Проклятието на краля

Замъкът Стортън, Стафордшър Есента на 1506 г.

В продължение на още година правя всичко по силите си, за да изстискам повече пари от земите си. Когато събирачите на паберки излизат на полето, отмъквам по чаша зърно от всяка кошница, като нарушавам обичайните правила и хвърлям в смут всички по-възрастни хора в селото. Повдигам обвинения срещу бракониерите на дивеч в малките феодални съдилища, и ги хвърлям в потрес, като налагам парични глоби за дребните кражби, които вършат от детинство. Забранявам на арендаторите да вземат каквото и да е живо същество от земите — дори зайци, дори стари яйца, изоставени от кокошките — и наемам пазач за дивеча, за да им попреча да ловят пъстърва от реките ми. Ако хвана някое дете да вади яйца от гнездата на дивите патици, глобявам родителите му. Открия ли мъж в гората с наръч подпалки и дори едно-единствено по-дебело клонче, му отнемам целия товар и глобявам и него. Бих глобявала и птиците, задето летят във въздуха над нивите ми, или петлите за това, че кукуригат, ако можеха да плащат.

Хората са толкова бедни, че ми е съвестно да вземам нещо от тях. Откривам, че пресмятам колко яйца мога да очаквам от жена, която има само шест кокошки. Настоявам да получаваме дял от меда на човек, който има само един кошер и складира медените пити още от лятото. Когато фермерът Страйд заколва една крава, която е паднала в канавка и си е счупила врата, изисквам своя дял от месото до последната унция; настоявам да получа и лой, и част от кожата ѝ, за да направим кожа за обувки. Не се държа като добра господарка, проявявам алчност по време на нещастието му, влошавам още повече един лош за него момент, тъй като кралската хазна посяга алчно към моята.

Изпращам мъжете от домакинството си на лов за елени, за фазани, за чапли, за водни кокошки, всичко, което става за ядене. Ловецът на зайци трябва да носи повече зайчета, момчето, което опразва гнездата на гълъбите, свиква да ме чака в подножието на стълбата си. Тревожа се, че хората крадат от мен, и започвам да крада от тях, като настоявам да си получа не само дължимото, но и отгоре.

Превръщам се в една от онези господарки, които презирам; превръщаме се в семейство, ненавиждано от арендаторите си. Майка ми беше най-богатата наследница в Англия; баща ми беше брат на краля. Те задържаха последователите, арендаторите и поддръжниците си чрез постоянна, открита щедрост. В Лондон дядо ми хранеше всички, които се събираха пред портите на дома му. Всеки можеше да дойде по времето за вечеря и да си тръгне с толкова месо, колкото може да набучи на острието на камата си. Аз съм тяхна наследница, но предавам техните традиции. Мисля, че почти обезумявам от тревогата за пари, болезненото свиване на стомаха ми понякога се дължи на безпокойство, а друг път на глад, а аз съм толкова измъчена, че вече не мога да правя разлика.

Тръгвам си от църква един ден, когато чувам един от старейшините на селото да се оплаква на свещеника и да го моли да се намеси.

— Отче, трябва да говорите с нея. Не можем да си плащаме дължимото. Дори вече не знаем какво дължим. Тя прегледа всички договори за наем с години назад и откри още глоби. По-лоша е от някой Тюдор, по-лоша е от краля, като преглежда законите и ги обръща в своя полза. Оставя ни да гладуваме.

Така или иначе, и това не е достатъчно. Не мога да купя на момчетата си нови ботуши за езда, не мога да изхранвам конете им. Продължавам да се боря една година, опитвайки се да отрека, че заемам от себе си, че ограбвам собствените си арендатори, крада от бедните, но после осъзнавам, че всичките ми окаяни опити са се провалили.

Разорени сме.

