Проклятието на краля

Дворецът Уестминстър, Лондон 29 ноември 1499 г.

В момента на събуждането съм невинна, съвестта ми е чиста от всякакво прегрешение. В онзи първи замаян миг, докато очите ми се отварят, нямам мисли; аз съм само младо тяло с гладка кожа и стегнати мускули, жена на двайсет и шест години, бавно, радостно събуждаща се за живот. Нямам усещане за безсмъртната си душа, нямам усещане за грях или вина. Аз съм толкова приятно, лениво сънлива, че едва зная коя съм.

Бавно отварям очи и разбирам по светлината, която влиза през капаците на прозорците, че е късно сутринта. Докато се протягам, лениво и блажено, като събуждаща се котка, си спомням, че бях изтощена, когато заспах, а сега се чувствам отпочинала и добре. А после, изведнъж, в един миг, сякаш действителността внезапно се е стоварила върху главата ми като скрепени с лъскави печати разобличителни присъди от висока лавица, си спомням, че не съм добре, че нищо не е добре, че това е утринта, която се надявах никога да не настъпи; защото тази сутрин не мога да отрека своето смъртоносно име: аз съм наследницата с кралска кръв, а брат ми — виновен, както съм виновна и аз — е мъртъв.

Съпругът ми, седнал отстрани на леглото ми, е напълно облечен. Червеният кадифен жакет му го прави да изглежда едър, широкоплещест, златната верига, знак на службата му като шамбелан на Уелския принц, виси напряко на широките му гърди. Бавно осъзнавам, че ме е чакал да се събудя, със сбърчено от тревога лице.

— Маргарет?

— Не казвай нищо — казвам троснато като дете, сякаш възпирането на думите ще отложи фактите, извръщам се от него и заравям лице във възглавницата.

— Трябва да бъдеш смела — казва той отчаяно. Потупва ме по рамото, сякаш съм малка, болна хрътка. — Трябва да бъдеш смела.

Не се осмелявам да го отхвърля. Той е мой съпруг, не смея да го оскърбя. Той е единственото ми убежище. Аз съм заровена в него, името ми — скрито в неговото. Титлата ми е отнета така категорично, както отсичат главата от тялото на ешафода и я захвърлят в кошница.

Моето име е най-опасното в Англия: Плантагенет, и някога го носех гордо, като корона. Някога бях Маргарет Плантагенет Йоркска, племенница на двама крале, братята Едуард IV и Ричард III, а третият брат беше моят баща, Джордж, херцог Кларънс. Майка ми беше най-състоятелната жена в Англия и дъщеря на толкова изтъкнат човек, че го наричаха „Създател на крале“. Брат ми Теди беше посочен от нашия чичо, крал Ричард, за наследник на престола на Англия, и ние двамата — Теди и аз — се ползвахме с обичта и верността на половината кралство. Ние бяхме благородните сираци Уорик, спасени от съдбата, изтръгнати от вещерската хватка на бялата кралица, отгледани в кралската детска стая в замъка Мидълхам от самата кралица Ан, и нищо, нищо на света не беше твърде добро или твърде скъпо, или твърде рядко и недостъпно за нас.

Но когато крал Ричард загина, ние за една нощ се превърнахме от престолонаследници в претенденти, оцелели от старата кралска фамилия, докато на трона се възкачи узурпатор. Какво да се прави с принцесите на Йорк? Какво да се прави с наследниците на Уорик? Тюдорите, майка и син, имаха готов отговор. Всички щяхме да бъдем омъжени за незначителни мъже, венчани за сенки, скрити в брака. Така че сега съм в безопасност, постоянно принизявана, докато станах достатъчно незначителна, за да се скрия под името на беден рицар в малко имение в средна Англия, където земята е евтина и няма никой, който би потеглил в битка заради обещанието на усмивката ми, ако отекне бойният вик: „За Уорик!“

