Проклятието на краля

Дворецът Ричмънд, западно от Лондон Лятото на 1531 г.

Реджиналд се прибира у дома от Падуа, носи обточената с кожа мантия на учен, с антураж от писари и учени съветници, и носи мненията на френските духовници и университети, след месеци на дебати, проучване и обсъждане. Изпраща ми кратка бележка, за да ми съобщи, че ще се срещне с краля, за да му докладва, а после ще дойде да посети мен и принцесата.

Монтагю го довежда, идват с нашата баржа, понесени от водите на прилива, а звукът на барабаните, който помага на гребците да поддържат ритъма, отеква през хладната вода в сивия вечерен здрач. Чакам ги на кея в Ричмънд, принцеса Мери и дамите ѝ са с мен, взела ме е под ръка и двете се усмихваме за поздрав.

В мига, когато баржата наближава достатъчно, за да видя побелялото лице и мрачно стиснатата челюст на Монтагю, разбирам, че нещо се е объркало ужасно.

— Влезте вътре — казвам на принцесата. Кимвам на лейди Маргарет Дъглас. — Приберете се и вие.

— Исках да поздравя лорд Монтагю, и…

— Не днес. Вървете.

Тя се подчинява, и двете се упътват бавно и неохотно към двореца, така че мога да насоча вниманието си към баржата, към вдървената фигура на Монтагю и онази сгърчена фигура на мястото отзад, която е брат му, моят син Реджиналд. На кея стражите вдигат оръжия за почест и застават мирно. Барабанът бие, гребците прибират веслата си в лодката и ги вдигат за поздрав, докато Монтагю издърпва Реджиналд да се изправи и му помага да слезе по мостчето.

Начетеният ми син залита като болен; едва успява да се държи на крака. Налага се капитанът на баржата да хване другата му ръка и двамата наполовина го повдигат към мен, докато стоя на кея.

Краката на Реджиналд поддават, той рухва на колене пред мен, със сведена глава, и казва:

— Простете ми.

Разменям си един ужасѐн поглед с Монтагю.

— Какво се е случило?

Лицето, което Реджиналд вдига към мен, е толкова бяло, сякаш умира от потната болест. Ръцете му, които стискат моите, са влажни и се тресат.

— Болен ли си? — питам във внезапен пристъп на страх. Нахвърлям се върху Монтагю: — Как можа да го доведеш тук болен? Принцесата…

Монтагю поклаща мрачно глава.

— Не е болен — казва. — Сби се. Повалиха го на земята.

Вкопчвам се в треперещите ръце на Реджиналд.

— Кой посмя да му причини това?

— Кралят го удари — казва Монтагю кратко. — Кралят извади кинжал срещу него.

Онемяла съм. Местя поглед от Монтагю към Реджиналд.

— Какво каза? — прошепвам. — Какво си направил?

Той свежда глава, раменете му се присвиват конвулсивно, и той надава ридание, подобно на сух, задавен напън за повръщане.

— Съжалявам, почитаема майко. Оскърбих го.

— Как?

— Казах му, че не съществува причина в Божия закон, в Библията, или в обичайното право той да напусне кралицата — каза той. — Казах му, че това е всеобщото мнение. А той стовари юмрук в лицето ми и грабна кинжал от масата. Ако Томас Хауард не го беше уловил, щеше да ме прониже.

— Но ти трябваше само да съобщиш какво смятат френските теолози!

— Те смятат така — казва той. Отпуска се назад на пети и вдига поглед към мен, и сега виждам как върху скулата на бледото му, красиво лице бавно се оформя голяма синина. Деликатната буза на сина ми носи следата от юмрука на Тюдор. Гняв започва да се надига в корема ми като гадене.

— Той имаше кинжал? Извади го срещу теб?

