Проклятието на краля

Имението на Розата, Сейнт Лорънс Понтни, Лондон Април 1536 г.

Прегърнала тази тайна, и внезапно изпълнена с надежда, отивам да посетя братовчедка си Гъртруд Кортни в къщата ѝ в Сейнт Лорънс Понтни, Лондон. Съпругът ѝ, Хенри, е в двора, готвейки се за турнира в деня на майския празник, а Монтагю също трябва да остане с двора. След турнира всички продължават към голямо празненство, което ще се проведе във Франция, техен домакин ще бъде крал Франсоа. Каквото и да планира срещу онази жена Болейн, Кромуел не бърза, а това не е начин да подпомогнем приятелството с Испания или връщането към Рим. Тъй като се доверявам на Томас Кромуел не повече, отколкото бих се доверила на някой наемен войник от бордеите в Пътни, смятам за много вероятно той да подкрепя и двете страни едновременно — Болейн и Франция срещу моята принцеса Мери и Испания, докато се убеди с пълна сигурност коя страна ще победи.

Братовчедката Гъртруд прелива от клюки. Хваща ме в мига, в който слизам от коня си и влизам в имението.

— Ела — казва. — Ела в градината. Искам да говоря с теб, а не бива да ни подслушват.

Тръгвам след нея със смях.

— Какво толкова спешно има?

Веднага щом се обръща, за да заговори, смехът ми замира: толкова сериозна изглежда.

— Гъртруд?

— Кралят разговаря насаме със съпруга ми — казва тя. — Не посмях да ти пиша. Разговаря с него, след като конкубинката изгуби детето си. Казал, че сега разбира, че Бог няма да го дари със син от нея.

— Зная — казвам. — И аз го чух. Дори в провинцията го чух. Сигурно всички в двора знаят, а след като всички в двора знаят, единствената причина е, че сигурно кралят и Кромуел искат всички да знаят.

— Едва ли си чула това: той казва, че тя го прелъстила чрез магьосничество, и че именно затова двамата никога няма да имат син.

Зашеметена съм.

— Магьосничество ли?

Понижавам глас, повтаряйки опасната дума. Да обвиниш жена в магьосничество е равносилно на това да я осъдиш на смърт, защото коя жена може да докаже, че една болест не е предизвикана от нея? Ако някой каже, че е бил урочасан или омагьосан, как може някой да докаже, че не е така? Ако един крал твърди, че е бил омагьосан, кой ще му каже, че греши?

— Да я пази Господ! Какво е казал братовчед ми Хенри?

— Не казал нищо. Бил е твърде удивен, за да проговори. Освен това, какво би могъл да каже? Всички мислехме, че тя го е подлудила, всички мислехме, че тя подлудява всички, той явно беше оглупял от любов, не беше на себе си, кой може да каже, че това не е било магьосничество?

— Нали я видяхме да го разиграва като риба на кукичка — казвам раздразнено. — Нямаше мистерия, нямаше магия. Нима не виждаш как съветват Джейн Сиймор да играе същата игра? Да се приближава, да се отдръпва, да изглежда наполовина прелъстена, а после да бяга плахо назад? Нима не сме виждали краля лудо влюбен в половин дузина жени? Това не е магия, това е същото, което прави всяка блудница, ако има ум в главата. Болейн беше по-различна, защото тя имаше по-бърз ум от останалите, имаше семейство, което я подкрепяше — а кралицата, Бог да я благослови, остаряваше и не можеше да има повече деца.

— Да — Гъртруд се овладява. — Да, права си. Но пък, ако кралят мисли, че е бил омагьосан, и смята, че тя е била вещица, и според него това обяснява помятанията ѝ — тогава нищо друго няма значение.

— А следващото, което има значение, е какво ще направи той по въпроса — казвам.

— Ще я напусне — казва Гъртруд тържествуващо. — Ще я обвини за всичко, и ще я напусне. А ние, и Кромуел, и всичките ни роднини по сватовство ще му помогнем да го направи.

— Как? — казвам. — Защото това е точно въпросът, по който Монтагю работи с Кромуел, и Кару, и Сиймор.

Тя ми се усмихва широко.

— Не само те — изтъква. — И още десетки други. Дори не се налага ние да го правим. Онзи дявол Кромуел ще го направи вместо нас.

Оставам да обядвам с Гъртруд и бих останала по-дълго, но един от хората на Монтагю идва да ме вземе следобед и ме моли да се върна в Л’Ербер.

— Какво е станало? — Гъртруд идва с мен до двора на конюшнята, където конят ми е оседлан и готов.

— Не знам — казвам.

— Но нали не сме в опасност? — иска да се увери тя, мислейки си за тайната наздравица, която вдигнахме на обяд — Ан да падне от власт, кралят да се вразуми и принцеса Мери да бъде посочена за негова единствена законна наследница.

— Не мисля — казвам. — Монтагю щеше да ме предупреди. Мисля, че има да ми възложи нещо. Може би сме на печелившата страна, най-сетне.