Никой няма да ми помогне. Вдовството ми е срещу мен, бедността ми е в мой ущърб, името ми е срещу мен. И най-лошото от всичко: майката на краля е срещу мен и никой няма да се осмели да ми помогне. Двама от братовчедите ми все още са затворени в Тауър; те не могат да ми помогнат. Само моят сродник Джордж Невил отговаря на десетките писма, които изпращам. Предлага да отгледа най-големите ми момчета в дома си, и аз ще трябва да отпратя Хенри и Артур там с обещанието, че ще ги взема колкото мога по-скоро, че няма вечно да бъдат далеч от дома, че ще се случи нещо, което да ни събере отново, да ги върне вкъщи.

Подобно на губещ комарджия им казвам, че скоро ще дойдат добри времена, но се съмнявам, че някой от двамата ми вярва. Управителят ми, Джон Литъл, ги отвежда в дома на братовчеда Невил, имението Бърлинг в Кент, с последните ни коне, а самият Джон възсяда едър впрегатен кон, Хенри язди ловния си кон, а Артур — понито, за което е вече твърде голям. Опитвам се да се усмихвам и да им махам, но сълзите ме заслепяват и едва ги виждам — само бледите им лица и големите им изплашени очи, две момчета в парцаливи дрехи, потеглящи надалече от дома си, без никаква представа за мястото, на което отиват. Не зная кога ще ги видя отново, няма да бдя над детството им и да ги пазя, както се надявах да сторя. Няма да ги възпитам като Плантагенети. Не успях да изпълня дълга си като тяхна майка и те ще трябва да пораснат без мен.

На осем години Урсула е твърде малка, за да бъде отпратена в някой благороднически дом, трябва да остане с мен, а близо двегодишният Джефри си остава моето бебе. Той току-що се е научил да ходи, още не говори, и е неспокоен, плачлив и боязлив, постоянно се вкопчва в мен. Не мога да оставя и Джефри да си отиде. Той вече е страдал, раждайки се в един дом в траур, сирак без баща още от раждането си. Джефри ще остане при мен, каквото и да ми струва това; не мога да се разделя с него, единствената дума, която може да казва, е „Мама“.

Но за моето момче Реджиналд, моето будно, весело, дръзко момче, трябва да се намери място. Твърде малък е, за да постъпи на обучение в някое домакинство, а нямам сродници с деца, които биха го приели на отглеждане заедно със собствените си деца. Приятелите, които имах по границата с Уелс, са съвсем наясно, че не ме канят в двора, и че не получавам издръжка. Тълкуват правилно това като признак, че Тюдорите не гледат благосклонно на мен. Сещам се само за един човек, твърде откъснат от светската суета, за да си дава сметка колко е опасно да ми помага, твърде мил, за да откаже. Пиша на изповедника на нейна светлост, епископ Фишър:

Той отговаря веднага. Направил е повече, отколкото съм го помолила — намерил е място за Реджиналд и подслон за мен. Казва, че мога да отседна в абатството „Сион“, един от предпочитаните от семейството ми религиозни домове, срещу стария дворец Шийн. Абатството се ръководи от абатиса и се поддържа от петдесетина монахини, но те често подслоняват благородни посетители и аз ще мога да живея там с дъщеря си и бебето Джефри. Когато Урсула навърши пълнолетие, може да стане послушница, а после — монахиня в ордена, и бъдещето ѝ ще е подсигурено. Най-малкото, ще имаме храна на масата и покрив над главите за следващите няколко години.

Епископ Фишър е намерил място на Реджиналд в мъжкия клон на абатството — приоратът Шийн, манастир на картузианския орден. Ще бъде само на няколко мили от нас, на отсрещния бряг на реката. Ако ми отпуснат свещ, ще мога да я слагам на прозореца си, той ще вижда сиянието на светлината и ще знае, че мисля за него. Може да ни позволят да наемаме лодкар, който да ни откарва от другата страна на реката, за да го виждаме в празничните дни. Ще бъдем разделени от дисциплината на религиозните домове и от голямата, широка река, но ще мога да виждам комините на манастира, под чийто покрив ще живее синът ми. Имам всички основания да се радвам на такова великодушно разрешение за трудностите си. За сина ми ще се грижат в единия дом, а другите деца и аз ще имаме покрив над главите почти до него. Би трябвало да ликувам от облекчение.

