Графиня просякиня

В беда

Беше Бъдни вечер.

Звънът на камбаните се губеше в далечината и потъваше в дебелия сняг, покрил като огромен плащ премръзналата земя.

Наближаваше празникът Рождество Христово.

Една млада жена, облечена твърде скромно, газеше дълбокия сняг, притискайки в обятията си малко детенце, увито в тънък шал.

— Студено ми е, мамо, студено ми е! — хленчеше премръзналото дете.

— Мълчи, сладкото ми — утешаваше го със сподавен глас майката. — Скоро ще бъдем у дома и ти ще спиш на топло в стаята.

Жената мина край къщички, през чиито прозорци ясно се виждаха коледните елхи. Мъка изпълни младите й гърди.

Дългият и изморителен път я изведе пред една височина, върху която гордо, с кули, опрели в небето, се издигаше замъкът Хоенщайн. Силите на пътничката бяха на изчерпване. Струваше й се, че всеки момент ще изгуби съзнание. С последни усилия се добра до голямата порта на замъка и погледна с просълзени очи красивия герб. Той принадлежеше на нейните родители. Тя стоеше пред заключената врата на бащиния си замък.

Идваше като просякиня! Тази мисъл я смаза и скова повече, отколкото суровият студ. Бяха изминали три години от деня, в който младата графиня бе напуснала бащиния си дом. Три години Ирма не беше виждала обичната си майка и своя баща, принудена да се бори сама с трудностите на живота и връхлетялото я нещастие. А беше единствена дъщеря на гордия граф Хоенщайн. Колко премеждия беше преживяла през тези три години! Сега стоеше с примряло от страх сърце пред голямата бащина порта в очакване да се сбъдне последната й надежда за спасение. С трепереща ръка хвана верижката на звънеца. Ясният звън отекна в широките стени на стария замък. До вратата се приближи слуга, облечен в златошита ливрея, и изгледа учудено и строго нещастната жена.

— Нахална просякиня! — извика той сърдито. — Иди на друго място, сега не се дава милостиня!

Грубите думи пронизаха като острие на нож съзнанието на младата жена.

— Моля ти се, отвори ми, не мога да отида никъде с моето детенце! Съобщи на графа за мене! — извика тя, без да посмее да се представи.

— Графът не приема никого! — отговори лакеят и обърна гръб.

— В името на бога, съжалете се заради детето ми, отворете — викаше отчаяно жената. — Трябва да говоря с графа. Той е добър и милостив!

Тези думи смекчиха сърцето на слугата. Той с важен вид отвори вратата и пусна жената вътре. След това отиде да съобщи на господаря си за неочакваното посещение.

Граф Хоенщайн седеше до писалището си, подпрял глава с ръка. Беше замислен и не чу почукването на вратата. Слугата се реши да отвори и като влезе, каза смирено:

— Една просякиня иска да влезе при вас.

Графът се учуди:

— Толкова късно през нощта? Коя е?

— За първи път я виждам, изглежда не е тукашна.

— Пуснете я да влезе и я нахранете в кухнята!

Графът беше строг, но имаше добро сърце за бедните. Като остана сам, той отново потъна в размисъл. Стресна го обаче повторно почукване на вратата.

В стаята влезе млада, бледа жена. Той я погледна втренчено, раздразнен от внезапното й нахълтване, и понечи да я наругае, когато изведнъж шалът от главата на жената падна и откри едно изнемощяло лице.

— Тате, тате! — промълви умоляващо нещастницата.

— Ирма! — извика той и скочи от стола. Струваше му се, че сънува.

— Прости ми, тате, прости ми! — изрече Ирма със задавен от вълнение глас и коленичи пред него. — Аз съм, тате, Ирма, нещастната ти дъщеря… Татко!…

Погледът на стария граф се взря в лицето на красивата жена, облечена в дрипи.

— Дете мое… Ирма! — каза той развълнувано. — На какво приличаш… От къде идваш?…

Скоро обаче в очите му се появи тъмен блясък и челото му се смръщи:

— Нещастно момиче!… Ти донесе срам и безчестие на старините ми, напусна ме, за да последваш онзи, който те прелъсти!

— Моля те, татко, не ми напомняй за него, заплатих скъпо грешката си! Щях да умра от глад.

— А защо не си при него?

— Останах сама, съвсем сама. Малко след като се оженихме, той ме напусна. Оттогава не съм го виждала. Страдах много. Гордостта не ми позволяваше да се върна при тебе, но нищетата ме смаза. Сега, пред Рождество, дойдох да те помоля за прошка.

— Ти вече не си моя дъщеря и аз не съм твой баща. Какво направи, нещастнице! От часа, в който напусна този замък, нишките, които ни свързваха, се скъсаха.

— Смили се, татко! — изплака дъщерята. — Ако вече не мога да бъда твоя дъщеря, поне ми дай подслон като на бездомница! Не ме оставяй на студа и глада!

— Проклет да бъде онзи, който те докара до това положение и лепна петно върху нашия род! Ти забрави своите задължения и отдаде сърцето си на един непрокопсаник. Побелях преждевременно от мъка. Сега, когато пак си пред мене, старата рана отново се разтваря. Не!… Ти не си вече мое дете!… Не си графиня Хоенщайн, искана от толкова принцове! Махни се от очите ми!

— Татко, толкова голямо ли е престъплението ми, че обичах Артур? Нима няма да ми дадеш възможност да поправя грешката си и да получа прошка от теб? Майка ми толкова ме обича, позволи ми да ида при нея!

Очите на графа се навлажниха.

— Загубата на единствената й дъщеря я сломи… Тя умря!

— Умря!?… Аз съм виновна за това! Не, не е възможно!

— Няколко седмици след твоето бягство тя се пресели във вечността.

В стаята се възцари мълчание. Графът наведе глава и се унесе в мисли. Когато се съвзе, видя Ирма отново да влиза с едно около двегодишно детенце с ангелско лице, но също толкова бедно облечено като своята майка. То отправи към графа изпълнен с любопитство поглед.

Графът го гледаше изумен.

— Дядо… — изрече детето и като се приближи, обгърна с ръчички коленете на стария благородник.

— Твоето дете… — промълви сякаш на себе си той. След това рязко извика: — Не ти стигнахме ние, сега искаш и това дете да направиш нещастно! Къде е баща му?

— Той не подозира за съществуването му. Много преди то да се роди, избяга в Америка. Напразно го чаках. Детето също страда извънредно много.

Лицето на дядото запазваше студеното си изражение.

— Нима нищо не може да трогне сърцето ти? — простена Ирма. — Нима ще ме изпъдиш от къщата си? И то в нощта срещу Коледа?

Графът се колебаеше. Той преживяваше голяма вътрешна борба. Неговият отговор трябваше да реши всичко.

— Не те познавам, ти не си моя дъщеря.

— Това ли е последната ти дума?

Като не получи отговор, Ирма взе детето и напусна стаята.

Бащата изведнъж се съвзе от яростта си. Какво беше направил! Беше предал родната си дъщеря на студа и глада заедно с детето й. Той трепна и бързо излезе на двора.

— Ирма — извика силно.

Студеният вятър като че ли отвея отчаяния му вик.

— Баща ти ти прощава — викаше той ужасен.

Отникъде не последва отговор. Само бурята продължаваше да беснее.

Краката на графа се подкосиха и той падна насред двора. Когато слугите го намериха, положиха доста усилия да го стоплят и да го накарат да се съвземе.