Графиня просякиня

В Литъл Рок

— Ей, Хенри, най-после те видях! Вече бях повярвал, че отдавна си изгнил някъде.

— Виждаш добре, Едуърд, че съм още жив, слава богу! Какво прави твоята годеница?

— Пст! Не говори толкова високо! Ние наистина се сгодихме, но генералът настоява първо да получа чин капитан и чак след това да обявим официално годежа.

— Какъв проклет човек е твоят тъст! Какво иска още от тебе? Ти си хубавец, млад, храбър и имаш състояние. Обещаваш да направиш бляскава кариера!

— Както и да е, аз скоро ще стигна чина, който желая. Записан съм пръв в списъка за производство. В най-близко време генералът, моят тъст, щял да ми повери някакво важно поръчение и след неговото изпълнение ще бъда повишен в чин капитан.

— Моите поздравления, Едуърд! Желая ти щастие.

Този разговор се водеше между двама офицери от втори артилерийски полк, който квартируваше в Литъл Рок. Тези младежи бяха верни приятели и си приличаха твърде много, така че полкът бе нарекъл единия Кастор, а другия — Полукс.

Едуърд Суантън се беше сгодил тайно преди няколко седмици с Мейбъл, дъщерята на генерал Брендшоу, но тя не искаше да има годеник с по-нисък чин от капитан. Годежът на младата двойка още не беше оповестен, въпреки че старият генерал обичаше Едуърд като свой собствен син.

Хенри Клей, който работеше във военното министерство, твърде рядко се отдаваше на вечерните развлечения, които се устройваха в двореца на генерала. Той оглеждаше с любопитство всички гости на тазвечерното празненство — блестящото общество, събрано във великолепните салони на генерал Брендшоу.

— Едуърд, кой е онзи красавец, който в момента разговаря с твоя тъст? — поинтересува се Хенри.

По лицето на Едуърд премина сянка. Той обясни:

— Капитан в оставка, казва се Роден. Служил е в германската армия, но е напуснал поради някаква малка неприятност. Това е, което знам.

— Струва ми се, че този капитан е в доста приятелски отношения с твоя тъст. Нашият генерал рядко се отнася така любезно със своите познати. Той е затворен човек.

— Виждам — каза Едуърд, като хвърли един съвсем неприятелски поглед към бившия германски офицер.

— Виждам, че никак не ти е симпатичен — забеляза Хенри, който бе уловил недружелюбния поглед на своя приятел.

— Не мога да го понасям! Намирам го много високомерен и дързък. Постоянно преследва моята годеница с погледи и комплименти и аз се радвам, че Мейбъл също споделя моите антипатии към него.

— Как е попаднал чак тук, в Литъл Рок?

— Има претенции, че се интересува твърде много от нашия арсенал, и съумя да се представи на генерала и да го учуди със своите познания, които не струват и два цента.

— Генералът сигурно знае как да се държи с него и да се предпази от издаване на военни тайни пред този германец. Струва ми се, че ти робуваш само на предположения, Едуърд, и че твоите опасения се коренят в ревността ти, особено спрямо този човек, който се любува на твоята красива годеница — нещо, което никой не може да му забрани.

— Но аз не искам да й се любува — възрази Едуърд рязко. — Забележа ли го още веднъж, ще го привлека под отговорност и ще ме помни, докато е жив.

— Но, Едуърд, защо викаш толкова силно? Не виждаш ли, че всички ни гледат. Не забравяй, че сме сред хора — каза Хенри, като отправи към приятеля си поглед, пълен с упрек. — А, ето най-после идва и самата Мейбъл — извика той радостно, като видя младото момиче, което идваше към тях.

Мейбъл, дъщерята на генерал Брендшоу, бе извънредно красива. Погледът на нейните черни очи галеше мило лицето на годеника й. Тя подаде приятелски ръка на неговия приятел.

— Капитан Роден пак е седнал при баща ми на разговор — каза Мейбъл със звънливия си глас. — И двамата говорят за работи, които не разбирам. Затова дойдох при вас.

— Моите почитания, мис — каза Хенри развълнуван. — Зная, че ще бъдете много щастлива с бъдещия си съпруг, защото познавам Едуърд като себе си.

— Благодаря ви — произнесе Мейбъл тихо, без да откъсва поглед от годеника си.

— Пак ли те е раздразнил този германец със своето високомерие? — попита Едуърд също толкова тихо своята годеница, като мина заедно с нея и Хенри в залата и се огледа.

— Той едва ме поздрави днес — отговори Мейбъл. — Почувствах облекчение, когато го видях толкова хладен. Но ми се струва, че той задържа баща ми, за да му говори само за себе си.

— Все ми е едно, нека стоят и говорят колкото искат — каза Едуърд и прегърна Мейбъл.

— Едуърд, скъпи мой, ако ни види някой! — извика момичето уплашено.

— Не се бой! Хенри бди и ще ме предупреди — успокои я младият офицер и целуна влажните й устни.

— Колко си лош! Чакаш само удобен момент! — възпротиви се на шега Мейбъл и му върна целувката.

Влюбената двойка се раздели. Старият генерал влезе в залата.

— Разбира се! Когото търсиш, все ще го намериш с Мейбъл! — каза той благоразположено. — Сега ела с мен, Едуърд, имам да ти съобщя нещо.

Генералът влезе в една съседна стая. Едуърд го последва, като гледаше след Хенри, който в това време подаваше ръка на Мейбъл, за да я отведе в салона. Когато вратата се затвори след генерала и бъдещия му зет, в залата влезе капитанът в оставка Роден, като се оглеждаше наоколо.

