Проклятието на краля

Замъкът Стортън, Стафордшър Есента на 1504 г.

Отново очаквам дете и решавам да остана в замъка Стортън, докато съпругът ми управлява Уелс от Лъдлоу. Той си идва у дома да ме види и е доволен да види как се грижа за земите и дома ни и за образованието на децата ни.

— Но трябва да внимаваме с парите — напомня ми той. Седнали сме заедно в стаята на управителя в Стортън, с тефтерите за наемите, разпрострени около нас. — Трябва да внимаваме много, Маргарет. С четири деца и още едно на път трябва да пазим малкото си състояние. Всички те ще имат нужда от място в света, а на Урсула ще ѝ трябва добра зестра.

— Само ако кралят се съгласеше да ти дари още малко земи… — казвам. — Бог знае, че му служиш добре. Всеки път, когато произнесеш присъда в съда, му изпращаш глобата. Сигурно му печелиш хиляди лири, и никога не задържаш за себе си дори едно пени. Не като другите.

Той свива рамене. Съпругът ми не е придворен. Никога не се е обръщал към краля за пари, винаги са му плащали само най-малката сума, която Тюдорите са преценили, че би приел. А в кралските ковчежета влизат все повече и повече пари и излизат все по-малко. В първите години на царуването си Хенри Тюдор се разплати с всички, които му служиха при Бозуърт, и оттогава насам заграбва обратно земите, които така щедро подари в онези първи, опияняващи дни. Уличеният в предателство открива, че семейният му дом е конфискуван, извършилият дребно нарушение открива, че го преследват с искания да заплати глоба. Дори най-дребното провинение води до солидна глоба, а всичко — от солта на масата до ейла в хана — се облага с данъци.

— Навярно можеш да говориш с нейна светлост следващия път, когато отидем в двора — предлагам. — Всички останали получават по-добри възнаграждения от теб.

— Не можеш ли ти да я попиташ?

Поклащам глава. Никога не съм разказвала на съпруга си за ужасната сцена в покоите на нейна светлост. Мисля, че тя постигна своето — не съм чувала повече да се говори, че кралят ще се жени за вдовстващата принцеса, но тя никога няма да забрави или да прости, че не написах свидетелски показания под нейна диктовка.

— Не съм им голяма фаворитка — казвам кратко. — Не и при положение, че братовчед ми Едмънд обикаля из Европа, събирайки армия срещу тях. Не и с другите ми двама братовчеди — Уилям дьо ла Поул, който все още е в Тауър, и Уилям Кортни, когото току-що арестуваха.

— Не са им повдигнати никакви обвинения — изтъква той.

— Не са и освободени.

— Тогава не можеш ли да орежеш разноските тук? — пита ме сър Ричард раздразнено. — Не ми се иска да ходя при нея. Не е лесно да молиш такава жена.

— Опитвам се. Но, както казваш, ние имаме четири деца и още едно на път. Всички те трябва да имат коне и домашни учители. Всички трябва да бъдат изхранвани.

Споглеждаме се с раздразнение. Казвам си: това е толкова несправедливо! Той не може да ме упреква. Ожени се за мен, момиче от кралско потекло, и аз го дарих с деца — трима от тях синове — и никога не съм изтъквала името или потеклото си. Никога не съм го упреквала, че ме принизи до положението на съпруга на дребен рицар, когато бях родена почти принцеса и наследница на богатството на Уорик. Никога не съм се оплаквала, че той не направи опит да възстанови титлата или състоянието ми; играех ролята на лейди Поул и управлявах двете му малки имения и един замък, а не хилядите и хиляди акри, които бяха мои по право.

— Ще вдигнем наемите на всички арендатори — казва той кратко. — И ще им кажем, че трябва да увеличат онова, което изпращат в къщата от собствените си ферми.

— Те почти не могат да плащат в момента — отбелязвам. — Не и с новите глоби на краля и новите данъци на краля.

Той свива рамене.

— Ще им се наложи — казва просто. — Кралят го изисква. Времената са тежки за всички.

