Проклятието на краля

Ситингборн, Кент Юли 1536 г.

Дворът заминава за Доувър, за да огледа новите укрепления, после новобрачните ще заминат на лов. Заподозрените придворни са освободени от Тауър, а моят сродник Хенри Кортни се връща в двора, но все още не в Тайния съвет.

— Доказа ли невинността си? — питам го много тихо, докато се качваме на конете си и се готвим да потеглим.

— Нищо не беше доказано или отхвърлено — казва той, докато ми помага да се кача на седлото и вдига поглед към мен, мръщейки се срещу ярката слънчева светлина. — Мисля, че целта не беше да проверят дали сме виновни, а да ни сплашат и да ни объркат. И — допълва той с крива усмивка, — несъмнено успяха да го сторят.

Някога това беше най-щастливото време от годината за краля, но това не важи за сегашното лято. Той хвърля поглед към чинията на Джейн, докато тя закусва, сякаш му се иска да ѝ прилошава, наблюдава я, леко наклонил глава на една страна, докато тя танцува с дамите си, сякаш би бил по-доволен, ако е уморена. Не съм единствената, която мисли, че той търси някакъв недостатък, питайки се защо тя не очаква дете, мислейки си, че може би някакъв нейно прегрешение я прави недостойна да износи наследник за Тюдорите, или дори да бъде коронована за кралица. Женени са от по-малко от осем седмици, но кралят бързо разпознава неуспеха у другите. Изисква съвършенство — а това е жената, за която се ожени, защото беше сигурен, че тя е пълната противоположност на Ан Болейн.

Ситингборн има много ханове, построен на Уотлинг Стрийт — пътят от Доувър за Лондон, главният маршрут за поклонниците, тръгнали към гробницата на Бекет в Кентърбъри. Отсядаме в „Лъва“, тук залата за пиршества е толкова просторна, а стаите — толкова многобройни, че могат да подслонят по-голямата част от двора и само по-незначителните придружители и по-низшите слуги трябва да отседнат в хановете наблизо.

За първи път в живота си виждам, че макар да отмятат назад качулките си, за да открият главите си в чест на кралското знаме, поклонниците извръщат лица от краля. Не смеят да направят нищо повече, но не подвикват благословии, нито се усмихват, докато язди край тях. Обвиняват го за затварянето на по-малките манастири, боят се, че ще продължи и ще унищожи и по-големите. Това са набожни хора, привикнали да се молят в църквата на някое абатство в малките си градове, които сега откриват, че абатството е затворено, а някакъв нов лорд на Тюдорите със сурово лице сваля оловото от покрива и стъклата от прозорците. Това са хора, които вярват в светците от малките крайпътни параклиси, които вярват, че бащите и дядовците им са били спасени от чистилището благодарение на строените с дарения семейни параклиси, отслужващи литургии за душите на дарителите. Сега параклисите са унищожени. Кой ще отслужва литургия за тях? Това са хора, възпитани да почитат местните църкви, хора, които са наемали земи от манастирите, които са отивали в манастирската лечебница, когато се разболеят, които са отивали в кухнята на абатството във времена на глад. Когато кралят нареди инспекцията, а после — затварянето на малките манастири, той изтръгна сърцето на малките общности и предаде техните съкровища на чужди хора.

Сега тези поклонници пътуват до параклиса на духовник, убит от крал, от друг един Хенри. Те вярват, че Томас Бекет се застъпил за Църквата, възпротивявайки се на краля, и че чудесата, които постоянно се случват край почитаната му гробница, идват да докажат, че духовникът е бил прав, а кралят е грешал. Докато кралските стражи влизат в тръс в селото, скачат от едрите си коне и се подреждат от двете страни на селската улица, поклонниците шепнат за Джон Фишър, който умря за вярата си на кралския ешафод; за Томас Мор, който не можа да се застави да изрече, че кралят е законен глава на църквата, и предпочете да пожертва живота си, отколкото да сложи името си под тази клетва. Докато хората от кралската свита влизат на коне в града, кимайки надясно и наляво, в отговор не се виждат сияещи лица или развълнувани викове. Вместо това хората извръщат глави или свеждат очи, и се понася недоволен ропот, като шум на скрит между дълбоки брегове поток.

