Проклятието на краля

Имението Бишам, Бъркшър Великден 1518 г.

Празнуваме Великден в Бишам, само със семейството. Кралският двор, все още затворен за всички, освен за най-близкото обкръжение на Хенри и кардинала, сега се намира някъде край Оксфорд. Започвам да се питам дали някога ще се приберат у дома, в столицата си.

На кардинала са поверени всички дела на кралството, тъй като никой не може да се среща с краля; той отказва да приема дори документи. Всичко отива при Улзи и неговата постоянно увеличаваща се свита. Неговите чиновници пишат кралските писма, неговите инспектори знаят цената на всичко, неговите съветници преценяват как трябва да се постъпва, а фаворитът му, Томас Мор, който се е издигнал до поста на доверен посредник между краля и кардинала, сега е натоварен с огромната отговорност да не допуска болести в кралския двор. Той нарежда пред всеки дом в кралството, където има болен, да се слага наръч сено, за да може всеки да вижда знака и да стои надалече.

Хората се оплакват, че правникът Мор набелязва и преследва бедните, но аз пиша на младия юрист да му благодаря за грижата му към краля, а когато научавам, че самият той е болен, му изпращам бутилка дестилирани от мен масла, за които се твърди, че смъкват температурата.

— Много сте щедра — отбелязва синът ми Монтагю, когато вижда как пратеникът взема кошница със скъпоценни лекарства, предназначени за Томас Мор в Абингдън, недалече от Оксфорд. — Не знаех, че Мор е наш приятел.

— Ако е фаворит на кардинала, ще бъде близък с краля — казвам просто. — А ако е близък с краля, тогава бих искала да мисли с добро за нас.

Синът ми се разсмива.

— Сега сме в безопасност, нали знаете — изтъква той. — Може всички да е трябвало да купуват приятелството на високопоставените едно време, когато на трона беше старият крал, но съветниците на Хенри не са заплаха за нас. Никой няма да го настрои срещу нас сега.

— Това е навик — признавам. — Цял живот съм живяла от благоволението на двора. Не зная друг начин за оцеляване.

Тъй като никой от нас не е поканен в малката свита, на която е позволено да живее с краля, моите сродници, семействата Невил и Стафорд идват и отсядат у нас за една седмица, за да отпразнуваме края на Великите пости и Великден. Бъкингамският херцог, Едуард Стафорд, моят втори братовчед, води със себе си сина си Хенри, шестнайсетгодишен и буден очарователен младеж. Моето момче Джефри е само с три години по-голямо, двамата братовчеди си допадат и изчезват по цели дни, яздят на арената за турнири, ходят на лов със соколи, дори ловят риба в студената вода на Темза и носят у дома тлъста сьомга, която настояват да приготвят сами в кухнята, за възмущение на готвачката.

Удовлетворяваме гордостта им и караме тръбачите да оповестят пристигането на блюдото в трапезарията, където то е внесено триумфално, а всички триста души от общото ни домакинство, които вечерят в голямата ми зала, се изправят на крака и аплодират внушителната сьомга и ухилените млади рибари.

— Научихте ли кога ще се върне дворът? — Джордж Невил пита Едуард Стафорд, когато вечерята приключва и ние, братовчедите, и нашите момчета, сме седнали в личната ми стая и сме се разположили удобно около огъня с вино и захаросани плодове.

Лицето на Стафорд потъмнява:

— Ако кардиналът постигне своето, ще задържи краля завинаги далече от двора му — казва той кратко. — Наредено ми е да не го посещавам. Прогонен от двора? Защо е това? Аз съм добре, близките ми са здрави. Това няма нищо общо с болестите, работата е там, че кардиналът се бои да не би кралят да започне да се вслушва в моите думи — его защо ми е забранено да го посещавам.

— Милорди — казвам предпазливо. — Братовчеди. Трябва да внимаваме какво говорим.

Джордж ми се усмихва и покрива ръката ми със своята.

— Вие винаги сте предпазлива — казва той. На херцога кимва: — Не можете ли просто да отидете при краля, дори без разрешение, и да му кажете, че кардиналът не служи на интересите му? Със сигурност ще ви послуша. Ние сме видни личности в кралството, няма какво да спечелим, предизвиквайки неприятности, той може да се довери на съветите ни.

— Той не ме слуша — казва Едуард Стафорд раздразнено. — Не слуша никого. Нито кралицата, нито мен, нито когото и да е от изтъкнатите мъже на кралството, в чиито вени тече също толкова добра или дори по-добра кръв от неговата, и които знаят така добре, както и той, или дори по-добре, как е редно да се управлява кралството. А не мога просто да отида при него. Той отказва да допусне в двора си когото и да е, освен ако не е сигурен, че не пренася болест. А кой, мислите, преценява това? Дори не и лекар — новият помощник на кардинала, Томас Мор!

Правя знак с глава на синовете си, Монтагю и Артур, да напуснат стаята. Може и да е безопасно да се говори против кардинала; в страната има много малко лордове, които не говорят против него. Но бих предпочела синовете ми да не чуват. Ако някой ги пита, ще могат честно да кажат, че не са чули нищо.

И двамата се колебаят дали да излязат.

— Никой не може да се съмнява в нашата вярност към краля — казва Монтагю от името на двамата.

Бъкингамският херцог се разсмива сякаш против волята си, смехът му прилича повече на ръмжене:

— Добре ще е никой да не се съмнява в моята — казва той. — Имам толкова добро потекло, колкото и самият крал, всъщност по-добро. Кой вярва в предаността към трона повече от една особа с кралска кръв? Не съпернича на краля. Никога не бих го сторил. Но наистина поставям под въпрос мотивите и издигането на онзи проклет касапски син.

— Мисля, почитаеми чичо, че бащата на кардинала е бил търговец? — пита Монтагю.

— Какво значение има това за мен? — пита настойчиво Бъкингам. — Калайджия, или шивач, или просяк? След като моят баща беше херцог, и дядо му също е бил херцог, а моят пра-пра-пра-прадядо е бил крал на Англия?