Оттеглям се в очакване на раждането, мисля си колко тежки са времената и се питам защо трябва да е така. Нашият двор, кралският двор на династията Йорк, беше прочут с богатството и разточителността си, с безспирна целогодишна поредица от забавления и тържества, ловни излети, турнири и празненства. Имах десет братовчеди с кралска кръв, те до един се обличаха великолепно, живееха богато и сключиха добри бракове. Как е възможно същата страна, която изсипваше злато в скута на Едуард IV и го раздаваше на едно огромно семейство, да не може да намери достатъчно пари, за да плаща глобите и данъците на един човек: Хенри Тюдор? Как е възможно едно кралско семейство от само петима души да има нужда от толкова много пари, след като всички Плантагенети и всички от рода Ривърс се веселяха с толкова по-малко?

Съпругът ми казва, че ще остане в замъка Стортън по време на усамотението ми в очакване на раждането, за да ме поздрави, когато изляза. Не мога да го виждам, когато съм затворена, разбира се, но той ми изпраща ободряващи съобщения, в които ми казва, че сме продали част от окосеното сено, и че е поръчал да заколят и осолят едно прасе за тържеството по случай кръщението на бебето ни.

Една вечер ми изпраща кратка, написана на ръка бележка:

Изпитвам единствено раздразнение. Няма да има кой да наглежда управителя, когато проверява и събира наемите по Архангеловден, нито да прибира таксите за чиракуване от младите хора, които започват работа през това тримесечие. Конете ще започнат да ядат складираното сено, и няма да има кой да се погрижи да не преяждат. Не можем да си позволим да купим още сено, трябва да го разпределяме внимателно през цялата зима. Не мога да направя нищо по този въпрос, освен да проклинам лошия ни късмет, поради който съм затворена в родилната стая, а съпругът ми — болен в такъв момент. Знам, не нашият управител, Джон Литъл, е честен човек, но празникът на свети Архангел Михаил е един от ключовите моменти за доходоносното управление на земите ни, и ако сър Ричард или аз не се надвесваме над рамото му и не следим всяка цифра, която записва, той със сигурност ще бъде по-небрежен или, нещо по-лошо, по-щедър към арендаторите, като им отсрочва дълговете или позволява да се бави още плащането на наемите. Две вечери по-късно получавам нова бележка от сър Ричард:

За сър Ричард е необичайно да боледува. Участвал е в многобройни походи за Тюдорите, потеглял е да се бие за тях във всякакво време, в земите на три кралства и едно княжество. Пиша в отговор:

Не получавам отговор от него, и на другата сутрин изпращам почетната си дама Джейн Малет до отговорника за спалнята на съпруга ми, за да попита дали той е добре.

Още щом тя влиза в стаята, където съм се оттеглила, разбирам от потресеното ѝ изражение, че новините са лоши. Слагам ръка върху издутината на корема си, където бебето ми е притиснато здраво като херинга в буре. Мога да почувствам всяко негово движение в напрегнатата си утроба, и внезапно то също застива неподвижно, сякаш, също като мен, се вслушва, за да чуе лошите новини.

— Какво става? — питам с рязък от тревога глас. — Какво става, та изглеждате толкова бледа? Говорете, Джейн, плашите ме.

— Господарят — казва тя просто. — Сър Ричард.

— Знам това, глупачко! Дотолкова се досетих! Много ли е зле?

Тя прави нисък реверанс, сякаш почтителното държание може да смекчи удара:

— Мъртъв е, милейди. Умря през нощта. Толкова съжалявам, че точно аз ви съобщавам… няма го вече. Господарят вече го няма.