Аз съм лейди Поул. Не принцеса, не и херцогиня, нито дори графиня, а просто съпруга на скромен рицар, натикана в забвение като бродерия с емблема, забравена в някоя ракла. Аз съм Маргарет Поул, младата бременна съпруга на сър Ричард Поул, и вече съм го дарила с три деца, две от тях — момчета. Единият е Хенри, блюдолизнически кръстен на новия крал, Хенри VII, а другият е Артур, подкупващо кръстен на сина му, принц Артур, имам и дъщеря, Урсула. Позволиха ми да кръстя само едно незначително момиче, както пожелая, затова я нарекох на светица, която избрала смъртта, вместо да се омъжи за непознат и да бъде принудена да приеме името му. Съмнявам се, че някой е забелязал този мой дребен бунт; определено се надявам той да е останал незабелязан.

Но брат ми не можеше да бъде прекръстен чрез брак. За която и жена да се оженеше, от колкото и низш произход да беше тя, нямаше как тя да промени името му, както съпругът ми промени моето. Той все така щеше да носи титлата граф на Уорик, все така щеше да отговаря на името Едуард Плантагенет, все така щеше да бъде истинският наследник на трона на Англия. Когато издигнеха знамето му (а някой, рано или късно, със сигурност щеше да го стори), половин Англия щеше да откликне само заради незабравимия бял бродиран символ, трептящ на флага, за бялата роза. Така го наричат: „Бялата роза“.

Затова, понеже не можеха да му отнемат името, те му отнеха богатството и земите. После му отнеха свободата, натиквайки го като забравено знаме сред други безполезни вещи в Тауър, сред предатели, длъжници и глупци. Но макар да нямаше слуги, макар да нямаше и земи, замък и дори образование, въпреки всичко брат ми имаше името си, моето име. Въпреки всичко, Теди имаше титлата си, титлата на моя дядо. Все още беше граф Уорик, Бялата роза, наследник на престола на Плантагенетите, жив постоянен укор към Тюдорите, които завзеха този престол и сега го наричат свой. Те го затвориха в мрака, когато беше малко единайсетгодишно момче, и не го изведоха, докато не стана мъж на двайсет и четири години. Не беше усещал трева под краката си от тринайсет години. После той излезе от Тауър, може би наслаждавайки се на мириса на дъжда по мократа земя, може би заслушан в писъците на чайките над реката, може би чувайки отвъд високите стени на Тауър виковете и смеха на свободни мъже, свободни англичани, негови поданици. С по един страж от двете му страни, той прекоси подвижния мост и се изкачи до Тауър Хил, коленичи пред дръвника и положи глава, сякаш заслужаваше да умре, сякаш бе готов на драго сърце да умре; и те го обезглавиха.

Това се случи вчера. Едва вчера. Валя цял ден. Имаше ужасна буря, сякаш небето се гневеше срещу жестокостта, дъждът се лееше като порой скръбни сълзи, затова, когато ми съобщиха, докато стоях до братовчедка си, кралицата, в красиво обзаведените ѝ покои, ние затворихме капаците срещу тъмнината, сякаш не искахме да виждаме дъжда на Тауър Хил, който отмиваше кръвта в канавката, кръвта на брат ми, моята кръв, кралската кръв.

— Опитай се да бъдеш смела — промърморва отново съпругът ми. — Мисли за бебето. Опитай се да не се страхуваш.

— Не се страхувам — извивам глава и говоря през рамо. — Не е нужно да се опитвам да бъда смела. Нямам от какво да се боя. Знам, че с теб съм в безопасност.

Той се поколебава. Не иска да ми напомня, че може би наистина все още имам нещо, от което да се боя. Може би дори неговото ниско положение не е достатъчно скромно, за да ме опази.

— Искам да кажа, опитай се да не показваш скръбта си…

— Защо не? — Думите ми прозвучават като детински хленч. — Защо не бива да го правя? Защо да не скърбя? Брат ми, единственият ми брат, е мъртъв! Обезглавен като предател, а беше невинен като дете. Защо да не скърбя?

— Защото няма да им хареса — казва той простичко.