Проклятието на краля

Болийо, Есекс Есента на 1533 г.

Джон де Виър, граф на Оксфорд, непоколебимо верен на Хенри, от презиран род на верни привърженици на Ланкастър от поколения насам, се задава на кон по оградената с дървета дълга алея, преминава през красивата голяма градинска порта, и влиза във вътрешния двор на Болийо с двеста конници в леки брони, яздещи в тръс след знамето му.

Принцеса Мери, застанала до мен на прозореца, който гледа към вътрешния двор, вижда как въоръжените мъже спират и слизат от конете.

— От неприятности по пътя ли се бои, та язди с толкова много хора?

— Като цяло, един Де Виър по-скоро носи беда, а не я посреща — казвам кисело, но знам, че пътищата са опасни за служителите на краля. Хората са мрачни и мнителни, боят се от събирачите на данъци, страхуват се от новите чиновници, които идват да оглеждат църквите и манастирите, вече не надават приветствени възгласи, когато видят розата на Тюдорите, а ако видят герба на Ан — избрала е сокол, който кълве нар, за да демонстрира победата си над кралица Катерина, — плюят на пътя пред конете ѝ.

— Ще сляза да го поздравя — казвам. — Вие чакайте в покоите си. — Затварям вратата и слизам бавно по големите каменни стълби до входната зала, където Джон мята шапката си на една маса и изхлузва кожените си ръкавици.

— Лорд Джон.

— Графиньо — казва той, изключително вежливо. — Мога ли да пусна конете си във вашите пасища за днес? Няма да останем задълго.

— Разбира се — казвам. — Нали ще вечеряте с нас?

— Това би било отлично — казва той. Семейство Де Виър винаги са имали добър апетит. Семейството беше в изгнание с Хенри Тюдор и се върна при Бозуърт с намерение да погълне Англия.

— Дойдох да видя лейди Мери — казва той без заобикалки.

Смразявам се цялата, когато го чувам да я нарича така. Сякаш, като отрича името ѝ, обявява смъртта на принцесата. Спирам за миг и му отправям продължителен, тежък поглед.

— Ще ви заведа при нейна светлост принцеса Мери — казвам спокойно.

Той слага длан върху ръката ми. Не я отърсвам, само го поглеждам мълчаливо. Той неловко отмества ръка.

— Един съвет — казва. — Към една ценена, уважавана, обичана сродница на краля на Англия. Един съвет…

Чакам в ледено мълчание.

— Волята на краля е тя да бъде наричана лейди Мери. Това ще се случи. За нея ще бъде по-лошо, ако му се противопостави. Дойдох да ѝ кажа, че трябва да се подчини. Тя е незаконородена. Той ще я напътства и ще се грижи за нея като за своя незаконородена дъщеря, а тя ще приеме името лейди Мери Тюдор.

Усещам как кръвта нахлува в лицето ми.

— Тя не е незаконородена, а кралица Катерина не е била блудница. И всеки, който твърди това, е лъжец.

Той не може да ме погледне в лицето с лъжата на устните си, в изгарящото ми от гняв лице. Извръща се от мен, сякаш се срамува от себе си, и тръгва към приемната. Затичвам след него; спохожда ме безумна мисъл да се хвърля пред вратата и да го възпра да каже ужасните думи на нашата принцеса.

Той влиза, без да изчака да съобщят за него. Покланя ѝ се съвсем леко, а аз се втурвам зад него твърде късно, за да му попреча да предаде позорното си съобщение.

Тя го изслушва. Не реагира, когато той се обръща към нея с „лейди Мери“. Гледа го спокойно, гледа през него с тъмносиния си поглед, докато накрая той започва да се чувства дотолкова унизен, че започва да се повтаря, губи нишката на мисълта си, и най-сетне замлъква.

— Ще пиша на негова светлост, баща си — казва тя кратко. — Можете да занесете писмото.

Тя се надига от стола си и минава бързо покрай него, без да чака да види дали той ще се поклони или не. Джон де Виър, хванат натясно между стария навик да проявява почтителност и новите правила, се навежда, изправя се, и накрая застава неловко, като глупак.

Следвам я до личния ѝ кабинет и я виждам как сяда до масата и придърпва към себе си лист хартия. Оглежда връхчето на едно перо, потапя го в мастилото, избърсва го внимателно, и започва да пише с уверения си, елегантен почерк.

— Ваша светлост, помислете внимателно, преди да започнете да пишете. Какво ще кажете?

Тя вдига поглед към мен, смразяващо спокойна, сякаш се е подготвила за това, най-лошото, което би могло да се случи.

— Ще му кажа, че никога няма да престъпя заповедите му, но че не мога да отхвърля правата, които Бог, природата и собствените ми родители са ми дали — леко свива рамене. — Дори и да исках да отстъпя от дълга си, не мога да го сторя. Родена съм като принцеса на Тюдорите, ще умра като принцеса на Тюдорите. Никой не може да твърди нещо различно.