Проклятието на краля

Дворецът Ричмънд, западно от Лондон Лятото на 1532 г.

Това беше краят на нашето безгрижно лято, а също и краят на хубавото време, защото докато в личния си параклис принцесата, прехвърляйки мънистата на броеницата си, се молеше на свети Джуд, светецът покровител на изгубилите надежда и отчаяните, назовавайки майка си, епископ Фишър и Томас Мор, облаци се понесоха нагоре по долината, затъмнявайки реката, а после заваля с едрите, тежки капки, предвещаващи лятна буря.

Лошото време продължи цели седмици, тежки облаци легнаха над града, хората ставаха раздразнителни, жегата ги изтощаваше. Нощем, когато облаците се разнасяха, вместо познатите звезди поредица пламтящи комети упорито пресичаха небето. Хората, които наблюдавали обърканите звезди, твърдяха, че видели знамена и флагове и непогрешими знаци за война. Един от някогашните приятели на Реджиналд, един от картузианските монаси, казал на изповедника ми, че ясно видял пламтящо червено кълбо да виси над тяхната църква и от това разбрал, че върху тях ще се стовари гневът на краля, задето са опазили пророчеството и са скрили ръкописа.

Рибарите, които дойдоха до кея с прясна пъстърва за домакинството, казаха, че улавяли мъртъвци в мрежите си, толкова много мъже се хвърляли в придошлите води на необичайно високите приливи.

— Еретици — каза един, — защото Църквата ще ги изгори, ако не се удавят сами. Томас Мор ще се погрижи за това.

— Вече не — каза другият. — Защото самият Мор ще бъде изгорен, а еретиците са в безопасност в Англия сега, когато блудницата на краля е лутеранка. Онези, които се давят в новия прилив, са хората, които обичат старите порядки, които се молят на Светата Дева и почитат кралицата.

— Достатъчно говорихте и двамата — казвам, спирайки за миг до кухненската врата, докато готвачката си избира риба от кошниците. — Не искаме никакви такива приказки в това домакинство. Вземете си парите и си вървете, и не идвайте отново, иначе ще докладвам за вас.

Мога да накарам мъжете пред вратата да замълчат, но всеки мъж, жена и дете по лондонския път, който мине покрай дома ни и се отбие за безплатната храна, раздавана в края на всяко хранене, носи една или друга история, и във всички тях се повтаря един и същ злокобен мотив.

Говорят за чудеса, за пророчества. Вярват, че кралицата получава всекидневни съобщения от своя племенник императора, в които той ѝ обещава да я защити, и чакат всеки миг на разсъмване по Темза да доплава испанска флотилия. Не знаят със сигурност, но чули от някого, че папата се допитва до съветниците си, за да измисли компромис, защото се страхува, че християнските крале ще се спречкат по този въпрос, докато турчинът е пред портите на християнския свят. Не знаят, но всички сякаш са единодушни, че кралят приема съвети единствено от семейство Болейн и от техните правници и духовници, а те му разказват ужасни лъжи: че единственият начин да осъществи желанията си е да ограби Църквата, да отхвърли обета си, даден при коронацията, да разкъса самата Магна Харта и да се държи като тиранин, и да се изправи срещу всички, които казват, че не може да постъпи така.

Никой не знае нищо със сигурност; но знаят много добре, че предстоят опасни времена, че мирисът на опасност витае във въздуха и че всеки път, щом изтътне гръмотевица, някой някъде в Англия, казва: „Чуйте! Това топове ли бяха? Дали войната не започва отново?“

Онези, които не се страхуват от война, се боят, че мъртвите ще се надигнат от гробовете си. Плитките гробове при Бозуърт, при Тоутън, при Сейнт Олбънс, при Тоустър бълват трофеи от сребро и злато, емблеми и предмети за спомен, гербове и копчета от ливреи. Сега се говори, че покоят е напуснал дори притихналата земя на тези бойни полета, сякаш гробовете са били тайно разровени в тъмнината, а мъжете, загинали за фамилията Йорк, се изправят, освободени от влажната пръст, изтупват от себе си полепналата почва, събират старите си войски, и се връщат да се бият отново за своята принцеса и за своята Църква.

Някакъв глупак идва до вратата на конюшнята и разправя на конярите, че видял как брат ми, с главата му отново на раменете, красив, какъвто беше като момче, чука на вратата на Тауър и моли да влезе обратно вътре. Според твърденията Едуард извикал, че Злокобният Кърт — кралят на Англия, приел образа на коварно, мрачно животно — се е промъкнал на трона му; и че това е неговото време. Дракон, лъв и вълк ще трябва да се вдигнат, за да го победят, и драконът ще бъде императорът на Рим, вълкът ще бъдат шотландците, а лъвът ще бъде нашата собствена истинска принцеса която, като момиче от приказка, ще трябва да убие злия си баща, за да освободи майка си и страната си.

— Изведете този коварен, сквернословещ стар клюкар и го хвърлете да се охлади в реката — казвам кратко. — А после го заключете в помещението на стражите и попитайте херцога на Норфолк какво иска да направим с него. И се погрижете всички да узнаят, че никога повече не искам да чувам и дума за лъвове, къртици или пламтящи звезди.

Говоря с такава студена ярост, че всички ми се подчиняват; но същата нощ, докато затварям капаците на прозореца в спалнята си, виждам над покрива на собствения ни дворец една пламтяща звезда, като синьо разпятие, над спалнята на принцесата, сякаш свети Джуд, светецът на изгубените каузи, спуска над нея светещ знак на надежда.