Хенри го чува; вдига глава и оглежда студено поклонниците, които стоят по праговете на хановете или се надвесват от прозорците, за да видят човека, който унищожава тяхната Църква. Кралските телохранители го чуват, оглеждайки се смутено, долавяйки разколебана вярност, дори в собствените си редици.

Много, много хора, които знаят, че съм гувернантка на принцесата и глава на нейното домакинство, се провикват към мен: „Бог да я благослови! Бог да я благослови!“, боейки се дори да изрекат истинското ѝ име и титлата ѝ, тъй като са се заклели да се отрекат от нея, но все така искат да ѝ изпратят обичта и предаността си.

Хенри, който обикновено обикаля богатите си дворци с баржа, винаги плътно охраняван, не е чувал шума на неодобрителен шепот от хиляди уста. Този шум е като тътен на далечна гръмотевица, нисък и все пак злокобен. Той се оглежда, но не може да види дори един човек, който говори против него. Изсмива се рязко, без никаква причина, сякаш се опитва да покаже, че не е смутен от това навъсено посрещане, и се смъква тежко от коня си, подхвърля юздите на един коняр, и застава напълно неподвижен, с ръце на хълбоците, тлъст, едър мъж, сякаш предизвиква някой да каже нещо против него. Не вижда никого, когото да предизвика. В тълпата не се виждат намръщени лица, никой няма да се изправи, за да бъде превърнат в мъченик. Ако види враг, Хенри би го покосил на място; никога не му е липсвала смелост. Но никой не му се противопоставя. Носи се само приглушен шепот на недоволство, идващ неизвестно откъде. Хората вече не харесват своя крал, не му поверяват своята Църква, тъгуват за кралица Катерина, били са ужасени от историите за вината и смъртта на кралица Ан. Как може такава жена някога да е била избраница на един благочестив крал? Той я избра, за да докаже, че е най-добрият, че може да се ожени за най-добрата. След като сега е доказано, че тя е най-лошата, какво говори това за него?

Те не знаят нищо за кралица Джейн, но са чули, че тя танцувала вечерта на екзекуцията, и се омъжила за краля единайсет дни след като той обезглави предишната си съпруга, нейната господарка. Мислят, че тя сигурно е жена, неспособна да прояви състрадание. За тях кралят вече не е принцът, чиято поява поправя всичко, вече не е младият човек, чиито лудории и шеги бяха се превърнали в нарицателно за невъздържано веселие. Обичта им към него е помрачена от съмнения, обичта им към него е станала боязлива; всъщност обичта им към него си е отишла.

Хенри се оглежда наоколо и тръсва глава, сякаш с презрение към малкия град и сведените глави на безмълвните поклонници. За миг ми напомня за начина, по който някога гледаше баща му, сякаш мислеше, че всички сме глупаци, защото беше успял да превземе трона и кралството с помощта на собствения си бърз и лукав ум, и че презира всички ни, задето сме го допуснали. Хенри хвърля поглед надолу към Джейн, която стои до него, в очакване да мине с него през широко отворената врата на хана. Изражението му не омеква при вида на сведената ѝ руса глава. Гледа я, сякаш съзнава, че тя е поредната глупачка, която ще направи точно каквото иска той, дори това да ѝ струва живота.

Следваме ги в робско подчинение, но тогава в тълпата отвън настъпва смут: конници се задават по пътя и се опитват да си пробият път през тълпата. Виждам как Монтагю, който следва краля, поглежда назад, за да види причината за шума. Начело е един от хората на Хенри Фицрой, с почти окуцял кон, по всичко личи, че е яздил усилено, може би чак от двореца Сейнт Джеймс, лондонския дом на младия херцог.

Едно леко кимване на Монтагю, докато влиза в тъмната вътрешна зала на хана, ми дава знак да изчакам отвън и да разбера каква е новината, накарала вестоносеца да препуска така усилено. Човекът си пробива път през тълпата, докато конярят чака отзад и държи коня му.

