Проклятието на краля

По големия северен път Януари 1536 г.

Прекарваме една нощ на път, яздейки възможно най-бързо към Лондон, като по пътя питаме за новини, но изрично забраняваме на слугите си да казват защо толкова бързаме да се върнем в двора.

— Ако хората узнаят, че кралят е тежко ранен, боя се, че ще се вдигнат на бунт — казва ми тихо Франсес.

— Няма съмнение в това — отвръщам мрачно.

— А вашите роднини по брак ще бъдат…

— Верни — казвам кратко, без да обяснявам какво може да означава това.

— Ще трябва да има регентство — казва тя. — Ужасно дълго регентство за принцеса Елизабет. Освен ако…

Чакам да видя дали има куража да довърши изречението.

— Освен ако — приключва тя категорично.

— Дай Боже негова светлост да се възстанови — казвам простичко.

— Невъзможно е да си представя страната без него — съгласява се Франсес.

Кимвам в знак на съгласие, когато хвърлям поглед към останалите и си мисля, че явно не е невъзможно; защото всеки от тях си представя точно това.

Спираме да пренощуваме в един хан, който може да подслони дамите и прислужничките от голямата ни група, но мъжете ще трябва да отидат в отдалечени ферми, а стражите — да спят в оборите. Затова първата ни мисъл е, че не сме добре охранявани, когато чуваме шума на приближаващи конници, а после ги виждаме как се задават в галоп надолу по пътя по здрач — половин дузина са, препускат усилено.

Дамите се отдръпват зад голямата маса в общото помещение, но аз излизам отпред, за да посрещна онова, което се задава. Бих предпочела по-скоро да посрещна страха, отколкото да позволя той да влезе с тежки стъпки в залата. Франсес, маркизата на Дорсет, обикновено толкова нетърпелива да бъде първа, ме оставя да се изправя преди нея пред опасността, и аз стоя сама, в очакване конете да спрат пред прага. На светлината, изливаща се от вратата, а после във внезапното потрепване на факла, държана от един от конярите, който изтичва напред, виждам кралската ливрея в зелено и бяло и от страх сърцето ми пропуска един удар.

— Съобщение за графинята на Устър — казва той.

Елизабет Съмърсет излиза припряно напред и взема писмото, подпечатано с герба със сокола. Оставям другите жени да се струпат около нея, докато тя разчупва печата на онази жена Болейн и се навежда към факлите, за да може да чете на потрепващата им светлина; но никой друг не може да види съобщението.

Излизам на пътя и се усмихвам на вестоносеца.

— Яздили сте дълго в студа — отбелязвам.

Той подхвърля юздите на коня си на един коняр.

— Наистина.

— Опасявам се, че в хана не може да се намери легло, но мога да изпратя хората ви в една ферма наблизо, където спят стражите ми. Ще се погрижат да получите храна и място, където да си починете. Ще се връщате ли в Лондон с нас?

— Трябва да отведа графинята в двора утре на зазоряване, преди всички вас — изръмжава той. — Знаех, че никъде тук няма да има място за спане. А предполагам, че няма и нищо за ядене.

— Можете да изпратите хората си във фермата, а аз мога да ви намеря място на масата тук тази вечер — казвам. — Аз съм графинята на Солсбъри.

Той се покланя ниско.

— Знам коя сте, ваше благородие. Аз съм Томас Форест.

— Можете да бъдете мой гост на вечеря тази вечер, господин Форест.

— Ще бъда много благодарен за вечерята — казва той. Обръща се и извиква на хората си да последват коняря с факлата, който ще им покаже пътя до фермата.

— Да — казвам, като влизам пред него вътре, където подреждат сгъваемите маси за вечеря и измъкват пейките. Той долавя мириса на печено месо, който се носи откъм кухнята.

— Но какво е това бързане? Толкова неотложна нужда ли има кралицата от своята дама, че ви изпраща да прекосите цялата страна през зимата? Или е просто прищявка на бременна жена, на която трябва да угодите?

Той се навежда към мен.

— Не ми казаха нищо — казва. — Но аз съм женен мъж. Познавам признаците. Кралицата е на легло, всички влизат и излизат припряно в покоите ѝ с гореща вода и кърпи, и всички те, от първата придворна дама до най-младата кухненска прислужница, говорят с всички нас, мъжете, с такъв тон, сякаш сме глупаци или престъпници. Акушерките са там. Но никой не внася люлка.

— Тя губи детето си? — питам.

— Без съмнение — казва той с безпощадна искреност. — Още едно мъртво бебе на Тюдорите.