Проклятието на краля

Имението Бишам, Бъркшър Лятото на 1528 г.

Това е ужасна болест. Бог да прости на Англия греха, който ни я навлече. Мнозина казват, че това било предречено, още когато дойде първият Тюдор. Мнозина твърдят, че кралят няма да може да се сдобие със син, а страната ще бъде терзана от болести. Мнозина се боят от настоящето и предричат ужасно бъдеще, и приписват вината за него на Тюдорите.

Всички говорят за някаква млада жена в Кент, която лежала като мъртва в продължение на седмици, а сетне се върнала към живота, за да изрече, че владетелите трябва да се подчиняват само на папата. Сега я наричат пророчица и се стичат да чуят какво друго казва. Но на мен не ми е нужна пророчица, за да ми каже, че лятото ще е лошо. Когато получих вест от Лондон, че хората умират по улиците, рухват в канавките, докато се мъчат да се доберат до домовете си, разбрах, че годината ще бъде лоша за всички ни, дори за моето семейство, скрито зад високите стени на моето имение. Джефри и съпругата му, Констанс, идват да живеят с мен, а Артур ми изпраща децата си Хенри и Маргарет, моята съименница, и дойката с бебето, Мери, е бележка, в която съобщава, че потната болест е стигнала до Броудхърст, че те двамата с Джейн са болни и ще се молят да оцелеят от нея, и дали ще се грижа за децата му като за мои собствени?

Те са будеща съжаление двойка — малкият Хенри и Маргарет, която всички наричат Маги. Стоят, хванали се здраво за ръце, в голямата ми зала, а аз коленича до тях, привличам ги в обятията си и им се усмихвам с увереност, каквато не изпитвам.

— Толкова се радвам, че дойдохте при мен, защото имам много неща за вас — и работа, и игра — обещавам им. — А веднага щом всички в Броудхърст оздравеят, майка ви и баща ви ще дойдат тук да ви вземат, и ще можете да им покажете колко много сте пораснали и какви добри деца сте били това лято.

Старая се къщата да се поддържа с грижливостта, обичайна за сезона на чумата. Всичко, което идва при нас от външния свят, се мие в оцет и вода. Купуваме толкова малко храна от пазара в Бишам, колкото е възможно, изхранваме се предимно от плода на земите си. Непознатите не са добре дошли, затова на всеки, който минава през града на път от Лондон, предлагаме да пренощува в къщата за гости към манастира, а не в дома ми. Приготвям безброй галони тинктура от розмарин, градински чай и сладко вино, и всеки слуга в домакинството, всеки мъж, жена и дете, които се хранят в залата или спят там на сламата, трябва да пие по една супена лъжица от нея всяка сутрин; но така и не разбирам дали има някаква полза от нея.

Не посещавам църквата в манастира, и забранявам на слугите си да влизат в топлата, тъмна, задушна сграда, където димът от тамян се носи над смрадта от бунището и немитите тела. Вместо това съблюдавам всекидневната литургия със собствения си изповедник в личния си малък параклис до спалнята ми и по цели часове се моля на колене тази болест да ни отмине. Двете деца на Артур казват вечерните и сутрешните си молитви в моя параклис; държа ги далече от свещеника, а когато благославя най-малката, той прави кръстния знак във въздуха над скъпоценната ѝ главица.

Моля се най-вече за Джефри, чието крехко тяло и прозрачна кожа го правят да изглежда толкова деликатен в моите очи, изпълнени с тревога. Знам, че в действителност е силен и здрав, никой не може да пропусне да види руменината в бузите му, или енергията му, или радостта му от живота. Но през цялото време го наблюдавам за признаци на треска, или главоболие, или непоносимост към слънчевата светлина. Съпругата му, Констанс, е издръжлива като името си8, яка и набита като пони, тя работи упорито под мое ръководство, и аз съм ѝ признателна, че се грижи за съпруга си. Ако не го боготвореше, бих я намразила.

Започвам да мисля, че ще оцелеем през това лято без нищо по-лошо от смъртта на няколко души в селото и един кухненски прислужник, който вероятно е бил болен, но избяга в собствения си дом и умря там, когато Джефри потропва на вратата на личния ми параклис, докато се моля на колене за здравето на всички онези, които обичам, на принцеса Мери, кралицата и децата ми. Той провира златистата си глава през открехнатата врата.

— Простете, почитаема майко — казва.

Знам, че сигурно е важно, щом ме безпокои по време на молитвите ми. Отпускам се на пети и му правя знак да влезе. Той се прекръства и коленичи до мен. Виждам, че устата му трепери, почти сякаш отново е малко момче и се мъчи да удържи сълзите си. Трябва да се е случило нещо ужасно. После виждам, че ръцете му са здраво сключени и той затваря очи за миг, сякаш призовава Божията помощ, за да предаде съобщението си, после се обръща и ме поглежда. Тъмносините му очи са пълни със сълзи, когато взема студената ми ръка.

— Почитаема майко — казва той тихо. — Имам много лоши новини за вас.

— Веднага — изричам със студените си, изтръпнали устни. — Кажи ми бързо, Джефри. — Мисля си: дали е принцеса Мери, момичето, което обичам като родна дъщеря? Дали е Монтагю, моят наследник, наследникът на кралското ми име? Дали е някое от малките деца, може ли Бог да е толкова жесток, че да погуби още едно от момчетата на Плантагенетите?

— Става дума за Артур — казва той, и очите му се напълват със сълзи. — Брат ми. Мъртъв е, почитаема майко.

За момент не го чувам. Гледам го, сякаш съм глуха и не разбирам какво говори. Налага му се да повтори. Изрича отново:

— Артур, брат ми. Той е мъртъв, почитаема майко.

Съпругата на Артур, Джейн, също е болна, на косъм от смъртта. До нея има само една жена, която се грижи за нея в личните ѝ покои, затова и никой не ѝ казва, че съпругът ѝ е мъртъв. Управителят на тяхното домакинство е толкова изпълнен с ужас от болестта, че забравил своя дълг към господаря си и неговия дом и се е барикадирал в собствените си стаи. В негово отсъствие домът изпада в пълен безпорядък. Няма кой да следи всичко да се върши така, както е редно, затова синът ми Монтагю нарежда тялото на Артур да бъде изнесено от злочестия му дом и донесено в параклиса ни.

Полагаме го да почива там, където са положени и други Плантагенети, в нашия манастир в Бишам, а когато църквата е преметена, почистена и прекадена с тамян, отивам с Джефри и Констанс, започваме да се молим за душата му и чуваме как монасите подемат своя напев.

Вървим обратно към дома, аз гледам внушителната сграда, която съм ремонтирала, с фамилния герб над вратата, и си мисля с горчивината на всеки грешник, че цялото богатство и цялата власт, които спечелих обратно за себе си и децата си, не можаха да спасят обичния ми син Артур от болестта, донесена от Тюдорите.