Проклятието на краля

Л’Ербер, Лондон Май 1536 г.

Монтагю кръстосва с едри крачки нагоре-надолу из личния ни параклис, сякаш му се иска да изтича към брега при отзивчивия собственик на кораб в Грейс и да отплава при брат си Реджиналд.

— Той е полудял — казва с нисък шепот. — Мисля, че сега наистина е полудял. Никой не е в безопасност, никой не знае каква ще бъде следващата му постъпка.

Зашеметена съм от този внезапен обрат. Оставям наметката си настрана и вземам ръцете на сина си в своите.

— Успокой се. Кажи ми.

— Нищо ли не чу по улиците?

— Нищо. Няколко души ме приветстваха, докато минавах, но повечето мълчаха…

— Защото не е за вярване!

Той рязко затиска устата си с ръка, изглежда зашеметен. В параклиса няма никой освен нас, пламъците на свещите трептят, няма тихо затваряща се врата, която да ги накара да се люшнат. Сами сме.

Монтагю се обръща рязко и се свлича на колене пред мен. Виждам, че е бледен и разтреперан, дълбоко разстроен.

— Той арестува Ан Болейн за прелюбодеяние — прошепва синът ми. — А с нея — и някои придворни, задето са пазили тайните ѝ. Все още не знаем колко. Все още не знаем кои.

— Колко? — повтарям слисано. — Какво имаш предвид с това „колко“?

Той вдига ръце.

— Така е! Защо би обвинил толкова хора, дори и ако тя си е лягала с дузини? Защо би допуснал такова нещо да се разбере? За какво му е тази необичайна лъжа, след като може просто да я напусне, без нито дума? Арестуваха Томас Уайът и Хенри Норис, но също и момчето, което пее в покоите ѝ, и собствения ѝ брат — той ме поглежда. — Ти го познаваш! Какво си мисли? Защо би направил това?

— Чакай — казвам. — Не разбирам.

Сядам в стола на свещеника и се отпускам, почувствала, че коленете ми омекват. Мисля си, че съм прекалено стара за това, не съм достатъчно съобразителна, за да стигна веднага до подозрения или заключения. Хенри, кралят, се променя прекалено бързо за мен по начин, неприсъщ за Хенри, принца. Защото принц Хенри беше бърз и умен, но крал Хенри е бърз и лукав като безумец: изпълнен с бясна решителност.

Монтагю бавно ми повтаря имената, добавя имената на още двама мъже, които, изглежда, са изчезнали от двора.

— Кромуел твърди, че тя родила чудовище — казва синът ми. — Сякаш това доказва всичко.

— Чудовище ли? — повтарям глупаво.

— Не мъртвородено дете, а някакво подобие на влечуго.

Поглеждам сина си, вцепенена от ужас:

— Боже мой, как Томас Кромуел открива грях и содомия навсякъде, където погледне! В собственото ми абатство, в спалнята на кралицата! Що за ум има този човек? Какъв глас чува в молитвите си?

— Умът на краля е този, който има значение — Монтагю слага ръце върху коленете ми и вдига поглед към мен, сякаш все още съм всемогъщата му майка и мога да променя нещо. — Кромуел само изпълнява желанията на краля. Ще я изправи на съд за прелюбодейство.

— Ще я изправи на съд за прелюбодейство? Собствената си съпруга?

— Бог да ми е на помощ, аз ще бъда в състава на съда.

— Ти си в състава на съда?

— Споразумяхме се! — изревава той и скача на крака. — Всички ние, които се срещнахме с Кромуел, които казахме, че ще му помогнем да постигне анулиране на брака, сме призовани да отсъдим. Мислехме, че става дума за освобождаване на краля от фалшивите му брачни обети. Мислехме, че ще разследваме валидността на брака, и ще заключим, че е невалиден. Не това! Не това!

— Той поставя в съда въпроса за брака? Ще го анулира? — питам. — Както се опита да направи с кралицата?