Това прави усамотението в очакване на раждането много по-ужасно. Свещеникът идва до вратата и шепне думи на утеха през пролуката, сякаш всичките му обети за целомъдрие ще бъдат потъпкани, ако види покритото ми със следи от сълзи лице. Лекарят ми казва, че това била треска, която сломила голямата сила на сър Ричард. Той беше мъж на четиридесет и шест години, солидна възраст, но беше силен и деен. Не е била потната болест, нито едрата шарка, нито дребна шарка или малария, нито Огънят на Свети Антоний1. Лекарят изрежда толкова дълъг списък от неща, които болестта не е била, че губя търпение и му казвам, че може да си върви и да ми изпрати управителя; и му поръчвам, с шепот през вратата, да се погрижи да бъде направено всичко, каквото трябва, сър Ричард да бъде положен в ковчега си на стъпалата пред олтара на църквата в Стортън и да устроят подобаващо бдение. Трябва да бият камбаната, а на всички арендатори да се дарят пари, оплаквачките трябва да получат черно сукно, а сър Ричард трябва да бъде погребан с цялото полагащо се достойнство — но възможно най-евтино.

После пиша на краля и на майка му, нейна светлост, и им съобщавам, че техният верен служител, моят съпруг, е мъртъв. Не изтъквам, че той ме оставя почти без пукната пара с четири деца с кралска кръв, които да отглеждам в нищета, и неродено дете на път. Нейна светлост майката на краля ще разбере това достатъчно добре. Ще знае, че трябва да ми помогнат с незабавно парично дарение, а после — като ми подарят още малко земя, за да издържам себе си, и децата си, сега, когато не разполагаме с таксите от работата му в Уелс или от другите му постове. Аз съм тяхна сродница, принадлежа към старата кралска фамилия, те нямат избор, освен да се погрижат да мога да живея достойно и да изхранвам и обличам децата и слугите си.

Повиквам двете си най-големи деца, моите момчета, момчетата, които ще трябва да отгледам сама. Ще оставя гувернантката да съобщи на Урсула и Реджиналд, че баща им е отишъл на небето. Но Хенри е на дванайсет, а Артур — на десет, и е редно да узнаят от майка си, че баща им е мъртъв и че отсега нататък няма никой, освен ние самите; ще трябва да си помагаме взаимно.

Те влизат, много тихи и разтревожени, озъртат се из потъналата в сенки родилна стая със суеверното безпокойство на растящи момчета. Това е просто спалнята ми, където са били стотици пъти, но сега върху прозорците има гоблени, за да възпират светлината и влагата, в решетките във всички краища на стаята горят малки огньове, носи се натрапчивият мирис от билките, за които се твърди, че помагат при раждане. Срещу стената, пред икона на Дева Мария в сребърна рамка гори свещ, в една дарохранителница е поставено късче причастен хляб. В долния край на голямото ми легло с балдахина е поставено друго, малко, специално подготвено за раждането, и зловещите въжета, вързани за двете долни колони, за да ги дърпам, когато ми дойде времето, тънко парче дърво, което да хапя, благословен в църква пояс, който да вържа на кръста си. Те попиват всичко това с кръгли, уплашени очи.

— Имам лоши новини за двама ви — казвам със спокоен тон. Безсмислено е да се опитвам да ги щадя. Всички сме родени да страдаме, всички сме родени за загуба. Моите момчета са синове на род, който винаги се е срещал с много смърт — причинявал я е и я е понасял.

Хенри ме поглежда тревожно.

— Болна ли сте? — пита той. — Бебето добре ли е?

— Добре съм. Лошите новини не се отнасят до мен.

Артур разбира веднага. Той винаги разбира бързо, и бързо проговаря.

— Тогава става дума за баща ни — казва просто. — Почитаема майко, баща ми мъртъв ли е?

— Да. Много съжалявам, че трябва да ви го кажа — казвам. Вземам студената ръка на Хенри в своята. — Сега ти си глава на това семейство. Постарай се да напътстваш добре братята и сестра си, да пазиш богатството ни, да служиш на краля и да избягваш злото.

Тъмните му очи се наливат със сълзи:

— Не мога — казва той, с потрепващ глас. — Не зная как да го направя.

— Аз мога да се справя — предлага Артур. — Аз мога да го правя.

Поклащам глава.

— Не можеш. Ти си вторият син — припомням му. — Хенри е наследникът. Твоята задача е да му помагаш и да го подкрепяш, да го защитаваш, ако се налага. А ти можеш да се справиш с всичко, Хенри. Ще те съветвам и напътствам, ще намерим начин да донесем на това семейство богатство и величие — но не бива да стигнем твърде далече.