Около него веднага се събират хора, нетърпеливи да чуят новините, а аз се отдръпвам назад да слушам. Той поклаща глава и заговаря тихо. Ясно го чувам да казва, че нищо не можело да се направи, горкият млад човек, нищо не можело да се направи.

Влизам в хана, където около краля е пълно с придворни, които разговарят и се питат какво се е случило. Джейн седи на трона, опитва се да изглежда спокойна и говори с дамите си. Вратата към стаята на краля е затворена, Монтагю е наблизо.

— Влезе вътре с пратеника — казва ми тихо Монтагю. — Изгони всички навън. Какво е станало?

— Мисля, че Фицрой може да е мъртъв — казвам.

Очите на Монтагю се разширяват и той възкликва леко, но вече е такъв опитен заговорник, че видът му не издава почти никаква емоция.

— Нещастен случай?

— Не знам.

Иззад затворената врата се разнася силен рев, ужасен рев, какъвто издава бик, когато за гърлото го е захапал мастиф и той се свлича на колене. Това е ревът на смъртно ранен човек.

— Не! Не! Не!

Чула вика, Джейн рязко се извърта, скача на крака и се люшва нерешително. Дворът утихва напълно, и я наблюдава как сяда отново на трона си, а после пак се надига. Брат ѝ бързо ѝ заговаря и тя отива покорно до вратата на личния кабинет, но после отстъпва назад и прави лек жест с ръка, като възпира стражите да я отворят.

— Не мога — казва тя.

Хвърля поглед през стаята към мен и аз отивам при нея.

— Какво да правя? — пита тя.

От вътрешността на стаята се чува едно-единствено силно ридание. Джейн изглежда напълно ужасена.

— Да отида ли при него? Томас казва, че трябва да отида при него. Какво става?

Преди да успея да отговоря, Томас Сиймор застава до сестра си, с ръка отзад на кръста ѝ, като буквално я тласка към затворената врата.

— Влизай вътре — изрича през зъби.

Джейн забива пети в пода, извръща очи към мен.

— Не трябва ли лорд Кромуел да влезе? — прошепва тя.

— Дори той не може да възкреси мъртвите! — изсъсква Томас. — Трябва да влезеш.

— Елате с мен — Джейн посяга и ме сграбчва за ръката, когато стражът отваря вратата със замах. Пратеникът излиза, препъвайки се, а Томас Сиймор бута двете ни вътре и затръшва вратата зад нас.

Хенри е на колене, на пода, прегърбен над богато украсено столче за крака, с лице, заровено в плътната бродерия. Хлипа конвулсивно като дете, с дрезгав глас, сякаш скръбта ще изтръгне сърцето му.

— Не! — възкликва, поема си дъх, а после надава силен стон.

Предпазливо, като човек, който се приближава до ранен звяр, Джейн тръгва към него. Спира за миг и се навежда, с ръка, колебаеща се над повдигащите се и спускащи рамене. Поглежда ме, аз кимвам, и тя го потупва по гърба толкова леко, че той едва ли го усеща през ватираната подплата на жакета си.

Хенри трие лице ту на една, ту на друга страна в златните възли и мъниста по столчето за крака; стиснатият му юмрук удря силно по столчето, а после — по дъските на пода.

— Не! Не! Не!

При този изблик Джейн отскача назад и ме поглежда. Хенри надава лек болезнен стон, изблъсква столчето за крака и се хвърля по лице на пода, търкаляйки се ту на една, ту на друга страна в ароматните билки и сламата.

— Синът ми! Синът ми! Единственият ми син!

Джейн се отдръпва от размаханите му ръце и ритащите крака, но аз пристъпвам напред и коленича до главата му.

— Бог да му даде вечен покой, да го приеме и да го въведе във вечния живот — казвам тихо.

— Не! — Хенри се надига, с коса, в която са се преплели треви и слама, и изкрещява в лицето ми: — Не! Не във вечния живот. Това е моето момче! Той е мой наследник! Имам нужда от него тук!