Само че, само че, само че… Отпускам се на колене и се моля на Светата Дева да ни спаси от това убежище. Напълно съм убедена, че това не е подходящото място за Реджиналд, моето умно, будно, бъбриво момче. Картузианците са орден на безмълвни отшелници. Обителта Шийн е място на ненарушимо мълчание с най-строга религиозна дисциплина. Реджиналд, моето весело малко момче, което толкова се гордее, че се е научило да пее в канон, което обича да чете на глас, което е научило няколко гатанки и шеги и обича да ги разказва бавно, силно съсредоточено, на братята си; това будно, приказливо дете ще трябва да служи на монасите, които живеят като отшелници в отделни килии, и всеки се моли и работи сам. В обителта не се изрича и дума, с изключение на неделите и религиозните празници. Веднъж седмично монасите се разхождат заедно и тогава може да разговарят тихо помежду си. През останалото време потъват в молитвено мълчание, всеки сам с мислите си, със собствената си борба да постигне Бог, сам в килията си, обграден от високи стени, заслушан само в звука на вятъра.

Непоносимо ми е да си представям бъбривия си, жизнерадостен син, принуден да мълчи на място с такава свята дисциплина. Опитвам се да се успокоявам с мисълта, че Бог ще проговори на Реджиналд в студената тишина и ще го призове да му служи. Реджиналд ще се научи да мълчи, точно както се научи да говори. Ще се научи да цени собствените си мисли и да не се смее, да не танцува, да не лудува и да не се закача с по-големите си братя. Отново и отново си внушавам, че това е голям шанс за моето будно момче. Но в сърцето си знам, че ако Бог не призове това малко момче към живот, отдаден на свята служба, ще се окаже, че съм хвърлила будното си, обичливо момче в безмълвен затвор за цял живот.

Сънувам го заключен в мъничка килия, събуждам се стреснато и извиквам през плач името му. Блъскам си ума да измисля някакъв друг начин, по който да постъпя с него. Но не познавам никого, който би го взел на обучение, а нямам пари да го дам като чирак, и освен това — какво би могъл да прави? Той е Плантагенет — не мога да го дам да се учи за обущар. Редно ли е един наследник на династията Йорк да разбърква малцовата смес за някой пивовар? По-добра майка ли ще бъда, ако го изпратя да се учи на ругатни и сквернословия, докато изпълнява поръчки в някой хан, вместо на молитви и мълчание в един благочестив орден?

Епископ Фишър му е намерил място, място, където ще е в безопасност, където ще го хранят и образоват. Трябва да се съглася. Не мога да направя нищо повече за него. Но когато си представям своя весел, безгрижен син на място, където единственият звук е тиктакането на часовника, отброяващ часовете до следващата литургия, не мога да попреча на очите си да се замъглят от сълзи.

Мой дълг е да разруша дома и семейството си, които създадох така гордо, когато станах лейди Поул. Викам всички домашни слуги и конярите в голямата зала и им казвам, че са ни застигнали тежки времена и че ги освобождавам от служба. Изплащам им надниците до този ден; не мога да предложа повече, макар да знам, че ги хвърлям в нищета. Казвам на децата, че трябва да напуснем дома си, и се опитвам да се усмихвам и да им внуша, че това е приключение. Казвам, че ще бъде вълнуващо да живеем другаде. Затварям и заключвам замъка в Стортън, където съпругът ми ме доведе като булка, и където се родиха децата ми, като оставям само Джон Литъл като управител, за да събира наемите и таксите. Две трети трябва да изпраща на краля, една трета ще изпраща на мен.

