Проклятието на краля

Позлатените поля, Франция Лятото на 1520 г.

Апогеят на стратегията на Томас Улзи ще бъде среща с Франсоа Френски, кампания за мир с палатки, коне и нахлуваща армия от придворни, ярко нагиздени в новите си дрехи, безбройни гвардейци, камериери и адютанти, дамите от двата двора — пременени като кралици, а самите две кралици — постоянно преобличащи се в нови рокли, с инкрустирани със скъпоценни камъни диадеми. Улзи планира и успява да издигне необикновен временен град, разположен в една долина извън Кале, с приказно красив замък, издигнат като сън, за една нощ, а в сърцето на всичко това е нашият владетел, на показ като някаква красива рядкост, сред декор, създаден от неговия съветник.

Наричат това „Позлатените поля“, защото балдахините, знамената и дори палатките блестят от истински златни нишки, а влажните поля около Кале се превръщат в ослепителен център на християнския свят. Тук двамата най-велики крале се събират в състезание по красота и сила, давайки клетва за мир, мир, който ще трае вечно.

Хенри е нашият златен крал, не по-малко смел, красив и стилен от краля на Франция, екстравагантен, както баща му никога не би могъл да бъде, великодушен в политиката си, искрен в стремежа си към мир: всички в свитата му се гордеят с него. А до него, подмладена, прекрасна, заемаща мястото си на най-великата сцена в християнския свят, е моята приятелка кралицата, и аз сияя от гордост заради нея, заради тях двамата, заради дългата борба, която трябваше да водят, за да стигнат до мир с Франция, благоденствие в Англия, и спокойна любяща хармония помежду си.

За мен и за кралицата няма значение, че всичките ѝ дами се снишават в реверанс, почти припадат, когато кралят който и да е от двамата крале — минава край тях. За мен няма значение, че Франсоа Френски целува поред всяка от дамите на кралицата, с изключение на старата лейди Елинор, херцогинята на Бъкингам, страховитата свекърва на Урсула. Катерина и кралица Клод Френска мигновено установяват приятелство и разбирателство помежду си. И двете са омъжени за красиви млади крале; предполагам, че имат много повече общи трудности, отколкото си позволяват да обсъдят.

Синовете ми Монтагю и Артур блестят в тези два разпалено съревноваващи се двора; Джефри е до мен, усвоявайки дворцови обноски по време на това най-великото събитие, което светът ще види някога; Урсула прислужва на кралицата, макар че през есента ще трябва да се оттегли в усамотение преди раждането; а един следобед, без предизвестие, синът ми Реджиналд влиза в личната ми стая в крилото на замъка, предназначено за кралицата, и коленичи в краката ми за благословията ми.

Оставам без дъх от изненада.

— Момчето ми! О! Момчето ми, Реджиналд!

Повдигам го и го целувам по двете бузи. По-висок е от мен и е наедрял; сега е красив млад мъж, силен и сериозен, на двайсет години. Има гъста кафява коса и тъмнокафяви очи. Само аз мога да видя в лицето му някогашното малко момче. Само аз си спомням как го оставих в обителта Шийн, където устната му затрепери, но му казаха, че не може да проговори, за да ме помоли да остана.

— Позволено ли ти е да бъдеш тук? — питам.

Той се засмива и ми напомня:

— Не съм дал клетва пред никой орден. Не съм дете в училище. Разбира се, че мога да бъда тук.

— Но кралят…

— Кралят очаква от мен да уча из целия християнски свят. Често напускам Падуа, за да посетя някоя библиотека или някой учен. Той очаква това. Плаща за това. Насърчава го. Писах му, за да му съобщя, че ще дойда тук. Ще се срещна с Томас Мор. Толкова много сме си писали, и си обещахме една вечер на дебати.

Налага се да си напомня, че сега моето момче е уважаван теолог, мислител, който разговаря с най-великите философи на епохата.

— Какво ще обсъждаш с него? — питам. — Той стана важен човек в двора. Сега е личен секретар на краля, пише важните писма и ръководи много от преговорите за мир.

Той се усмихва и казва:

— Ще говорим за природата на Църквата. Само за това говорим напоследък. За това, дали човек може да се ръководи от съвестта си или непременно трябва да разчита на поученията на Църквата.

— А ти какво мислиш?

— Вярвам, че Христос е създал Църквата, за да ни учи, литургията е нашият урок, а свещениците и духовенството ни превеждат Бог, точно както ние, учените, превеждаме учението на Христа от гръцки. Няма по-добър водач от Църквата, която Сам Христос ни е дал. Несъвършената съвест на един отделен човек никога не може да бъде по-добра и да стои по-високо от вековната традиция.

— А какво мисли Томас Мор?

— В общи линии същото — казва той небрежно, сякаш не си струва да обсъжда с майка си фините нюанси на теологията. — Цитираме авторитети и оборваме взаимно доводите си. Едва ли ще ви е интересно, изпадаме в твърде големи подробности.

— А ще бъдеш ли ръкоположен? — питам нетърпеливо. Реджиналд не може да се издигне, освен ако не приеме духовен сан, а е обучен да ръководи Църквата.

Той поклаща глава и казва:

— Още не. Не чувствам призвание.