Ужасяващ е в бясната ярост, зачервила лицето му, но после виждам къде покритието на столчето за крака е одраскало лицето му, разкъсало е клепача му, така че по лицето му се стичат кръв и сълзи, виждам онова отчаяно дете, каквото беше, когато брат му умря, когато майка му умря само година по-късно. Виждам детето Хенри, което дотогава беше закриляно от живота, а сега този живот бе нахлул в детската му стая, в неговия свят. Дете, на което рядко бяха отказвали нещо, а сега внезапно всичко, което бе обичало, му бе отнето.

— О, Хари — изричам, и гласът ми е изпълнен с жал.

Той надава вопъл и се хвърля в скута ми. Хваща ме здраво през кръста, сякаш иска да ме смачка.

— Не мога… — изрича. — Не мога…

— Знам — казвам: мисля си за всички онези случаи, когато ми се налагаше да отида при този млад човек и да му кажа, че още един негов син е мъртъв, а сега той е толкова възрастен, колкото бях аз тогава, и отново узнава, че е изгубил син.

— Момчето ми!

Притискам го толкова здраво, колкото ме държи той, люлея го, поклащаме се заедно, сякаш той е голямо бебе, което плаче в скута на майка си, сломено от сърдечната мъка на детството.

— Беше мой наследник — проплаква той. — Беше мой наследник. Беше ми одрал кожата. Всички го казваха.

— Беше — казвам кротко.

— Беше красив, какъвто бях аз!

— Беше.

— Имах чувството, че така никога няма да умра…

— Знам.

Следва нов пристъп на ридания и аз го прегръщам, докато той плаче съкрушено. Поглеждам към Джейн над раменете му, разтърсващи се от плач. Тя е просто ужасена. Взира се в краля, прегърбен на пода, плачещ като дете, сякаш той е някакво странно чудовище от приказка, което няма абсолютно нищо общо с нея. Очите ѝ се плъзват към пода; явно си пожелава да е някъде далеч.

— Има проклятие — казва Хенри внезапно, като се надига, сяда и оглежда внимателно лицето ми. Клепачите му са подпухнали и зачервени, лицето му — покрито с петна и изподраскано, косата му — щръкнала, шапката му — в пепелта на огнището. — Сигурно има проклятие срещу мен. Защо иначе ще губя всички, които обичам? Защо иначе ще съм толкова окаян? Как може да бъда крал и същевременно най-нещастният човек на света?

Дори сега, когато този опечален баща се вкопчва в ръцете ми, няма да кажа нищо.

— С какво Беси Блаунт е оскърбила Бог, та той ме поразява? — пита ме настойчиво Хенри. — Какъв грях е извършил Ричмънд? Защо Бог би ми го отнел, ако над тях не тегне проклятие?

— Болен ли беше? — питам тихо.

— Всичко стана толкова бързо — прошепва Хенри. — Знаех, че той не е добре, но не беше нищо сериозно. Изпратих лекаря си, направих всичко, което е редно да стори един баща… — той си поема дъх с леко изхлипване. — Не съм сгрешил в нищо — казва вече по-спокойно. — Не може да е нещо, което съм направил. Сигурно Божията воля е била да ми бъде отнет. Трябва да е нещо, което Беси е направила. Трябва тя да има някакъв грях.

Той млъква рязко, взема ръката ми и я допира до разранената си, изгаряща буза.

— Не мога да го понеса — казва простичко. — Не мога да го повярвам. Кажете, че не е истина.

Сълзите се леят по лицето ми. Безмълвно поклащам глава.

— Няма да позволя да го казват — заявява Хенри. — Кажете, че не е вярно.

— Не мога да го отрека — казвам овладяно. — Съжалявам. Съжалявам, Хенри. Толкова съжалявам. Но той си отиде.

Устата му зяпва и от нея потича слюнка, очите му са възпалени и пълни със сълзи. Почти не е в състояние да издаде звук.

— Не мога да го понеса — прошепва. — Какво ще стане с мен?

Надигам се от пода, сядам на столчето за крака и протягам ръце към него, сякаш той отново е малкото момче в кралската детска стая. Той пропълзява към мен, полага глава в скута ми и се предава на сълзите си. Милвам оредяващата му коса и бърша разранените му бузи с ленения ръкав на роклята си, и го оставям да плаче и той плаче, докато стаята става златиста от залеза и сива от здрача, а Джейн Сиймор седи като малка статуя в отсрещния край на стаята, твърде ужасена, за да помръдне.