Единственият човек, на когото е позволено да носи оръжие в двора, е кралят. Той знае, че ако някога извади сабя, това би означавало, че напада беззащитен човек. И затова никой крал досега не е изваждал сабя или кинжал в двора. Това е против всички принципи на рицарството, които Хенри е усвоил като момче. Не е в природата му да вдига нож срещу невъоръжен противник; не е в природата му да се бие с юмруци. Той е силен, едър е, но винаги е сдържал гнева си и е контролирал силата си. Не мога да повярвам, че би прибягнал до насилие, не и спрямо по-млад, по-дребен мъж, не и спрямо един учен, не и спрямо един от своите. Не мога да повярвам, че би извадил нож точно на Реджиналд. Това не е някой от неговите другари, които се задяват с жени, бият се и пият; това е Реджиналд, покровителстваният от него учен.

— Раздразнил си го — обвинявам Реджиналд.

Той поклаща глава, без да вдига лице към мен.

— Трябва да си събудил с нещо гнева му.

— Не съм направил нищо! Той избухна в един миг — промърморва той.

— Пиян ли беше? — питам Монтагю.

Монтагю е мрачен, сякаш самият той е поел удара.

— Не. Херцогът на Норфолк почти хвърли Реджиналд в ръцете ми. Извлече го от личните покои на краля и го тласна към мен. Чувах как кралят реве зад него като животно. Наистина мисля, че кралят щеше да го убие.

Не мога да си представя това, не мога да го повярвам.

Реджиналд вдига поглед към мен, с потъмняваща синина на бузата, с ужасени очи.

— Мисля, че е полудял — казва той. — Беше като обезумял. Мисля, че нашият крал е полудял.

Набързо изпращаме Реджиналд в картузианския манастир в Шийн, където може да се моли в мълчание сред братята си и да остави синините си да избледнеят. Веднага щом се оправя достатъчно, за да пътува, го изпращаме обратно в Падуа, без да съобщим нито дума в двора. Имаше планове да го направят архиепископ на Йорк; но сега вече това няма да стане. Той никога няма да бъде възпитател на принцесата. Съмнявам се, че някога ще дойде отново в двора или ще живее в Англия.

— По-добре, че е извън страната — казва Монтагю твърдо. — Не смея да говоря за него на краля. Той беснее през цялото време. Проклина Норфолк, че е тласнал Улзи към смъртта му; проклина родната си сестра заради привързаността ѝ към кралицата. Не желае да вижда дори херцогинята на Норфолк, която заяви лоялността си към кралицата; не иска мнението на Томас Мор от страх какво ще каже той. Казва, че не може да има доверие на никого, на нито един от нас. По-добре е за семейството ни и за самия Реджиналд за известно време да е далече и да бъде забравен.

— Той каза, че кралят е полудял — казвам много тихо.

Монтагю се уверява, че вратата зад нас е плътно затворена.

— Честно казано, почитаема майко, и аз мисля, че кралят си е загубил ума. Той обичаше кралицата, разчиташе на преценката ѝ, и винаги е разчитал. Тя беше вярно и неотлъчно до него, откакто той най-напред се възкачи на трона на седемнайсет години. Той не може да си представи да бъде крал без нея. Никога не е управлявал страната без нея. Но е лудо влюбен в Дамата, а тя го измъчва денем и нощем със страст и спорове. А той не е младеж, не е момче, което може с лекота да се влюби и после отново да разлюби. Не е на подходяща възраст за хлапашка любов. Тук не говорим за поезия и пеене на песни под прозореца ѝ. Тя го измъчва с тялото си и ума си. Той е извън себе си от страст по нея, има моменти, когато си мисля, че ще си причини нещо лошо. Реджиналд го засегна по болното място.

— Толкова по-жалко за нас — казвам, мислейки си за Монтагю в двора, за Урсула, която се бори с името на Стафорд, и Джефри, вечно в спор със съседите си, опитващ се да насочи парламента към въпроса, който плаши всички там и те го избягват по-усърдно от когато и да било преди. — Щеше да е по-добре да останем незабелязвани за известно време.

— Той трябваше да докладва — казва Монтагю решително. — Беше нужен голям кураж, за да каже истината. Но е по-добре, че е извън страната. Така поне ще знаем, че не може отново да подразни краля.