Проклятието на краля

Дворецът Ричмънд, западно от Лондон Лятото на 1530 г.

Първият признак за кралското посещение е пристигането на прислугата: конярите с препускащите в лек галоп коне, яздещи по четирима в редица, с мъжа в кралска ливрея в центъра, който държи четири чифта поводи, а конете вървят уверено напред. Зад тях идват тежковъоръжените войници, първо конниците в лека броня, после — след дълга пауза — по-бавните двуколки, които пренасят ловните соколи, с хрътките, тичащи успоредно с тях, една двуколка за малките кучета и домашните любимци, а после покъщнината. Богатата покъщнина на краля пътува пред него: завивките му, мебелите, килимите, гоблените, големите богатства на хазната. Само роклите, диадемите и накитите на Дамата заемат две отделни двуколки, а прислужничките ѝ яздят редом, без да смеят да откъснат очи от гардероба ѝ.

Зад тях идват готвачите с всички съдове за кухните и запасите за днешното пиршество и за утре.

Принцеса Мери, застанала до мен на кулата в двореца Ричмънд, загледана надолу към тази лъкатушеща кавалкада, докато тя се отправя към нас, казва с надежда:

— Той задълго ли ще остане?

Обгръщам по-здраво талията ѝ с ръка.

— Не. Оттук продължава. Идва само за деня.

— Къде отива? — пита тя, посърнала.

— Това лято ще пътува — предполагам. — Чува се, че в Лондон отново се е появила потната болест. Отново ще се мести от един дворец в друг.

— Тогава може би ще повика майка ми и мен, и ще бъде като годината, когато бяхме само ние?

Тя вдига поглед към мен, внезапно обзета от надежда.

Поклащам глава.

— Не и тази година, не мисля — казвам.

Кралят е твърдо решен да се държи мило с дъщеря си, почти сякаш иска да я спечели на своя страна. От момента, в който неговата баржа приближава до кея с гръмко изсвирване на тръби, до момента, в който той си тръгва по здрач, той ѝ се усмихва широко, взел я е под ръка, накланя глава да чуе думите ѝ. Изглежда така, сякаш позира за портрет, наречен „Любящ баща“, сякаш е актьор, участващ в поетична драма, а ролята му е „Добродетелен родител“.

Придружават го само шепа спътници: обичайните му приятели, Чарлс Брандън и съпругата му, Мери, вдовстващата кралица на Франция, моят братовчед Хенри Кортни и съпругата му, Гъртруд, синът ми Монтагю и още няколко благородници от личните покои. Мъжете от рода Болейн са на кралската баржа, но не се споменава никоя от двете блудници Болейн, а единствените дами, които се хранят заедно с нас, са онези, които придружават сестрата на краля.

Веднага щом кралят пристига, поднасят закуска, той лично нарязва най-добрите меса и налива най-хубавото разредено с вода вино за принцеса Мери. Нарежда ѝ да каже благодарствената молитва преди хранене вместо него и тя го прави тихо, на гръцки, а той хвали начетеността ѝ и нейната сдържаност. Кимва ми с благодарност.

— Вие полирате моя скъпоценен камък — казва той. — Благодаря ви, лейди Маргарет, вие сте наша скъпа приятелка и сродница. Не забравям, че бдите над близките ми и мен, като любяща майка, още от детството ми.

Покланям се и казвам:

— Удоволствие е да служа на принцесата.

Той се усмихва дяволито.

— Не е като мен, когато бях на нейната възраст — казва с игрив проблясък в очите, и си помислям: колко настойчиво измествате разговора към себе си. Колко жадно предизвиквате похвали.

— Ваша светлост беше най-чудесният принц — отвръщам. — Толкова палав! И толкова обичан!

Хенри се изкисква и потупва Мери по ръката.

— Обичах спорта — казва той. — Но никога не съм пренебрегвал учението. Всички казваха, че се справям блестящо с всичко, което правя. Но — той престорено свива рамене и леко се засмива, — хората винаги хвалят принцовете.

Вземат конете и излизат на лов, а аз поръчвам да ги чака пикник, когато се уморят. Срещаме се в гората да обядваме, а музикантите, скрити зад дърветата, свирят музика, композирана от самия крал. Той моли принцесата да му попее, тя прави малък реверанс на леля си, вдовстващата кралица, и изпява една песен на френски, за да ѝ достави удоволствие.

Вдовстващата кралица, която някога също беше принцеса Мери, се надига от масата, целува племенницата си и ѝ подарява гривна от злато и диаманти.

— Възхитителна е — казва ми тихо. — Принцеса до мозъка на костите — и аз знам, че и двете си мислим за малкото момче, което не е и никога не може да бъде принц.

След като приключват с обяда, има танци, и аз забелязвам, че Монтагю е застанал до мен, докато гледаме принцесата с младите ѝ дами.