Докато здрачът потъмнява и се превръща в нощ, риданията на краля постепенно се превръщат в хленч, а после преминават в тръпки, докато накрая решавам, че е заспал, но после той отново се размърдва и раменете му се повдигат и спускат. Когато става време за вечеря, той не помръдва, и Джейн продължава странното си бдение заедно с мен — свидетелки на сърдечната му мъка. После, когато камбаните в града започват да бият за вечерня, вратата се открехва, Томас Кромуел се вмъква в стаята и обхваща всичко с един проницателен поглед.

— О — възкликва Джейн с облекчение, изправя се на крака и прави малък, объркан жест, сякаш за да покаже на негова светлост секретаря, че кралят е рухнал от скръб, и е по-добре той да поеме нещата в свои ръце.

— Бихте ли желали да отидете на вечеря, ваша светлост? — пита я Кромуел с поклон. — Можете да кажете на двора, че кралят ще вечеря в покоите си сам.

Джейн дава съгласието си с лек, подобен на мяукане звук, и се измъква от стаята, а Кромуел се обръща към мен, докато държа краля в обятията си, сякаш аз представлявам по-заплетен проблем.

— Графиньо — обръща се той към мен, като се покланя.

Накланям глава, но не казвам нищо. Сякаш държа заспало дете, което не искам да събудя.

— Да повикам ли камериерите от спалнята му, за да го сложат в леглото? — пита ме той.

— И лекаря му с приспивателна отвара? — предлагам шепнешком.

Лекарят пристига, а кралят повдига глава и послушно изпива дозата. Държи очите си затворени, сякаш му е непоносимо да вижда погледите — любопитни, съчувствени, или — най-лошото, развеселени — на камериерите от спалнята, които оправят леглото, пронизват го с меч като предпазна мярка срещу скрити убийци, затоплят го с горещите въглени в грейката, а после застават при главата и краката му, в очакване на указания.

— Сложете негово величество да си легне — казва Кромуел.

Леко се сепвам от новата титла. Сега, когато кралят е единственият владетел на Англия, а папата не е нещо повече от викарий на Рим, той е започнал да твърди, че е равностоен на император. Вече няма да бъде наричан „ваша светлост“ като някой херцог, макар че тази титла беше достатъчно добра за баща му, първия Тюдор, и достатъчно добра за всички от моето семейство. Сега той има императорска титла: той е „величество“. Сега негово новопровъзгласено величество е толкова сломен от скръбта, че смирените му поданици трябва да го повдигнат и да го сложат в леглото, и са твърде изплашени, за да го докоснат.

Камериерите се поколебават: не знаят как да се отнасят с него.

— О, за Бога — казва Кромуел раздразнено.

Нужни са шестима, за да го вдигнат от пода до леглото, главата му се люлее, а сълзите се леят от затворените му очи. Нареждам на камериерите да изхлузят красиво изработените му ботуши за езда, а Кромуел им казва да свалят тежкия жакет, така че го оставяме да спи все още полуоблечен, като пияница. Един от камериерите ще спи върху сламеник на пода; виждаме ги как подхвърлят монети, за да видят кой ще извади лошия късмет да остане. Никой не иска да бъде с него през нощта, докато той хърка, изпуска газове и плаче. Пред вратата има двама кралски телохранители.

— Той ще спи — казва Кромуел. — Но когато се събуди… как мислите, лейди Маргарет? Разбито ли е сърцето му?

— Това е ужасна загуба — признавам. — Да изгубиш дете винаги е ужасно, но да го изгубиш вече голямо, когато е преживяло детските болести и всичко е било пред него…

— Да изгубиш наследник — отбелязва Кромуел.

Не казвам нищо. Няма да споделя никакво мнение за наследника на краля.

Кромуел кимва.

— Но според вас може ли всичко това да е за добро?

Въпросът е толкова безсърдечен, че се поколебавам и го поглеждам, сякаш се съмнявам, че съм го чула правилно.