Потегляме на коне от дома си, Джефри е в ръцете ми, докато яздя на странично седло зад Джон Литъл, Урсула язди малкото пони, а Реджиналд изглежда миниатюрен върху стария ловен кон на брат си. Язди добре; притежава бащиното си умение да се разбира с конете и хората. Ще му липсват конюшните и кучетата, и веселият шум на стопанския двор. Не мога да се заставя да му кажа къде ще отиде. Непрекъснато си мисля, че докато сме на път, той ще ме попита къде отиваме, и че ще намеря смелост да му кажа, че трябва да се разделим: Урсула, Джефри и аз в една религиозна обител, а той — в друга. Опитвам се да се залъгвам, че той ще разбере, че това е съдбата му — не каквато бихме избрали, и въпреки това неизбежна. Но в доверчивостта си той не ме пита. Приема, че ще останем заедно; не му хрумна, че може да бъде отпратен.

Той е потиснат, че напуска дома си, докато малкият Джефри е развълнуван от пътуването, а Урсула отначало е бодра, а после започва да хленчи. Реджиналд нито веднъж не ме пита къде отиваме, и тогава започвам да си представям, че по някакъв начин вече е разбрал, и че също като мен иска да избегне разговора.

Едва през най-последната сутрин, докато яздим по пътеката за теглене на кораби до реката към Шийн, казвам:

— Скоро ще пристигнем. Това ще бъде новият ти дом.

Той вдига поглед към мен:

— Новият ни дом?

— Не — казвам кратко. — Аз ще отседна наблизо, съвсем малко по-надолу, от другата страна на реката.

Той не казва нищо, и си мисля, че може би не е разбрал.

— Често съм живяла отделно от теб — напомням му. — Когато трябваше да отида в Лъдлоу и те оставих в Стортън.

Той обръща към мен лицето си с широко отворени очи. Не казва: „Но тогава бях с братята и сестра си и с всички хора, които съм познавал цял живот, с бавачката ми в детската стая, с възпитателя ми, който учеше братята ми и мен.“ Просто ме гледа, без да разбира.

— Нима ще ме оставиш сам? — пита накрая. — На чуждо място? Майко? Нима просто ще ме оставиш?

Поклащам глава. Не вярвам, че ще успея да проговоря.

— Ще те посещавам — прошепвам. — Обещавам.

Високите кули на манастирския клон се показват, портата се отваря, и игуменът лично излиза да ме посрещне, хваща Реджиналд за ръката и му помага да слезе от седлото.

— Ще идвам да те виждам — обещавам, седнала високо на коня си, гледайки надолу към златистото теме на сведената му глава. — А на теб ще ти позволяват да ме посещаваш.

Изглежда много малък, докато стои до игумена. Не се дърпа, нито показва някаква съпротива, но вдига бледото си лице, поглежда ме с тъмните си очи и изрича ясно:

— Почитаема майко, позволете ми да дойда с вас и брат си, и сестра си. Не ме оставяйте тук.

— Хайде, хайде — казва игуменът твърдо. — Нека не слушаме думи от деца, които би трябвало винаги да мълчат пред по-възрастните и по-висшестоящите от тях. А в тази обител ще говориш само когато ти нареждат да го сториш. Тишина, свята тишина. Ще се научиш да я обичаш.

Реджиналд покорно прехапва долната си устна, и не казва нито дума повече; но продължава да ме гледа.

— Ще те посещавам — казвам безпомощно. — Тук ще бъдеш щастлив. Това е добро място. Ще служиш на Бог и на Църквата. Ще бъдеш щастлив тук, сигурна съм.

— Желая ви приятен ден — игуменът намеква, че е време да си вървя. — По-добре да се свърши бързо, след като трябва да се направи.

Обръщам коня си и поглеждам назад към сина си. Реджиналд е само на шест години; изглежда много малък до игумена. Пребледнял е от страх. Послушно, не казва нищо, но устните му безмълвно оформят думата: Мамо!

Не мога да направя нищо. Не мога да кажа нищо. Обръщам коня си и се отдалечавам.