Проклятието на краля

Л’Ербер, Лондон Декември 1536 г.

Тази година ще отбележим дванайсетте коледни дни, спазвайки старите обичаи. Абатството в Бишам може и още да е затворено, но тук, в Лондон, отварям параклиса си, слагам коледни светлини на прозореца и държа вратата отворена, за да може всеки да влезе и да види олтара, обвит в златен брокат, потира и разпятието, проблясващи в ухаещата на тамян тъмнина, блясъка на кристалната дарохранителница, съдържаща тайнството на Причастието, параклиса с усмихнатите, уверени рисувани ликове на светците по стените, украсен със знамената на църквата и на моето семейство. В тъмнината на ъгъла на параклиса знамето с бялата роза проблясва бледо; отсреща е богато избродираната теменужка на семейство Поул в папски и имперски пурпурен цвят. А аз коленича, заравям лице в ръцете си и си мисля, че няма причина Реджиналд да не стане папа.

Тази Коледа е изключително важна, за нашето семейство и за Англия. Може би това ще бъде годината, в която моят син Реджиналд ще се прибере у дома да възстанови Църквата и да я върне на мястото, което ѝ се полага, а синовете ми Монтагю и Джефри ще върнат краля на подобаващото място.

От една бележка от братовчедка ми Гъртруд, от един пратеник на испанския посланик и от собствените си хора в Лондон съм узнала как на краля е било обяснено, че няма да може да се справи с която и да е част от Англия, камо ли със Севера, освен ако не изготви споразумение с поклонниците. Казали са му, просто и почтително, че Църквата трябва да се върне към Рим, а той трябва да приеме обратно старите благородници за свои съветници. Кралят може и да роптае, че никой няма право да му казва с кого да се съветва, но знае, както знаят и лордовете, както знаят благородниците, както знаят обикновените хора, че нищо не върви в управлението на страната, откакто постави незначителни чиновници на най-висока служба и сключи мним брак с дъщерята на моя управител.

Най-накрая, вилнеещ и разгневен, той се съгласява — няма какво друго да направи, освен да се съгласи — и Томас Хауард потегля обратно на север през снежни вихрушки в мразовито време, носейки помилването от краля, и трябва да чака в студа пред Донкастър, докато херолдът на Ланкастър оповестява кралското помилване пред хилядите търпеливи жители на Севера, застанали в безчислени, безмълвни редици. Робърт Аск, предводителят, появил се почти от нищото, коленичи пред своите хиляди пилигрими и им казва, че са спечелили огромна победа. Моли ги да го освободят от поста му на капитан. Когато те се съгласяват, той откъсва емблемата с петте рани и обещава, че всички те няма да носят друг герб освен този на краля.

Когато чувам това, изваждам от джоба си емблемата, която Том Дарси ми даде, целувам я и я прибирам на дъното на една стара ракла в помещенията на гардеробната си. Вече не ми е нужна като тайно напомняне кому дължа лоялност. Поклонението приключи и поклонниците спечелиха; всички можем да приберем емблемите си, а синовете ми, всичките ми синове, ще се приберат у дома.

Лондон е изпълнен с радост от тези новини. Бият камбаните за коледната служба, но всички знаят, че те провъзгласяват спасението на страната, спасението на Църквата, и спасяването на краля от него самия. Завеждам домакинството си да гледаме как дворът преминава в шествие от Уестминстър до Гринич, смеем се и се разхождаме по замръзналата река. Толкова е студено, че децата могат да се пързалят по леда, и внуците ми Катерина, Уинифред и Хари се вкопчват в ръцете ми и ме молят да ги тегля след себе си.

По средата на реката грее кралският двор в златния си коледен блясък, епископите в своите филони, с митри на главите и с украсените със скъпоценни камъни жезли, искрящи на светлината на хиляда факли. Въоръжените войници удържат тълпите назад, така че конете със специалните си подкови за лед с остри гвоздеи могат да стигнат до средата на реката, сякаш тя е голям бял път, лъкатушещ през леден град, сякаш могат да яздят така чак до земите на Русия. Всички покриви на Лондон са покрити със сняг; по ръба на всеки сламен покрив има блестящи ледени висулки. Заможните граждани и децата им са ярко облечени в червените и зелени цветове на имела, хвърлят розовите си шапки във въздуха и крещят: „Бог да пази краля! Бог да пази кралицата!“

Когато принцеса Мери излиза, облечена в бяло върху белия си кон, я посреща най-гръмкият рев, който тълпата може да нададе. „Бог да пази принцесата!“ Внукът ми Хари е трепетно развълнуван да я види, подскача на място и ликува с блеснали от преданост очи. Гражданите на Лондон не се интересуват, че тя трябва да бъде наричана „лейди Мери“, и вече не е принцеса. Те знаят, че са възстановили Църквата, не се съмняват, че ще си върнат и принцесата.

