Проклятието на краля

Л’Ербер, Лондон Октомври 1536 г.

Монтагю идва да ме види в дома ми рано сутринта, докато придворните са на литургия. Влиза в параклиса ми и коленичи до мен на каменните плочи, докато свещеникът, наполовина скрит от олтарната преграда, с гръб към нас, извършва тайнствата на литургията и измолва Божията благословия над мен и безмълвно коленичилото ми домакинство.

Отзад, недокосвана и нечетена, е Библията, която кралят е наредил да се постави във всяка църква. Всеки от моето домакинство вярва, че Бог говори на латински на своята Църква. Английският е езикът на обикновените простосмъртни, на пазара, на бунището. Как може нещо, които идва от Бог, да бъде записвано на езика на овчарите и търговците? Бог е Словото, той е Папата, свещеникът, хлябът и виното, тайнственият латински език на литанията, нечетимата Библия. Но ние не се противопоставяме на краля по този въпрос, не му се противопоставяме по никой въпрос.

— Кралица Джейн падна на колене пред краля и го помоли да възстанови абатствата, да не ги отнема от хората — Монтагю свежда глава като за молитва и ми шепне новината над броеницата си. — Линкълншър се е вдигнал да защити абатствата, няма нито едно село, което да не се е разбунтувало.

— Това ли е нашият момент?

Монтагю свежда глава още по-ниско, така че никой да не може да го види как се усмихва.

— Скоро — казва той. — Кралят изпраща Томас Хауард, херцога на Норфолк, да усмири простолюдието. Мисли, че това ще стане лесно.

— А какво мислиш ти?

— Моля се — от предпазливост Монтагю дори не казва за какво се моли. — А принцесата ти изпраща обичта си. Кралят доведе нея и малката лейди Елизабет в двора. За човек, който казва, че обикновените хора лесно ще бъдат укротени, е красноречив фактът, че поръчва да доведат дъщерите му при него, за да бъдат в безопасност.

Монтагю си тръгва веднага щом службата свършва, но не е нужно той да ми носи новини. Скоро цял Лондон жужи. Момчето на готвачката, изпратено на пазара за подправки, се прибира у дома с твърдението, че четиридесет хиляди мъже, въоръжени и снабдени с коне, влизат в Бостън.

Лондонският ми управител идва при мен да ми съобщи, че двете момчета от Линкълншър са избягали, отишли са си у дома, за да се присъединят към бунтовниците.

— Какво са си мислили, че ще направят? — питам.

— Полагат клетва — казва той с преднамерено небрежен тон. — Доколкото разбирам, се кълнат Църквата да получи обратно своите имоти и притежания, че манастирите няма да бъдат съборени, а ще бъдат възстановени, и че вероломните епископи и вероломни съветници, препоръчали тези неправди, ще бъдат прокудени от краля и от кралството.

— Дръзки искания — казвам, съхранявайки външно безразличие.

— Дръзки искания в лицето на опасността — добавя той. — Кралят изпрати приятеля си, Чарлс Брандън, херцога на Съфолк, да се присъедини към херцога на Норфолк срещу бунтовниците.

— Двама херцози срещу шепа глупци? — казвам. — Бог да пази обикновените хора от лекомислие и страдания.

— Обикновените хора могат и сами да се опазят. Не им липсват оръжия — казва той. — И не са малцина. Поземлените аристократи са с тях и имат коне и оръжия. Може би е по-добре именно херцозите да се погрижат за безопасността си. Казват, че Йоркшър е готов да се надигне, а Том Дарси е изпратил запитване до краля какъв трябва да бъде отговорът му.

— Лорд Томас Дарси? — Помислям си за човека, който носи герба ми с теменужката в джоба си.

— Бунтовниците имат знаме — продължава моят управител. — Потеглят под знамето с петте рани на Христос. Казват, че това е свещена война. Църквата срещу неверника, обикновените хора срещу краля.

— А къде е лорд Хъси? — питам, назовавайки един от видните лордове, бившия шамбелан на принцесата.

— С бунтовниците е — казва моят управител, като кимва, забелязал удивлението ми. — А съпругата му излезе от Тауър и е с него.

В страната цари такъв смут заради слуховете за метежи, дори на юг, че в началото на октомври оставам в Лондон. Потеглям с баржата си надолу по реката в един студен ден, докато мъглата се стеле по водата, вечерното слънце е изгарящо червено, приливът се е надигнал, а течението е силно.

— Най-добре минете покрай моста пеша, милейди — казва кормчията на моята баржа, те ме оставят на мокрите, хлъзгави стъпала и с греблата изкарват баржата в средния канал, за да се стрелнат през бурните води под моста и да ме вземат от другата страна.

Една от внучките ми, Катерина, ме хваща под ръка, пред нас и зад нас върви по един мъж в ливрея, докато минаваме покрай моста, към стълбите към реката от другата му страна. Има просяци, разбира се, но те се отдръпват от пътеката, когато ни виждат да идваме. Прикривам слисаното си трепване, когато забелязвам расото на една монахиня, замърсено от месеци на седене и чакане, и виждам изопнатото, отчаяно лице на жена, която се е посветила на Бог, а после се е озовала захвърлена в канавката. Кимвам на сестрата на Катерина, Уинифред, която, без да я молят, подхвърля монета на жената.

Един мъж излиза от тъмнината и застава пред нас.

— Кой е това? — пита той един от слугите ми.

