ми ще си дойдат у дома при мен, че този студен залез ще премине в мрак, а после в зора, и утре ще е по-добър ден за мен и близките ми.

Тога е новата къща на Фицуилям и той изпитва гордостта на човек, встъпил във владение на нов имот. Слизаме сковано от конете пред отворената врата, която води в коридор с тъмна ламперия, и там ни чака Мейбъл Клифърд, съпругата му, заобиколена от дамите си, в най-хубавата си рокля, със старомодна шапчица, нахлупена ниско на главата и лице, потъмняло от злонравие.

Правя ѝ едва загатнат реверанс, и я гледам как неохотно отвръща. Явно знае, че не се налага да проявява най-добрите си обноски; но не знае точно как трябва да се държи.

— Приготвих стаите в кулата — казва тя, като ме пренебрегва и говори на съпруга си, когато той влиза в преддверието, отмята наметалото си и си изхлузва ръкавиците.

— Хубаво — казва той. Обръща се към мен: — Ще се храните в стаите си и ще бъдете обслужвана от хората си. Можете да се разхождате в градините или край реката, ако желаете, стига двама от моите хора да ви придружават. Не ви е позволено да яздите.

— Да яздя докъде? — питам дръзко.

Той се поколебава.

— Докъдето и да е.

— Повече от ясно е, че не желая да яздя в никаква посока, освен към дома си — казвам. — Ако бях искала да замина отвъд морето, както, изглежда, намеквате, щях да го сторя отдавна. Живея в дома си от много години — обръщам очи към зачервеното, гневно лице на съпругата му и новата позлата по дървените части. — Много години. Семейството ми живее там от столетия. И се надявам тепърва да живея там още много години. Не съм бунтовница, нямам бунтовническа кръв.

Това разярява Мейбъл, както и знаех, че ще стане, тъй като баща ѝ се е укривал през по-голямата част от живота си като предател спрямо моя род, рода на Плантагенетите.

— Така че, ако обичате, покажете ми покоите ми веднага, защото съм уморена.

Уилям дава заповед и един домашен прислужник тръгва пред нас към страничната част на сградата, където стаите в кулата са разположени една над друга около кръгло стълбище. Изкачвам се уморено, бавно, всяка кост в тялото ме боли. Но въпреки това, тъй като не ми позволяват да отида сама, няма да се държа за парапета и да се влача с усилие нагоре, докато някой гледа. Уилям идва с мен, и въпреки че копнея да седна пред огъня и да вечерям, той отново ме пита какво знам за Реджиналд, и дали Джефри е възнамерявал да избяга при него.

На другата сутрин, преди закуска, докато казвам молитвите си, той идва отново при мен, и този път в ръката му има книжа. Веднага щом напуснахме дома ми в Уорблингтън, са претърсили стаите ми, обръщайки ги надолу с главата в търсене на нещо, което може да се използва срещу мен. Намерили писмо до сина ми Монтагю, което бях написала до средата; но в него не пише нищо, освен че трябва да е верен на краля и да се уповава на Бог. Разпитали са отговорника на кухнята ми, клетия Томас Стандиш, и го накарали да каже, че според него Джефри може да си замине. Уилям придава голямо значение на това, но аз си спомням разговора и го прекъсвам:

— Грешите, милорд. Това беше, след като Джефри се нарани, докато беше задържан в Тауър. Страхувахме се, че може да умре, затова мастър Стандиш каза, че се бои, че Джефри може да си отиде.

— Виждам, че сте непостоянна в думите си, милейди — казва Уилям ядосано.

— Нищо подобно — казвам простичко. — И най-вече бих предпочела да не си разменям никакви думи с вас.

Готова съм да ме посети отново след закуска, но Мейбъл е тази, която идва в личната ми стая, където слушам как Катерина чете кратката молитва за деня, и казва:

— Милорд отиде в Лондон и няма да ви разпитва днес, мадам.

— Радвам се — казвам тихо. — Защото е уморително да повтарям истината отново и отново.

— Няма да се радвате на това, когато ви кажа къде отиде — заявява тя злобно и тържествуващо.