— Но нали не може да те води съвестта ти? Току-що каза, че човек трябва да бъде направляван от Църквата.

Той се засмива и кимва одобрително.

— Почитаема майко, вие сте реторик, би трябвало да ви взема със себе си, за да се срещнете с Еразъм и Мор. Права сте. Съвестта на човек не може да му бъде водач, ако тази съвест се противопоставя на учението на Църквата. Човек не може да се опълчи срещу своя учител, Църквата. Но самото учение на Църквата ми казва, че трябва да чакам и да уча, докато дойде подходящият момент да бъда призован. Тогава, ако бъда призован, ще се отзова. Ако Църквата изисква моето покорство, трябва да ѝ служа, както трябва да прави всеки човек, дори един крал.

— И да бъдеш ръкоположен — настоявам.

— Не съм ли изпълнявал винаги нарежданията ви?

Кимвам. Не ми се иска да чувам този нетърпелив тон.

— Но ако бъда ръкоположен, ще трябва да служа там, където ме изпрати Църквата — изтъква той. — Ами ако ме изпратят на Изток? Или в руските земи? А ако ме изпратят толкова далече, че никога да не мога да се прибера у дома?

Не знам как да кажа на този млад човек, че службата в името на семейството често означава, че човек не може да живее сред семейството. Оставих го, когато беше бебе, за да се грижа за Артур Тюдор, и няма да бъда при Урсула, когато дойде време да ражда, ако кралицата има нужда да съм до нея.

— Е, надявам се, че ще си дойдеш у дома — казвам неубедително.

— Бих искал да го сторя — е всичко, което отвръща той. — Имам чувството, че почти не познавам семейството си, толкова дълго съм отсъствал.

— След като приключиш с учението си…

— Мислите ли, че кралят ще ме покани в двора и ще ми възложи да работя за него там? Или може би да преподавам в някой от университетите?

— Да. На това се надявам. Винаги, когато мога, те споменавам. И Артур не те забравя. Монтагю също.

— Споменавате ме? — пита той с лека скептична усмивка. — Намирате време да ме споменете на краля сред всички благоволения, които искате за другите си момчета, за Джефри?

— Този крал държи в своя власт всички постове и всички блага — казвам кратко. — Разбира се, че те споменавам. Споменавам всички ви. Едва ли бих могла да направя повече.

Реджиналд остава да пренощува и вечеря с лордовете и с братята си. Артур идва да ме види след вечеря и казва, че Реджиналд е добра компания, с много добри познания, и умее да обясни ясно и критично новото познание, което завладява християнския свят.

— От него би станал чудесен възпитател за принцеса Мери — казва той. — Тогава би могъл да се прибере у дома.

— Възпитател на принцеса Мери? О, каква добра идея! Ще я предложа на кралицата.

— Вие ще живеете с принцесата като нейна гувернантка догодина — размишлява той. — Кога ще бъде достатъчно голяма, за да има домашен учител?

— Може би на шест или седем години?

— След две години. Тогава Реджиналд може да дойде при вас.

— И ние двамата ще можем да я напътстваме и да я учим — казвам. — А ако кралицата роди принц — никой от двама ни не отбелязва колко невероятно изглежда това — тогава Реджиналд може да учи и него. Баща ти щеше да е толкова горд да види сина си като домашен учител на следващия крал на Англия.

— Щеше да бъде — Артур се усмихва при спомена за баща си. — Гордееше се с нас винаги, когато се справяхме добре.

— А как си ти, синко? Сигурно си яздил в продължение на цели мили с кралете. Всеки ден излизат за забавление, езда или надбягвания.

— Достатъчно добре съм — казва Артур, макар че изглежда уморен. — Разбира се, да не изоставам от краля понякога е по-скоро работа, отколкото игра. Но съм малко разтревожен, почитаема майко. Имам разногласия с бащата на Джейн, и затова тя е недоволна от мен.

— Какво е станало?

Артур ми разказва, че се опитал да убеди бащата на Джейн да прехвърли земите си, за да може синът ми да поеме отговорността за военната служба, която съпътства собствеността. Артур и бездруго ще ги наследи; няма причина старият човек да ги задържа сега и да носи отговорност за свикването на арендаторите на оръжие, ако се надигне призив за война.

— Той наистина не е в състояние да служи на краля — казва Артур, наскърбен. — Прекалено стар и слаб е. Справедливо беше да предложа да му помогна. Предложих и да плащам наем.

— Бил си напълно прав — казвам. Нищо, което увеличава поземлените владения на Артур, не може да е погрешно за мен.

— Е, той се оплакал на Джейн, и тя мисли, че се опитвам да ѝ отмъкна наследството преди смъртта му, да крада от един старец, и над клетата ми глава се разрази истинска буря. А сега той се оплакал на нашия братовчед Артур Плантагенет, и на нашия родственик стария граф на Аръндел, и сега те заплашват да се оплачат от мен на краля. Намекват, че се опитвам с измама да лиша стария глупак от земите му! Да ограбя собствения си тъст!

— Нелепо е — казвам съчувствено. — Но във всеки случай ти няма от какво да се боиш. Хенри няма да пожелае да чуе дори една дума против теб. Не и от собствените ти братовчеди. Не и сега. Не и докато иска Англия да победи в турнира.