Тя се усмихва, както съм я учила да се усмихва, и обръща глава наляво и надясно, така че никой да не бъде пренебрегнат. Вдига облечената си в ръкавица ръка, и виждам, че носи красиво избродирани бели кожени ръкавици, обшити с перли; най-после се грижат за нея така, както е редно да се грижат за една принцеса. Конят ѝ има сбруя в наситено зелено, седлото ѝ е от зелена кожа. Над главата ѝ нейното знаме се развява и плющи на ледения вятър, и аз се усмихвам, когато виждам, че върху него е розата на Тюдорите; червеното кръгче в центъра ѝ е толкова малко, че розата изглежда бяла, а до нея носят и знамето на майка ѝ с избродирания на него нар.

На главата си носи прекрасна шапчица, сребристобяла, с развяващо се перо; облечена е със скъп бял жакет, бродиран със сребърна нишка и обшит с перли. Богатата ѝ, бухнала пола също е бяла, падаща от двете страни на седлото, и тя язди добре, държейки здраво юздите в ръка, с вдигната глава.

До нея, яздейки успоредно върху малко доресто пони, сякаш има право да бъде тук, е тригодишното момиче Болейн, с хубаво лице, светнало под алената шапка, махайки с ръка на всички. Мери ѝ говори от време на време. Очевидно е, че обича малката си полусестра Елизабет. Тълпата я аплодира заради това. Мери има нежно сърце и винаги търси някого, когото да обича.

— Може ли да се поклоня? Може ли да ѝ се поклоня? — пита настойчиво Хари.

Поклащам глава.

— Не днес. Ще те заведа при нея друг път.

Отстъпвам назад, така че тя да не ме види. Не искам да бъда напомняне за по-тежки дни и не искам тя да си помисли, че търся вниманието ѝ днес, в този ден на нейния триумф. Искам да изпита радостта, която беше редно да има от детството си, искам да бъде принцеса, без да бъде измъчвана от съжаления. Имала е малко щастливи дни, никакви след идването на блудницата Болейн, но този е такъв. Не искам да бъде помрачен от тъгата ѝ, че не може да ме има до себе си, че все още сме разделени.

Доволна съм да я наблюдавам от брега на реката. Мисля си, че кралят най-сетне се вразумява, макар да изстрадахме няколко странни години на безумна жестокост, когато той не знаеше какво върши, когато не знаеше какво мисли, и никой не можа да събере смелост да го спре. Но сега го спря самият народ. С куража на светците, обикновените хора се възправиха и предупредиха Хенри Тюдор, че баща му е завладял страната, но не може да завладее душите им.

Улзи не би го направил, момичето Болейн не можа да го направи, Кромуел никога не помисли да го направи, но хората на Англия казаха на своя крал, че е стигнал до граница, начертана от тях. Той няма власт над всичко в кралството. Няма власт над Църквата, няма власт над тях.

Не се съмнявам, че ще дойде денят, когато той ще види, че е извършил неправда и спрямо кралица Катерина, и ще прояви справедливост към дъщеря ѝ. Разбира се, че ще го направи. Сега няма полза да държи на твърденията си, че тя е негова незаконородена дъщеря. Ще я признае за своя най-голяма дъщеря, ще ме повика отново да ѝ служа, и ще ѝ уреди бляскав брак с някой от владетелите на Европа. Ще замина с нея и ще се погрижа тя да бъде в безопасност и да е щастлива в новия си дворец, независимо къде трябва да отиде, независимо за кого трябва да се омъжи.

— Аз ще бъда неин паж — казва Хари, в съзвучие с мислите ми. — Ще ѝ служа, ще бъда неин паж.

Навеждам се, усмихвам му се, и докосвам студената му буза.

Мощен рев се надига откъм чакащата тълпа, когато кралските телохранители се задават, марширувайки ритмично, макар че от време на време някой се подхлъзва. Никой не пада; понякога се налага да се подпират на дръжките на пиките, за да се задържат изправени, но изглеждат смели и блестящи в зелено-белите си ливреи, а после, най-сетне, ето го и кралят, яздещ зад тях, бляскав в императорско пурпурно, сякаш е самият император на Свещената Римска империя, с Джейн до него, навлечена с кожи.