— Това оставя като единствена вероятна наследница лейди Мери — изтъква той. — Или я наричате „принцеса“?

— Изобщо не говоря за нея. И я наричам „лейди Мери“. Подписах клетвата, и знам, че сте прокарали парламентарен указ, който гласи, че кралят ще избере сам наследника си.

Поръчвам да ми донесат храна в личните ми покои. Не мога да понеса да се присъединя към двора, който шуми развълнувано от клюки и предположения. Монтагю пристига с плодовете и сладкишите, налива си чаша вино, и сяда срещу мен.

— Рухна ли той? — пита хладно.

— Да — казвам.

— Държеше се така, когато изгуби бебето на Болейн — казва той. — Плака и вилня, а после спря да говори. После, когато приключи със скръбта си, отрече, че това някога се е случвало. Погребахме бебето тайно.

— За него това е ужасна загуба — отбелязвам. — Каза, че е смятал да направи Фицрой свой наследник.

— А сега няма мъжки наследник, точно както предрича проклятието.

— Не зная — казвам.

На сутринта кралят е зачервен и навъсен, със зачервени и подпухнали очи, с унило лице. Напълно ме пренебрегва. Сякаш ме няма на закуска и не съм била там предишната вечер. Той яде обилно, отново и отново поръчва още месо, още ейл, още вино, прясно изпечен хляб, сладкиши, сякаш иска да погълне света, а после отива отново в параклиса си. Седя с кралицата и дамите ѝ в нашите светли покои, които гледат към главната улица, и така виждаме как пратениците в ливреята на Норфолк идват и си отиват, но смъртта на младия херцог не е оповестена пред двора и никой не знае дали е редно да носи траур, или не.

В продължение на три дни оставаме в Ситингборн, а кралят все така не казва нищо за Фицрой, макар че все повече и повече хора научават, че е починал. На четвъртия ден дворът продължава пътуването си към Доувър, но все още никой не е обявил, че херцогът е мъртъв, придворните не носят траур, няма подготовки за погребение.

Сякаш всичко е застинало във времето, замръзнало като водопад през зимата, с безмълвно застинали струи. Кралят не казва нищо, дворът знае всичко, но покорно се преструва, че е в пълно неведение. Фицрой не потегля от Лондон да се присъедини към нас, никога повече няма да язди, и въпреки това всички трябва да се преструваме, че го чакаме да дойде.

— Това е лудост — казва ми Монтагю.

— Не знам какво се очаква да направя — казва жално кралицата на брат си. — В действителност това няма нищо общо с мен. Поръчах си траурна рокля. Но не знам дали трябва да я обличам.

— Хауард трябва да проговори — заявява Томас Сиймор. — Фицрой беше негов зет. Никой от нас няма причина да осигурява подобаващо погребение на незаконородения. Нямаме причина да се обръщаме за това към краля.

Томас Хауард се приближава до трона, докато Хенри седи в залата за аудиенции преди вечеря, и пита, с толкова тих глас, че само мъжете най-близо до него могат да чуят, дали му позволяват да напусне двора, за да си отиде у дома и да погребе зет си.

Внимава да не изрича името на Фицрой. Кралят му прави знак да се приближи, прошепва нещо в ухото му, а после се обръща и го отпраща с махване на ръка. Томас Хауард напуска двора, без да каже пито дума на никого, и се прибира у дома в Норфолк. По-късно научаваме, че погребал зет си, и собствените си надежди, в абатството Тетфорд, в прост дървен ковчег и с тайна служба, на която присъствали само двама души.

— Защо? — пита ме Монтагю. — Защо станалото се потулва така?

— Защото Хенри не може да понесе мисълта, че е изгубил още един син — казвам. — И защото сега държи двора в такова подчинение и сме такива глупаци, че ако той не иска да мисли за нещо, тогава никой от нас не го изрича. Ако той изгуби сина си и не може да понесе скръбта, тогава момчето се погребва далече и тихомълком. А следващия път, когато поиска да направи нещо напълно погрешно, ще открием, че е станал още по-силен. Може да отрече истината и никой няма да му възрази.