Проклятието на краля

Имението Бишам, Бъркшър Юли 1536 г.

Докато дворът пътува, оставам у дома, разхождам се из нивите си и гледам как пшеницата става златиста. В първия ден на жътвата излизам с групата жътвари и ги гледам как крачат един до друг през нивата: сърповете им повалят полюшващите се посеви, питомните и дивите зайци се стрелкат насам-натам, а момчетата хукват с джафкащи териери след тях.

Зад мъжете идват жените, прегръщат големите снопи и ги връзват с едно отработено движение, със запретнати рокли, за да могат да вървят с едри крачки, с ръкави, навити високо над мускулестите им ръце. Много от тях са задянали бебета на гърба си, след повечето се влачат по две деца, а старите хора събират падналите зърна пшеница, за да не се прахосва нищо.

Изпитвам радостта на скъперник, който гледа как в съкровищницата се изсипва злато. Бих предпочела да имам добра реколта пред цялото злато, което бих могла да отмъкна от някое абатство. Седя на коня си, гледам как арендаторите работят и се усмихвам, когато се провикват към мен и ми казват, че годината е добра, добра година за всички ни.

Обръщам коня си обратно до къщата и забелязвам непознат кон в конюшните и някакъв мъж, който пие ейл до вратата на кухнята. Той вдига поглед, когато влизам в двора, и смъква шапката от главата си — шапката е стара, но шита по италианската мода. Слизам от коня и го чакам да се приближи към мен.

— Нося съобщение от сина ви, графиньо — казва той. — Той е добре и ви изпраща благопожелания.

— Радвам се да получа вест от него — казвам, скривайки тревожното си нетърпение. Всички чакаме, всички чакаме от месеци Реджиналд да завърши доклада си относно претенциите на краля да бъде върховен глава на английската църква. Реджиналд обеща, че работата ще бъде завършена скоро, и че ще подкрепи възгледите на краля. Как ще мине през лабиринта, който погуби Томас Мор, как ще избегне капана, който щракна и плени Джон Фишър, не ми е известно. Но моят син Реджиналд е един от най-начетените хора в християнския свят. Ако в дългата история на Църквата има прецедент за случай като този на нашия крал, той ще го открие, и навярно може да намери начин да върне и титлата на принцеса Мери.

— Ще прочета това и ще напиша отговор — казвам на пратеника.

Той се покланя и казва:

— Ще бъда готов да го отнеса утре.

— Управителят ще ви намери легло и място на масата за тази вечер.

Минавам през вратата до вътрешната градина, сядам на пейката под розите и разчупвам печата на писмото на Реджиналд.

Той е във Венеция. Облягам писмото на коляното си, затварям очи, и се опитвам да си представя сина си в един невероятно богат и красив град, където вратите на къщите се отварят към плискащата се вода, и той трябва да взема лодка, за да ходи в голямата библиотека, където е почитан учен.

Той ми пише, че е болен и мисли за смъртта. Не изпитва скръб, а усещане за покой.

Притискам писмото към бузата си, сякаш мога да усетя уханието на тамян и восъка от свещта на кабинета, където го е написал. Целувам подписа, защото може той също да го е целунал, преди да запечата писмото и да го изпрати. Мисля си, че наистина съм го изгубила, ако се е отвърнал от живота и копнее за смъртта. Едничкото нещо, на което щях да го науча, ако го бях задържала до себе си, е никога да не се уморява от живота, а да се вкопчва в него. Живот: почти на всяка цена. Никога не съм се подготвяла за смъртта, дори не и когато се готвех за раждане, и никога не бих положила глава на дръвника. Мисля си, че изобщо не биваше да го оставям при монасите картузианци, макар да бяха добри мъже, макар да бях бедна и без никакъв друг начин да го изхранвам. Трябваше да прося край пътя със сина си на ръце, вместо да позволя той да ми бъде отнет. Не биваше никога да го оставям да се превърне в човек, който вижда себе си в Божиите ръце и се моли да отиде на небето.

Изгубих го, когато го оставих в обителта, изгубих го, когато го изпратих в Оксфорд. Изгубих го, когато го изпратих в Падуа, а сега осъзнавам изцяло безвъзвратността на загубата си. Някога бях омъжена за добър човек, имах четири красиви момчета, а сега съм стара жена, вдовица, със само двама сина в Англия, а Реджиналд, най-умният и точно онзи, който се нуждае от мен най-много, е далече, далече от мен и мечтае за собствената си смърт.

Притискам писмото му към сърцето си и скърбя за сина, който е уморен от живота, а после започвам да мисля. Препрочитам писмото и се питам какво има предвид с „гневни думи“. Питам се какво иска да каже с това, че иска да е пророк за краля. Много се надявам да не е написал нищо, което ще пробуди лесно разпалващите се подозрения на краля или неукротимия му гняв.