— Не! Не! Не! Нима не ме чуваш? Той не поставя в съда въпроса за брака, изправя на съд жената. Ще я съди за прелюбодейство. И брат ѝ, и още няколко други мъже, Бог знае кои, Бог знае колко. Бог знае дори дали не са наши приятели или родственици. Със сигурност само Бог знае защо!

— Някой от нас? — питам настойчиво. — Нали няма някой от семейството ни или онези, които работят заедно с нас? Някой от поддръжниците на принцесата?

— Не. Не и доколкото ми е известно. Още не са арестувани. Именно това е толкова странно. Всички онези, които са изчезнали, са хора от кликата на Болейн, които по цял ден влизат и излизат от покоите ѝ — Монтагю прави лека гримаса. — Знаеш ги. Норис, Бриъртън…

— Мъже, които Кромуел не харесва — отбелязвам. — Но защо и свирачът на лютня?

— Не знам! — Монтагю разтрива лицето си с ръце. — Него отведоха първи. Може би защото Кромуел може да го изтезава, докато признае? Кромуел може да го изтезава, докато назове други? Докато каже имената, които Кромуел иска да чуе?

— Изтезание? — повтарям. — Да го изтезава? Кралят прибягва до изтезания? Срещу едно момче? Малкият музикант?

Монтагю ме гледа така, сякаш страната, която познаваме и обичаме, нашето наследство, рухва в ада под краката ни.

— А аз се съгласих да бъда в съдебния състав — казва той.

Не само синът ми Монтагю, а още двайсет и петима перове на кралството трябва да издадат присъда над жената, която наричаха кралица. Главен съдия е чичо ѝ, с мрачно лице заради падението на жената, която той постави със сила на трона, превърнала се в кралица, която той намрази. Близо до него е бившият ѝ любовник, Хенри Пърси, треперещ от треска, мънкащ, че е твърде зле, за да присъства, че не бива да го принуждават да присъства.

Всички лордове от моето семейство са там. Поне една четвърт от съдебния състав са наши роднини по сватовство или съюзници, които поддържат принцеса Мери и мразят онази жена Болейн от мига, в който тя узурпира трона. За нас, макар разказите за целувки и прелъстяване да са достатъчно шокиращи, обвинението, че тя е отровила кралицата и е възнамерявала да отрови принцесата, е горчиво потвърждение на най-лошите ни страхове. Останалите от състава са хора на Хенри, на които може да се разчита да мразят или обичат, както им нареди. Тя не си създаде приятелства, докато беше кралица, никой не казва нито дума в нейна защита. Няма надежда за справедливост за нея, докато съдиите изучават доказателствата, които Томас Кромуел така убедително е подготвил.

Елизабет Съмърсет, графинята на Устър, която присъстваше на погребението на кралицата заедно с мен в Питърбъро, се е обърнала срещу приятелката си Ан и съобщава за флиртове и по-лоши неща в спалнята на кралицата. Някой говори за нещо, което друг казал на смъртното си ложе. Това е смесица от дребнави клюки и гротескни скандали.

Монтагю се прибира у дома с мрачно и гневно лице.

— Такъв срам — казва той кратко. — Кралят казва, че според него поне сто мъже са я имали. Какъв позор.

Подавам му чаша греян ейл с подправки, докато го наблюдавам.

— Ти произнесе ли се, че е виновна? — питам го.

— Да — казва той. — Доказателствата бяха неоспорими. Лорд Кромуел имаше обяснения за всички подробности, които някой би могъл да оспори. По някаква причина, която ми е невъзможно да проумея, позволи на самия Джордж Болейн да каже гласно пред двора, че кралят не е способен да стане баща на дете. Допусна публично да бъде обявена импотентността на краля.

— Доказаха ли, че тя е убила нашата кралица?

— Обвиниха я в това. Изглежда, че това е достатъчно.

— В затвор ли ще я изпрати той? Или в манастир?

Монтагю се обръща към мен, по лицето му е изписано мрачно съжаление.

— Не. Ще я убие.