Проклятието на краля

Дворецът Уестминстър, Лондон Пролетта на 1511 г.

Кралят, завърнал се от поклонението си в Уолсингам, където е отдал благодарност на Светата Дева, а може би всъщност ѝ се е похвалил с постижението си, ме вика да дойда на арената за турнири. Синът ми Артур идва с усмивка и ме предупреждава да не казвам на никого, че отивам да гледам подготовка за турнира в чест на раждането на принца, а да се измъкна тихо от покоите на кралицата.

За да угодя на кралската прищявка, отивам на арената, и за своя изненада намирам Хенри сам. Той язди едър, сив боен кавалерийски кон, обикаляйки внимателно в кръг наоколо — първо в една посока, после в друга. Хенри ми махва да седна в кралската ложа и аз заемам мястото, на което би се настанила майка му, и знам, понеже го познавам толкова добре, че иска да бъда там, да го наглеждам, както тя и аз някога го гледахме да се упражнява върху понито си.

Той докарва коня точно до балкона и ми показва, че животното може да се покланя, с единия крак — изпънат, а другия — прибран назад.

— Вдигнете ръкавица или нещо такова — казва той.

Изваждам една кърпичка от деколтето си и я вдигам. Хенри отива до другата страна на арената и крещи: „Пускайте!“ Докато кърпичката пада, той пришпорва коня напред и улавя кърпичката в ръка, а после препуска през арената, развял кърпичката високо над главата си като знаме.

Спира пред мен, яркосините му очи са приковани върху лицето ми.

— Много добре — казвам одобрително.

— И още нещо — казва той. — Не се плашете. Знам какво правя.

Кимвам. Той обръща коня така, че да го виждам в профил, и го кара да подскача с извит гръб и изпънати крака, а после да се изправя на задни крака, с вдигнати предни крака, после да рита със задните, фантастично зрелище. Променя леко позицията си на седлото и конят започва да скача като конете на маврите, с четирите крака във въздуха едновременно, сякаш лети, а после танцува на място, като вдига гордо единия си крак, а после другия. Хенри наистина е забележителен ездач; седи напълно неподвижен, с прекрасна стойка, държи здраво поводите, цялото му тяло се е сляло с коня, едновременно нащрек и отпуснат, в едно цяло с едрото, мускулесто животно.

— Пригответе се — предупреждава ме той, а после завърта силно коня и той се изправя на задни крака, ужасно високо, така че с главата му идва на същата височина като мен, седнала в кралската ложа над арената, блъсва силно предните си копита в стената на ложата, отскача отново като пружина назад, и се снишава.

Насмалко не изпищявам от страх, а после скачам на крака и аплодирам. Хенри ми се усмихва широко, отпуска юздите и погалва коня по врата.

— Никой друг не може да прави това — отбелязва задъхано, доближавайки коня, като следи как ще реагирам. — Никой в Англия не може да прави това освен мен.

— Сигурно не.

— Нали не мислите, че е твърде шумно? Тя ще се изплаши ли?

Катерина някога се е изправяла заедно с майка си срещу нападение от вражеска арабска кавалерия, най-свирепите конници на света. Усмихвам се.

— Не, ще бъде много впечатлена, тя разбира от добри ездачески умения.

— Сигурно никога не е виждала нищо подобно — заявява той.

— Сигурно е виждала — възразявам. — Маврите в Андалусия имат арабски коне, и яздят прекрасно.

Усмивката моментално се изпарява от лицето му. Той отправя към мен яростен поглед.

— Какво? — запитва ледено. — Какво казвате?

— Тя ще разбере колко голямо е постижението ви — казвам: думите се изсипват като водопад в бързината ми да замажа оскърблението. — Защото е наблюдавала умели ездачи в Испания, но едва ли е виждала някога такова нещо. Никой мъж в Англия не може да прави това. Никога не съм виждала по-добър кон и по-добър ездач.

Той е несигурен, подръпва повода; конят, усетил промяната в настроението му, потрепва с ухо, заслушан.

— Вие сте като рицар от Камелот — казвам припряно. — Сигурно никой не е виждал такова нещо от златния век насам.

При тези мои думи Хенри се усмихва; усещането е почти сякаш слънцето се показва и птиците запяват.

— Аз съм новият Артур — съгласява се той.

Пренебрегвам болезненото свиване на сърцето, което изпитвам при това небрежно споменаване на името на принца, когото обичахме, чийто малък брат все още се стреми да го надмине.

— Вие сте новият Артур от новия Камелот — повтарям. — Но къде е другият ви кон, ваша светлост? Прекрасната ви черна кобила?