— Кралицата е отседнала в замъка Уиндзор — казва той. — Но трябва да продължим. Довечера трябва да се срещнем с Дамата и нейната свита.

— Но нищо не се променя?

Той поклаща глава.

— Нищо не се променя. Така е сега: кралицата — в двора, а ние — обикаляме насам-нататък с Дамата. В лятото вече няма радост. Сякаш сме деца, избягали от къщи. Уморени сме от приключението, но трябва безкрайно да се преструваме, че си прекарваме чудесно.

— Той не е ли щастлив? Тя не го ли прави щастлив? — питам с надежда. Ако кралят не е доволен, тогава ще погледне другаде.

— Все още не я е имал — казва Монтагю безцеремонно. — Тя го разиграва. Тя е награда, която той трябва да спечели. Той все още ловува ден и нощ, надявайки се, че този ден, тази нощ, тя ще каже „да“. Боже мой, но тя наистина знае как да хване в капан един мъж! Винаги е на косъм да се предаде, но вечно се държи на една ръка разстояние, и се отдръпва миг преди той да постигне своето.

Кралят изглежда във възторг от лова, от деня, от времето, от музиката. Кралят е възхитен от всичко, но особено от компанията на дъщеря си.

— Как ми се иска да можех да ви взема с мен — казва той с обич. — Но майка ви няма да го позволи.

— Сигурна съм, че почитаемата ми майка ще го позволи — казва тя. — Сигурна съм, че би го позволила, ваша светлост. А почитаемата ми гувернантка би могла за един миг да приготви нещата ми и мен за тръгване — тя се разсмива тънък, изпълнен с надежда, малко нервен звук. — Бих могла да дойда веднага. Трябва само да наредите.

Той поклаща глава.

— Имахме известни разногласия — казва внимателно. — Почитаемата ви майка не разбира затруднението, в което се намирам. Бог ме направлява, дъще. Той ми нарежда да помоля майка ви да се отдаде на свят живот, благочестив живот, живот, изпълнен с уважение и утеха, който ще бъде чест за нея.

— Повечето хора биха казали, че тя има късмет, задето може да напусне този тревожен свят и да живее спокойно, заобиколена от почит и святост. Аз например не мога просто да се предам. Трябва да остана и да се боря в този свят. Трябва да опазя страната и да продължа рода си. Но майка ви би могла да бъде освободена от дълга си, може да бъде щастлива, може да води живот, който би я удовлетворил. Вие можете да отивате често при нея. Не и аз. Аз не мога да сваля товара си.

Тя захапва долната си устна с малките си бели зъби, сякаш се страхува да не каже не каквото трябва. Мръщи се от усилието да се съсредоточи върху думите му. Хенри се засмива и я погъделичква под брадичката.

— Не гледай толкова мрачно, малка принцесо! — възкликва той. — Тези тревоги са за родителите ти, не за теб. Има достатъчно време да разбереш какъв тежък товар нося. Но повярвай в това: майка ти не може да пътува с мен, докато пише на папата и иска от него той да ми заповядва, докато пише на своя племенник императора и му казва да ме порицае. Тя се оплаква от мен на други — е, това не е лоялно, нали? Оплаква се от мен, когато се опитвам да постъпя правилно, да изпълня Божията воля! И следователно не може да пътува с мен, макар че бих искал да бъде с мен. А ти също не можеш да пътуваш с мен. Много е жестоко от нейна страна да ни разделя, за да докаже правотата си. Не е работа на жената да влиза в спорове. Много е жестоко от нейна страна да ме изпраща сам на лятно пътуване. И е погрешно от нейна страна, против Божията повеля, да се настройва против съпруга си. Трудно е — продължава кралят, самосъжалението прави гласа му по-дълбок и по-плътен. — Това е труден път за мен, без съпруга до себе си. Майка ти не мисли за това, когато се изправя срещу мен.

— Сигурна съм… — започва принцеса Мери, но баща ѝ вдига ръка, за да я накара да замълчи.

— Бъди съвсем сигурна в едно: постъпвам така, както е правилно за теб, за кралството, и за майка ти — прекъсва я той. — Изпълнявам Божията воля. Бог говори направо на кралете, знаеш ли. Така че всеки, който говори против мен, говори против волята на Самия Бог. Те всички казват това — мъжете на новото познание. Всички го пишат. Неоспоримо е. Подчинявам се на Божията воля, а майка ти заблудено следва собствената си амбиция. Но поне знам, че мога да разчитам на твоята обич и покорство. Моята малка дъщеря. Моята принцеса. Моята единствена истинска обич.

Очите ѝ се пълнят със сълзи, устната ѝ трепери; тя е разкъсвана между лоялността към майка си и въздействащото, силно очарование на баща си. Не може да оспорва авторитета му; прави реверанс на бащата, когото обича.

— Разбира се — изрича тя.