Проклятието на краля

Замъкът Лъдлоу, границата с Уелс Лятото на 1527-1528 г.

Не смея да кажа на Монтагю да ми пише тайно, така че всичко, което узнавам това лято, дължа на тактични насочващи думи в безгрижните му незапечатани писма, или на клюките край портата на замъка, на думи на някой случаен скитник или амбулантен търговец от Лондон. Монтагю ми пише за семейните новини: новото бебе на Артур, Маргарет, расте и заяква; Урсула е излязла от усамотението си и е дарила фамилията Стафорд с още едно момче, още един Хенри; а после един ден той ми пише със сдържана гордост, за да ми съобщи, че също има син. Вземам писмото и го целувам, и го притискам до сърцето си. Ще има нов Хенри Поул, ще има нов лорд Монтагю, след като синът ми и аз вече отдавна сме си отишли. Това малко бебе, този Хенри, е още една стъпка по пътя на семейството ни от величие към още по-голямо величие.

Той трябва да мълчи за всички други новини. Не може да ми каже нищо за кралицата и двора, не може да ми каже, че кралят е повикал Томас Мор на разходка в градината на Хамптън Корт, и сред вечерните птичи песни, докато уханието на розите се носело във въздуха, му доверил как се бои, че бракът му е невалиден. Заявил, че сестра му Маргарет, вдовстващата кралица на Шотландия, не успяла да получи развод от папата, но че неговият брак бил различен случай, че Бог му бил показал, така болезнено, но толкова живо и ясно в смъртта на децата му, че бракът му не е благословен от Бог. А Томас, като добър канцлер, преглътнал собствените си съмнения в божествената природа на това откровение, и обещал на краля, че ще оформи становище, обмислено правно становище, по въпроса, и ще посъветва господаря си.

Но дискретността на Монтагю няма значение, защото към края на лятото цялото кралство знае, че кралят се опитва да сложи край на брака със своята кралица. Цялото кралство знае, но в пищно обзаведените стаи на Лъдлоу не се чува нито дума за това. Изненадвам себе си, когато виждам колко убедително съм наложила това правило в домакинството си. Никой не разказва противни клюки на младата ми повереница, и така светът на принцесата рухва около нея; а тя не знае.

Разбира се, в крайна сметка трябва да ѝ кажа. Много пъти започвам; но всеки път думите просто замират в устата ми. За мен това е нереално, невероятно е, не мога да ѝ го разкажа — също както не бих могла сериозно да ѝ кажа, че историята за Червея от Ламбтън7 е факт, а не нелепа легенда. Може всички да го знаят, но въпреки това е нереално.

А и бездруго, точно както се надявам, не се случва нищо. Или, във всеки случай, нямаме сигурни сведения, че се е случило нещо. Толкова сме далече от Лондон, в най-далечния запад, че не получаваме надеждни новини. Но макар да сме толкова отдалечени, научаваме, че племенникът на кралицата Карл V Испански е нахлул в Рим, пленил е папата, и го държи на практика като затворник. Това променя всичко. Дори нашият способен да убеди всички кардинал със сладките си като мед думи няма да бъде в състояние да убеди един папа, държан в плен от испанския крал, да се произнесе против испанката, кралица на Англия. Всеки от заплетените теологични аргументи на краля за това, че е грях да се ожени за братовата си вдовица, просто ще остане нечут от пленения папа. Докато испанският император се разпорежда с папата, леля му, испанската кралица на Англия, е в безопасност. Единственото, което тя трябва да направи, е да потвърди една проста истина: че Бог я е призовал да се омъжи за краля на Англия, и че няма причина този брак да е невалиден. А аз знам, че тя ще държи на тази истина до смъртта си.

В същия замък, където Катерина и Артур живяха като страстно влюбени, не казвам на никого нищо за любовта, която споделяха, или за обещанието, което той изтръгна от нея — че ако той умре, тя въпреки това трябва да стане кралица на Англия и да има дъщеря на име Мери. Не казвам нищо за лъжата, която се заклех да подкрепя. Отхвърлям я от себе си, сякаш е толкова отдавнашна тайна, че дори не мога да си я спомня. Тайният ми страх е, че някой, рано или късно, може би кардиналът, може би Томас Мор, или новият служител на кардинала, Томас Кромуел, още един човек с незначителен произход, ще ме попита дали Артур и Катерина са живели като мъж и жена. Моля се, ако продължа да се уча да забравям, да успея да кажа честно, че никога не съм знаела, а сега не мога да си спомня.

Лятната горещина идва и носи със себе си избухване на потната болест, и кралицата повиква принцесата да се присъедини към нея и краля, за да пътуват из провинцията, далече от Лондон. Отново ще живеят отделно и уединено, докато страната страда.

— Ще се присъедините към тях в Сейнт Олбънс — казвам на принцеса Мери. — Ще ви заведа там и ще отида в собствения си дом. Предполагам, че ще прекарате лятото с тях.

— С кого още? — пита тя неспокойно. — Кой друг ще бъде там?

Бедното дете, помислям си. Значи знае. Въпреки щита, който издигнах около нея, тя знае, че Ан Болейн ходи навсякъде с краля. Мълчанието ѝ по този въпрос не се дължи на невежество, а на дискретност. Но аз имам добри вести за нея, и тя забелязва леката ми, тържествуваща усмивка.

— Уви — казвам, забавяйки се малко, а нейните очи блесват и тя се усмихва лъчезарно в отговор. — Уви, чувам, че мнозина от двора са болни. Кардиналът се е оттеглил у дома с лекаря си, а Ан Болейн е отишла в Хивър. Така че свитата ще бъде съвсем малка. Вероятно ще бъдете само с баща си и майка си и може би с още един-двама служители. Томас Мор, който е така добър да помага на баща ви, Мария де Салинас с майка ви.

Лицето ѝ светва.

— Само баща ми и майка ми?

— Само те — потвърждавам, и се питам дали би било грях да се помоля проклетата блудница да умре от болестта в Кент.

— А вие? — пита тя.

Прегръщам я и я притискам до себе си.

— Аз ще отида в дома си в Бишам, за да се уверя, че семейството и хората ми са добре. Това е ужасна болест, ще бъда необходима там. Артур и Джейн имат ново бебе, моля се да са добре. Ще ви пиша, за да съобщя, че сме добре, и ще мисля за вас, скъпа моя.

— А аз ще се върна при вас — поставя условие тя. — Когато лятото свърши. Ще бъдем отново заедно.

— Разбира се.