— Не твърде далече? — повтаря Артур.

— Велики под управлението на великия крал — казва Хенри, показвайки, точно както си мислех, че е достатъчно голям да изпълни дълга си и достатъчно благоразумен, за да знае вече, че трябва да постигнем благополучие — но не завидно благополучие.

Едва тогава, след като моите момчета са си поплакали и са си отишли, имам време да коленича пред молитвения си стол и да скърбя за загубата на съпруга си, и да се моля за безсмъртната му душа. Не мога да се съмнявам, че той ще отиде в рая, макар че трябва да намерим отнякъде парите, за да поръчаме литургиите. Той беше добър човек, предан като куче на Тюдорите, верен като куче на мен. Беше мил, а се случва рядко един силен мъж, пестелив на думи, да се държи мило с децата, слугите и арендаторите си. Никога не бих могла да се влюбя в него; но винаги му бях признателна и се радвах, че нося името му. Сега, когато е мъртъв и няма да го видя никога повече, зная, че ще ми липсва. Той беше утеха, и щит, и добър съпруг — а тези качества са редки.

Той ми даде името си, и смъртта не ми го отнема. Сега съм вдовстващата лейди Маргарет Поул, както някога бях съпругата лейди Маргарет Поул. Но важното е, че името му не е погребано с него. Мога да го запазя. Мога да скрия истинската си самоличност зад него; дори в смъртта той ще ме пази.

Раждам момче — син, който никога няма да познава баща си. В миговете на слабост, когато го слагат в ръцете ми, откривам, че плача над покритата му с пух главичка. Това е последният подарък, който съпругът ми ще ми даде, това е последното дете, което ще имам. Това е последният ми шанс да обичам невинно създание, което зависи от мен, както обичах брат си, който зависеше и разчиташе на мен. Целувам влажната му главичка и усещам пърхането на пулса му. Това е последното ми, най-скъпоценното ми дете. Дай Боже да мога да го опазя.

Излизам от усамотението си, за да се помоля при новата мемориална плоча, на която е изписано името „Сър Ричард Поул“, разположена под един прозорец в малката ни църква. Кралят ми изпраща като подарък сто петдесет и седем златни монети от шест шилинга и осем пенса за дрехи за погребението за мен и за всички арендатори, с които — при грижливо разпределяне — може да се плати и поменът след погребението, стигат да се плати дори за паметната плоча. Викам при себе си нашия управител Джон Литъл, за да му кажа, че съм доволна от онова, което е направил.

— А негова светлост кралят изпрати разрешение да вземете назаем сто и двайсет златни монети от шест шилинга и осем пенса от наследството на сина си — казва той. — Така че ще изкараме поне Коледа.

— Сто и двайсет златни монети от шест шилинга и осем пенса? — повтарям. Това е помощ; но не може да се нарече подарък, достоен за владетел. Тюдорите ще трябва да направят повече от това, ако искат да запазим топлите си отношения.

Междувременно всички пари отиват в погрешната посока: от нас към тях. Моите момчета трябва да станат кралски повереници, тъй като баща им почина, докато са още деца. Това е катастрофа за мен и за семейството. Всички приходи от наследството ще отиват при краля, ще бъдат изсипвани в кралската хазна, докато синът ми стане мъж и може да наследи своето — или каквото е останало от него, след като е източено от хазната на краля. Ако кралят иска да отсече за дървен материал всяко едно наше дърво, може да го направи. Ако поиска да заколи която и да било крава на нашето поле, никой не може да му попречи. Мога да взема само вдовишката си издръжка, една трета от наемите и печалбите — само сто и двайсет златни монети от шест шилинга и осем пенса, за цяла година! Крал Хенри ми предлага заем от онова, която някога ми принадлежеше изцяло; не мога да се чувствам признателна.

— Със сто и двайсет златни монети от шест шилинга и осем пенса ще изкараме само до Коледа. А какво ще стане след това? — питам управителя си.

Той просто ме поглежда. Знае, че от него не се очаква да има отговор на този въпрос. Знае, че нямам отговор. Знае, че не съществува никакъв отговор.