Чакам. Вземам ръката на Катерина.

— Замина да даде показания срещу синовете ви на процесите срещу тях. Ще бъдат обвинени в държавна измяна и осъдени на смърт — казва тя.

Говори за бащата на Катерина, но аз съм стиснала здраво ръката ѝ и двете поглеждаме право към Мейбъл Фицуилям. Няма да заплача пред такава жена, и се гордея със самообладанието на внучката си.

— Лейди Фицуилям, би трябвало да се срамувате от себе си — казвам тихо. — Никоя жена не бива да бъде толкова безсърдечна към скръбта на друга жена. Никоя жена не бива да измъчва дъщерята на един човек така, както правите вие. Нищо чудно, че не можете да дарите негова светлост с дете, понеже, тъй като нямате сърце, вероятно нямате и утроба.

Бузите ѝ пламват в червено от гняв.

— Аз може и да нямам синове, но много скоро вие също няма да имате — изкрещява тя и изхвръква като вихър от стаята.

Синът ми Монтагю застава пред приятелите и сродниците си, заели ролята на негови съдници, обвинен, че е говорил против краля, че е одобрил постъпките на Реджиналд, и е сънувал, че кралят е мъртъв. Изглежда, че сега Кромуел може да разследва сънищата на хората. Изповедникът му докладвал на Кромуел как една сутрин Монтагю казал, че сънувал, че брат му се е прибрал у дома и е щастлив. Разследвали са сънищата на Монтагю и са ги приели като доказателство за вина. Той твърди, че е невинен, но не му позволяват да говори в своя защита. Не позволяват на никого да се застъпи за него.

Джефри, детето, което задържах до себе си, когато отпратих братята му, любимото ми дете, разглезеният ми син, моето бебе, дава показания срещу брат си Монтагю, срещу братовчедите си Хенри и Едуард, и срещу всички ни. Бог да му прости. Казва, че първо искал да се убие, вместо да даде показания срещу брат си, но че Бог го променил и сега, дори да имал десет братя или синове, щял по-скоро да доведе всички тях до гибел, отколкото да постави страната си, своя суверен, и собствената си душа в опасност. Джефри се обръща към приятелите и родствениците си със сълзи в очите:

— Нека умрем, макар да сме само малцина, според заслуженото, вместо цялата ни страна да бъде доведена до разруха.

Не знам какво мисли Монтагю, когато Джефри изтъква довод в полза на смъртта му и на смъртта на нашите братовчеди и приятели. Изобщо не мисля. Упорито се опитвам да не чувам нищо за процеса срещу него, и се опитвам да не мисля какво означава той. На колене съм в малката стая в Каудрей, където съм сложила разпятието и Библията си, с притиснати към лицето сключени ръце, и се моля се неспирно Бог да внуши жалост на краля и той да освободи невинния ми син, и да изпрати клетия ми обезумял син у дома при съпругата му. Зад мен Катерина и Уинифред се молят за баща си, със замаяни и уплашени изражения.

Живея безмълвно в стаята си, взирам се навън през крайречните ливади към високата зеленина по хълмовете, и ми се иска да съм у дома, иска ми се синовете ми да са с мен, иска ми се отново да съм млада жена и животът ми да е ограничен, а надеждите ми да се определят от скучния ми, безопасен съпруг, сър Ричард. Сега го обичам така, както не успях да го обичам преди. Сега си мисля, че той си постави за задача в живота да ме опази, да опази всички ни, и че трябваше да му бъда по-благодарна за това. Но съм достатъчно стара и мъдра да знам, че всички съжаления са безплодни, затова свеждам глава в молитва и се надявам той да чува, че оценявам онова, което направи, вземайки една млада жена от семейство, твърде близко до трона, и че знам какво правеше, когато прекарваше цялото си време, отдалечавайки ни все повече и повече от опасния му блясък. Аз също се опитвах да укривам всички нас; но ние сме бялата роза — цветът блести дори в най-тъмния, най-гъстия жив плет; може да се види дори в тъмнината на нощта като паднала луна, сияеща бледо сред плътните, лъскави листа.