Сега той е масивна фигура. Високо върху гърба на едър, почти впрегатен кон, едрото тяло на Хенри не отстъпва на широките плещи и огромната задница на коня. Жакетът му е подплатен толкова плътно и дебело, че е широк колкото двама мъже, с шапка, поръбена цялата с кожа, като голям леген върху оплешивяващата му глава. Носи наметалото си отметнато назад, за да можем всички да видим пищния му жакет и жилетката, но същевременно да се възхитим и на развяното наметало: скъпо пурпурно кадифе, спускащо се почти до земята.

Ръцете му са върху юздите, облечени в кожени ръкавици, блестящи от диаманти и аметисти. Има скъпоценни камъни по шапката си, по подгъва на наметалото, върху самото си седло. Изглежда като бляскав, триумфиращ крал, който поема владенията си, а гражданите, обикновените хора и дребните благородници на Лондон изразяват с гръмък рев одобрението си за този гигант, възседнал огромния си кон, докато той язди по голямата замръзнала река.

До него Джейн е миниатюрна. Облекли са я в синьо и тя изглежда студена и нереална. Носи синя шапчица, която е прекалено висока и тежка за главата ѝ. Развяващата се синя наметка от време на време се закача за нещо, дърпа я рязко назад и я кара да се вкопчва в юздите. Възседнала е красив сив кон, но не язди като кралица; добива нервно изражение, когато конят се подхлъзва веднъж на леда и отново намира опора.

Тя се усмихва на шумните приветствия, но постоянно се оглежда, почти сякаш мисли, че са за някой друг. Давам си сметка, че е виждала как други две съпруги отговарят на рева: „Бог да пази кралицата“, и трябва да си напомни, че преданият възглас се отнася за нея.

Чакаме, докато целият двор минава покрай нас — лордовете и тяхната свита, и всички епископи, дори Кромуел в скромната си тъмна мантия, подплатена със скрита отдолу скъпа кожа, а после чуждестранните посланици. Виждам дребния, елегантен испански посланик, но вдигам качулката на подплатеното си с кожа наметало и се постаравам да не ме види. Не искам никакъв скрит знак от него; днес не е ден за заговорничене. Спечелихме победата, от която имахме нужда: това е ден за празнуване. Чакам с домакинството си, докато и последните войници са отминали и ги следват само каруците на домакинството, и казвам:

— Това е краят на представлението, Хари, Катерина, Уинифред. Време е да си вървим у дома.

— О, почитаема бабо, не може ли да изчакаме, докато минат ловците с хрътките? — казва умолително Хари.

— Не — заявявам. — Вече ги преведоха, а всички соколи ще бъдат на пръчките си за кацане, зад спуснати завеси, за да ги предпазят от студа. Няма нищо за гледане и става прекалено късно.

— Но защо не можем да отидем с двора? — пита Катерина. — Нашето място не е ли в двора?

Пъхвам ръчичката ѝ под лакътя си.

— Догодина ще отидем — обещавам ѝ. — Сигурна съм, че кралят ще ни повика обратно при себе си, с цялото ни семейство, и догодина ще празнуваме Коледа в двора.

Бъдни вечер в Л’Ербер е, и аз съм в параклиса, на колене, очаквайки момента, когато ще чуя как една, после още една, после сто камбани оповестяват среднощния час, а после зазвъняват с всичка сила, за да отбележат рождеството на Нашия Господ.

Чувам как външната врата внезапно се отваря, после се затваря с глух звук, и усещам струята студен въздух, когато пламъчетата на свещите се поклащат, а после изведнъж синът ми Монтагю свежда глава пред олтара и коленичи пред мен за благословията ми.

— Синко! О, сине мой!

— Почитаема майко, честита Коледа.

— Честита Коледа, Монтагю. Да не би току-що да пристигаш от Север?

— Яздих със самия Робърт Аск — казва той.

— Той е тук? Поклонниците са в Лондон?

— Повикан е в двора. Гост е на краля за коледното празненство. Оказана му е чест.

Чувам думите му, но не мога да повярвам.

— Кралят е поканил Робърт Аск, предводителя на поклонниците, в двора за Коледа?

— Като предан поданик, като съветник.

Протягам ръка към сина си.

— Водачът на поклонниците и кралят?

— Това е мир. Това е победа.

— Не мога да повярвам, че бедите ни приключиха.

— Амин — казва той. — Кой би повярвал?