— Аз съм Маргарет Поул, графиня на Солсбъри — казвам рязко, — и ще е по-добре да ме пуснете да мина.

Той се усмихва, весело като разбойник в зелената гора, и се покланя ниско.

— Минете, ваше благородие, минете с нашата благословия — казва. — Защото ние знаем кои са приятелите ни. И Бог да бъде с вас, защото вие също сте поклонница, и трябва да минете през поклонническа порта.

Спирам рязко.

— Какво казахте?

— Това не е бунт — казва той много тихо. — Навярно го знаете така добре, както и аз. Това е поклонение. Наричаме го Поклонението пред Божията милост. И си казваме един на друг, че трябва да минем през поклонническата порта.

Човекът се поколебава и вижда лицето ми, когато чувам думите „Поклонение пред Божията милост“.

— Вървим под петте рани на Христа — казва той. — И знам, че вие и всички добри стари лордове на бялата роза сте поклонници също като нас.

Бунтовниците, които казват, че потеглят на поклонението пред Божията милост, са заловили сър Томас Пърси, или пък той се е присъединил към тях; като че ли никой не знае. Те са под предводителството на добър човек, честен йоркшърец, Робърт Аск, и в средата на октомври научаваме, че Аск влязъл в големия северен град Йорк, без дори една стрела да излети в защита на града. Разтворили портите пред него и войската, която сега всички наричат „поклонниците“. Наброяват двайсет хиляди души. Това е четири пъти повече от войската, която завзе Англия при Бозуърт, това е армия, достатъчно голяма да завземе цяла Англия.

Първата им постъпка била да възстановят две бенедиктински абатства в града, „Холи Тринити“ и женския манастир „Сейнт Клемънт“. Когато ударили камбаните в „Холи Тринити“, хората плачели от радост, докато идвали да чуят литургията.

Предполагам, че кралят е готов на всичко, за да избегне открита битка. На бунтовниците в Линкълншър е предложено помилване, стига само да склонят да се приберат у дома, но защо да го правят сега, когато цялото голямо графство Йоркшър се е вдигнало на оръжие?

— Заповядано ми е да свикам своите хора и да се приготвя за бой — казва ми Монтагю. Дошъл е в Л’Ербер, докато слугите разчистват масите след вечеря. Музикантите настройват инструментите си, предстои представянето на поетична драма. Правя знак на Монтагю да седне до мен и накланям глава към него, за да може да говори тихо.

— Наредено ми е да отида на север и да разтуря поклонението — казва той. — Джефри също трябва да събере отряд.

— Какво ще правиш? — Докосвам в джоба си бродираната емблема, която лорд Дарси ми даде: петте рани на Христос и бялата роза на Йорк. — Не можеш да стреляш по поклонниците.

Монтагю поклаща глава.

— Никога — казва той простичко. — Освен това всички казват, че когато войниците на краля видят поклонниците, ще преминат на тяхна страна. Случва се всеки ден. След всяко писмо със заповеди до командирите си, кралят праща друго, в което пита дали му остават верни. Няма доверие на никого. Прав е. Оказва се, че на никого не може да се има доверие.

— С кого разполага на бойното поле?

— Томас Хауард, херцогът на Норфолк, а на него кралят има доверие само докато може да го вижда. Толбът, лорд Шрусбъри, тръгна да го подкрепи, но той е за старата религия и старите ритуали. Чарлс Брандън отказа да отиде, каза, че иска да си остане у дома, за да потуши евентуални размирици в своето графство; наредиха му да замине за Йоркшър против волята си. Томас лорд Дарси казва, че е обграден от бунтовниците в замъка си, но тъй като той възразяваше срещу унищожаването на манастирите още от първия миг след развода на кралицата, никой не знае дали той просто не изчаква подходящия момент да се присъедини към поклонниците. Джон Хъси изпрати писмо да съобщи, че е отвлечен от тях, но всички знаят, че той беше шамбелан на принцесата и я обича нежно, а съпругата му открито е на нейна страна. Кралят гризе ноктите си до живеца; обезумял е от гняв и самосъжаление.

— А какво… — млъквам рязко, когато пратеник в ливреята на Монтагю влиза в залата, приближава се до него и чака. Монтагю му прави знак да пристъпи напред, слуша напрегнато, а после се обръща към мен.

— Том Дарси е предал замъка си на бунтовниците — казва той. — Поклонниците са превзели Понтефракт и всички под командването на Том Дарси в замъка и в града са положили поклонническата клетва. Архиепископът на Йорк е с тях.

Вижда лицето ми.

— Старият Том потегли на последния си кръстоносен поход — казва той шеговито. — Ще носи емблемата си с петте рани.

— Том носи емблемата си? — питам.

— Държеше емблемите на кръстоносците в замъка си — казва той. — Раздаде ги на поклонниците. Те потеглят в името на Бог срещу ереста и носят петте Христови рани. Никой християнин не бива да стреля по тях под свещеното знаме.

— Какво да правим? — питам го.

— Идете в провинцията — решава Монтагю. — Ако Югът се вдигне в подкрепа на поклонниците, те ще имат нужда от водачество, пари и провизии. Можете да ги отведете в Бъркшър. Ще ви пратя вест, за да знаете какво става на Север. Джефри и аз ще отидем на север с войската си и ще се присъединим към поклонниците, щом настъпи подходящият момент. Ще изпратя съобщение на Реджиналд да дойде веднага.

— Ще си дойде у дома?

— Начело на испанска армия, дай Боже.