Проклятието на краля

Дворецът Гринич, Лондон Декември 1530 г.

Прекарваме Коледа в Гринич, както обикновено, кралят е обаятелен и царствен, както обикновено, любящ към кралицата, изпълнен с обожание към Мери, държи се с гордост и топлота със сина си, двойния херцог, младият Фицрой, херцогът на Ричмънд. Сега Фицрой е момче на единайсет години, става все по-важен, и никой, който го види, не би могъл да се усъмни, че е син на баща си; той е висок като Йорк, с медночервена коса като Тюдор, храни любовта на Плантагенетите към спорта, музиката и познанието.

Не мога да си представя какво възнамерява да прави кралят с него, освен ако не смята да го задържи в резерв като наследник, в случай, че не се сдобие с друг. Състоянието, което се харчи за домакинството и за вещите му, дори за новогодишните му подаръци, показва, че той трябва да бъде високо почитан, дори смятан за кралска особа толкова, колкото и принцеса Мери. Нещо по-лошо — означава, че кралят иска всички да бъдат наясно с това — а какво следва оттук за моята принцеса и бъдещето ѝ, остава загадка за мен. Всеки посланик в двора, всеки чуждестранен гост знае, че принцесата е единственото законно дете, дъщеря на кралицата, носи малка корона като призната дъщеря и наследница на краля. Но в същото време незаконният син на краля върви до нея като равен, облечен в златен брокат, обслужван като принц, сяда до баща си. Какво могат да заключат всички от това, освен че кралят обучава и подготвя незаконното си дете за трона? И какво ще стане с дъщеря му, ако тя няма да бъде принцеса на Уелс? И ако Хенри Фицрой е следващият крал, каква е тя?

Външно кралицата е спокойна, крие мъката си от подмяната на дъщеря си с безименно копеле. Тя заема мястото си на трона до усмихнатия си съпруг и кима на многото си приятели. Дамите от двора, от вдовстващата кралица на Франция чак до Беси Блаунт, ѝ засвидетелстват дълбоко уважение; повечето от тях проявяват към нея дори особена нежност. Всяка жена разбира, че ако един съпруг може да изостави жена си и да каже, че това е Божията воля, тогава никоя от тях никога няма да е в безопасност, дори с венчален пръстен на пръста.

Благородниците от двора са особено старателни в проявите на уважение. Не смеят да се противопоставят открито на съпруга ѝ, но начинът, по който се покланят, когато тя минава покрай тях, и се навеждат към нея да слушат, когато говори, показва на всички съзнанието им, че тя е принцеса на Испания и кралица на Англия, и нищо никога не може да промени това. Само семейство Болейн я избягват, семейство Болейн и техният сродник Томас Хауард, новият млад херцог на Норфолк — той не изпитва и помен от бащината си вярност към кралицата, а мисли единствено за собствената си растяща власт. Всички знаят, че интересите на хората от рода Хауард са обвързани с успеха на младите жени, които са довели в леглото на краля; няма значение какво мислят те за кралицата.

Те не посещават покоите на кралицата, но са навсякъде другаде из двора, сякаш това е собственият им двор, все едно великолепният дворец Гринич е жалкият малък замък Хивър. Чувам от една от придворните дами, че онази жена Болейн, Ан, заявила, че ѝ се иска всички испанци да са на дъното на морето, и че никога повече няма да служи отново на кралицата. Мисля си, че ако отказът да служи е най-тежката заплаха, която може да отправи Ан Болейн, тогава няма от какво да се боим.

Но смъртта на кардинала и господството на кликата на Хауард в двора означава, че кралят има само един добър съветник: Томас Мор. Той е до краля през целия ден, но се опитва да се прибере у дома в Сити, за да бъде със семейството си.

— Кажете на сина си, че пиша дълго есе в отговор на неговото — съобщава ми той един ден, докато върви към двора на конюшнята и вика да доведат коня му. — Предайте му, че съжалявам, задето закъснявам с отговора си. Пиша твърде много писма под диктовка на краля, за да имам време за собствени.

— Така, както той ви нарежда ли пишете всичко, или му казвате собственото си мнение? — питам любопитно.

Той ми отправя лека, уморена усмивка.

— Подбирам думите си внимателно, лейди Маргарет, както когато пиша каквото нарежда, така и когато му казвам какво мисля.

— А с Реджиналд още ли сте на едно мнение? — питам го, мислейки си как Реджиналд пътува във Франция, съветва се с духовниците, иска от тях съветите, които Томас Мор се бои да изрече в Англия.

Мор се усмихва.

— Реджиналд и аз обичаме да имаме различия относно детайлите — казва той. — Но като цяло сме на едно мнение, милейди. И докато се съгласява с мен, със сигурност ще мисля, че синът ви е много умен мъж.

Трябва да приема една нова млада жена под грижите си в домакинството на принцесата. Лейди Маргарет Дъглас, дъщерята на сестрата на краля, вдовстващата кралица на Шотландия, чийто баща е обикновен благородник. Тя беше повереница на кардинал Улзи, а сега трябва да живее някъде. Кралят избира да я настани в нашето домакинство, да живее с нашата принцеса, под моите грижи.

Приемам я с удоволствие. Тя е хубаво момиче, тази година навършва шестнайсет, отчаяно копнее да бъде в двора, нетърпелива е да порасне. Мисля си, че от нея ще излезе очарователна компаньонка за нашата принцеса, която е сериозна по природа, а понякога, в тези трудни дни, и потисната. Надявам се обаче фактът, че ми поверяват попечителството над нея да не е знак, че значимостта на принцесата намалява. Отнасям тревогите си в параклиса на кралицата, коленича пред олтара ѝ и гледам към златното разпятие, блестящо от рубини, и се моля безмълвно кралят да не е изпратил едно момиче, което е наполовина Тюдор и наполовина от обикновен произход, в дома на една принцеса, защото може един ден да изтъкне довода, че тя е същата: наполовина Тюдор, наполовина испанка, и не е наследница на престола.