— Тя прояви непокорство — подхвърля той през рамо, докато излиза от кръга на арената. — Възпротиви ми се. Не пожела да ми се подчини.

Обръща се и ми отправя най-чаровната си усмивка, отново грейнал цял като слънце. Тъкмо си мисля, че е най-възхитителният млад мъж, когато той казва небрежно:

— Изпратих я на бой с кучета. Хрътките я убиха. Не мога да понасям нелоялността.

Това е най-пищният турнир, който съм виждала някога, който Англия е виждала някога. Кралят присъства навсякъде, никоя сцена не е завършена без него в нов костюм. Той предвожда шествието на началника на арсенала, тръбачите, придворните, вестителите, съдебните помощници, поетите, певците, и, най-после, дългата редица от участници в турнира. Хенри е обявил турнир, в който ще отправи предизвикателство към всички участници.

Той язди големия си сив боен кон и е облечен в златен брокат, украсен с най-пищното синьо кадифе, блестящ на светлината от яркото пролетно слънце, сякаш е току-що изсечен от злато. По целия му жакет, по шапката му, по панталоните му за езда, по сбруята му са пришити малки златни букви „К“, сякаш иска да покаже на света, че е неин, името ѝ присъства навсякъде по него. Над главата му е знамето с девиза, който е избрал за този ден: Верен. Ще излезе на арената под името Coeur Loyall, Хенри е сър Вярно Сърце, и докато Катерина сияе от гордост, той язди коня си из кръга и показва номерата, които е упражнявал пред мен: съвършен принц.

Всички споделяме радостта ѝ, дори момичетата, които и сами с радост биха приели вниманието на съвършения принц. Катерина седи на трон, а слънчевата светлина, процеждаща се през балдахина от златен брокат, хвърля по кожата ѝ розови и златисти отблясъци, усмихва се на младия мъж, когото обича, с увереността, че първото им дете, техният син, е на сигурно място в златната си люлка.

Но само десет дни по-късно, когато отиват да го вземат, го намират изстинал, с посиняло личице — той е мъртъв.

Сякаш светът е свършил. Хенри се оттегля в покоите си; в покоите на кралицата цари вцепенение и тишина. Всички думи на утеха, които могат да бъдат казани на една млада жена, изгубила първото си дете, застиват на устните ни пред мрачния ужас на Катерина. Дни наред никой не ѝ казва нищо. Няма нищо за казване. Хенри потъва в мълчание и не желае да говори за изгубеното си дете; не присъства на погребението, нито на литургията. Те не могат да се утешат взаимно, непоносимо им е да бъдат заедно. Тази загуба в младия им брак е толкова ужасна, че Хенри не може да я проумее, не може да се опита да я проумее. Над двора се разстила тъмнина.

Но дори в скръбта Катерина и аз знаем, че трябва да бъдем бдителни, през цялото време. Трябва да следим кое ще бъде следващото момиче, което Хенри ще отведе в леглото си, следващата, която ще обвие ръце около врата му и ще прошепне в ухото му: „Ето! Погледни! Виж! Бог не благославя брака ви!“ Минали са само двайсет месеца, и въпреки това вече е имало три трагедии: едно помятане, едно дете, изчезнало, сякаш се е изпарило от утробата, едно бебе, мъртво в люлката си. Нима това не е доказателство, убедително, все по-силно доказателство, че бракът е против Божията воля, но че една девица от здрав английски род може да го дари със син?

— А коя от придворните си дами би трябвало да подозирам? — пита ме Катерина горчиво. — Коя? Коя да следя? Лейди Мод Пар? Тя е хубава жена. Мери Кингстън? Лейди Джейн Гилдфорд? Лейди Елизабет Болейн? Тя е омъжена, разбира се, но нима това би ѝ попречило да прелъсти краля? Може би вас?

Дори не се обиждам от изблика ѝ.

— Кралицата трябва да бъде обслужвана от най-красивите и благородни дами на кралството — казвам просто. — Така стават нещата в двора. Трябва да бъдете заобиколена от красиви момичета, те са тук, за да си намерят съпруг, твърдо решени са да блеснат, със сигурност ще хващат окото на придворните и на краля.

— Какво мога да направя? — пита ме тя. — Как да направя брака си неуязвим?

Поклащам глава. И двете знаем, че единственият начин, по който тя може да докаже, че Бог е благословил брака ѝ, е да роди жив син. Без него, без този малък спасител, всички чакаме мига, в който кралят ще започне да отправя въпроси към Бог.