Проклятието на краля

Дворецът Гринич, Лондон Коледа 1537 г.

Монтагю и аз, придружени от внука ми Хари като наш паж, посещаваме Гринич, за да поднесем подаръците си на краля, и се озоваваме в двор, който все ще е в траур за кралица Джейн. Това е най-тихата Коледа, която съм виждала някога. Но кралят приема подаръците ни с усмивка и ни пожелава весела Коледа. Пита ме дали съм виждала принц Едуард и ми дава разрешение да посетя малкото бебе в детската му стая. Казва, че може да взема внука си, и усмихнато кимва на Хари.

Страховете на краля за сина му са болезнено очевидни. Пред вратите има удвоена стража и никой не може да влезе без писмено разрешение. Абсолютно никой, дори да е херцог. Възхищавам се на бебето, което изглежда здраво и силно, и пъхам златна монета в ръката на бавачката му, като казвам, че ще се моля той да остане здрав. Оставям го да надава мощен рев, за да бъде нахранен: истински Тюдор в изискванията си.

След като поднасям почитанията си, съм свободна да отида в покоите на принцесата. Тя има собствен малък двор, заобиколена е от дамите си, но когато ме вижда, скача на крака и изтичва към мен, и аз я прегръщам и я притискам към себе си, както винаги.

— А кой е това?

Тя поглежда надолу към Хари, който е застанал на едно коляно, с ръчичка върху сърцето си.

— Това е внукът ми Хари.

— Бих могъл да ви служа — изрича той задъхано.

— Ще се радвам да бъдеш на служба при мен.

Тя му подава ръка, а той се изправя на крака и се покланя, личи си, че е като замаян от обожанието към своята героиня.

— Баба ти ще каже кога можеш да постъпиш в домакинството ми — казва му тя. — Предполагам, че си нужен и в дома си.

— Не съм от полза у дома, истински безделник съм, няма да им липсвам много — казва той, като се опитва да я убеди, но успява само да я разсмее.

— Тогава ще дойдеш при мен, когато станеш много полезен и започнеш да работиш усърдно — казва тя.

Принцесата ме дръпва в личния си кабинет, където оставаме сами и мога да погледна бледото ѝ лице, да избърша сълзите от бузите ѝ и да ѝ се усмихна.

— Мое най-скъпо дете.

— О, лейди Маргарет!

Веднага виждам, че не се храни както трябва, под очите ѝ има сенки и е толкова бледа.

— Не сте ли добре?

Тя свива рамене.

— Нищо необичайно. Толкова скърбях за кралицата. Бях толкова потресена… не можех да повярвам, че ще умре така… за малко дори се усъмних във вярата си. Не можех да разбера как Бог можа да я вземе…

Тя млъква рязко и обляга чело на рамото ми, а аз леко я потупвам по гърба, мислейки си: „Бедното дете, да изгуби такава майка, а после да обикне и изгуби мащеха! Това момиче ще прекара остатъка от живота си, копнеейки за някого, на когото може да се доверява и да обича.“

— Трябва да вярваме, че тя е при Бог — казвам внимателно. — Освен това отслужваме литургии за душата ѝ в собствения ми параклис в Бишам.

При тези думи тя се усмихва.

— Да, кралят ми каза. Толкова се радвам. Но, лейди Маргарет! Другите абатства!

Леко поставям пръст върху устните ѝ.

— Знам. Има много, за което да скърбим.

— Получавате ли вести от сина си? — прошепва тя, с толкова тих глас, че трябва да се наведа, за да я чуя. — От Реджиналд?

— Събираше подкрепа за поклонниците, когато сключиха мир и изготвиха споразумението си с баща ви — казвам. — Когато получи новини за поражението им, беше отзован в Рим. Сега е там, в безопасност.

Тя кимва. На вратата ѝ се потропва и една от новите почетни дами подава глава в стаята.

— Не можем да говорим сега — решава принцесата. — Но когато му пишете, можете да му кажете, че с мен се отнасят добре, мисля, че съм в безопасност. А сега, когато имам малък брат, баща ми се помири с мен и с моята полусестра, Елизабет. Има син, най-сетне. Дано сега може да бъде щастлив.

Хващам я за ръка и излизаме навън, където всичките ѝ дами, някои от тях — нейни приятелки, а други — шпионки, се изправят и ни правят реверанс. Усмихвам се еднакво любезно на всички.