— Не са тук — промълви той тихо. — Но аз трябва да разбера за какво се касае. Доверчивият генерал ми каза, че скоро ще пристигне транспорт със значителна сума пари, предназначена за арсенала на артилерийската част. За нещастие не можах да узная часа на пристигането, а това беше най-важното.

Вратата към съседната зала, в която бяха влезли генералът и Едуърд, беше останала полуотворена и капитанът в оставка, който беше не друг, а нашият герой Артур Норт, можа да подслуша техния разговор. Той тържествуваше. В очите му светеше зловещ блясък, докато следеше разговора между генерала и Едуърд. Неговите предчувствия не бяха го излъгали, те говореха за работа от голяма важност за него.

— Получих неотдавна телеграма, с която ми известяват, че парите са готови в М., и че се очаква да пристигне офицерът, който ще ги приеме — казваше генералът на Едуърд. — Реших да поверя на теб тази отговорна работа. По това можеш да съдиш колко те ценя и какво доверие имам в теб. Паричният контрол е конвоиран досега само от един висш офицер. Но понеже аз определям хората за конвоя, реших да изпратя тебе. Като възнаграждение за тази отговорна работа ще получиш чин капитан.

— Много съм ви благодарен, че ме натоварихте с такава важна мисия, татко. Ще се постарая да оправдая вашето доверие — каза младият офицер. — Сумата голяма ли е?

— Много, защото е предназначена за изработване на нови оръдия. Има десет милиона долара в злато и банкноти.

— Колосална сума! Кога трябва да я приема?

— Ще тръгнеш утре с първия влак за Мемфис. Предаването на парите ще трае най-много един час, така че ще можеш да се качиш с конвоя на обедния влак.

— Да взема ли войници с мен? — попита Едуърд.

— Ония десет артилеристи, които отделих за тази цел, още тази сутрин са пристигнали в Мемфис. За да избегна привличането на каквото и да е внимание върху тази експедиция, ги пратих напред, защото трябваше да бъда много внимателен, още повече като имам предвид несполучливото нападение онзи ден върху транспорта. Войниците са въоръжени със саби и револвери и добре боравят с тях.

— Знае ли Мейбъл, че аз ще донеса парите? — поинтересува се офицерът.

— Да, любезни мой. От дъщеря си не крия нищо и нямам никакви тайни, защото тя умее да мълчи като гроб. Но ти не трябва да говориш с нея по този въпрос, защото човек никога не може да е напълно сигурен, че не е подслушван или следен от някого. Иначе утре пак ще бъдеш в Литъл Рок.

Норт беше чул достатъчно. Той се отдалечи бързо от вратата и се върна в салона, където намери Мейбъл и започна да й отправя всевъзможни комплименти в присъствието на Хенри.

Сериозната натура на Мейбъл не можеше лесно да се поддаде на такова ласкателство. Мисълта й бе насочена към Едуърд и тя с безпокойство гледаше към залата, където се бяха усамотили генералът и Едуърд. Най-после на девойката й дотегна и тя се отправи към залата, придружена от Хенри. След няколко минути капитанът в оставка Роден дойде пак при нея и продължи да й досажда с думи и погледи.

Мейбъл хвърли умоляващ поглед към Хенри, който разбра какво трябва да направи като приятел и кавалер и й подаде ръката си, за да я отведе в салона.

— Вашите обноски, господин поручик, са съвсем лишени от тактичност! Явно е, че искате да прекъснете моя разговор с милата госпожица — каза капитанът в оставка с тон на обиден, като се изпречи пред тях и им препречи пътя.

Очите на офицера пламнаха.

— Не съм свикнал да търпя такива забележки, мистър Роден, и се налага да ви помоля най-настоятелно да избягвате подобни отношения.

— Аз съм капитан, господин поручик! — отговори Норт остро.

— Това, което сте били в Германия, за мен няма никакво значение — отвърна Хенри студено. — Вие нямате никакъв чин в американската армия, затова за мен сте обикновен гражданин.

Роден прехапа устни и се обърна към Мейбъл, която напразно се опитваше да успокои младия офицер.

— Позволявате ли ми да ви предложа ръката си, мис Брендшоу? — попита той вежливо, като хвърли заканителен поглед към Хенри.

В тази минута звъннаха шпори и се чуха бързи стъпки. Появи се Едуърд. Младият офицер явно бе чул края на спора, защото беше блед и гледаше с ярост капитана, който стоеше до Мейбъл и не преставаше да опипва със страстен поглед красивото лице на момичето.

— Позволете да ви попитам колко и до каква степен сте близък с госпожицата, че си позволявате да я хващате под ръка, без предварително да й поискате разрешение за това? — осведоми се германският капитан в оставка студено и надменно.

Едуърд бе готов да избухне, но се въздържа, защото разумът му подсказваше, че трябва да се овладее.

— Не съм длъжен да давам обяснения на никого за постъпките си — каза той гордо и поведе Мейбъл към вратата на салона.

— Попитах само защото виждам, че не можете да запазите хладнокръвие. Освен това исках да знам дали генералът би одобрил една такава свобода от ваша страна — произнесе капитанът остро.

— Ако искате да станете вестоносец на генерала, можете да го сторите. Идете в салона, там ще го намерите — отвърна Едуърд презрително и мина с Мейбъл в другия салон.

Капитан Роден поиска да го спре, но Хенри му се изпречи на пътя и го измери с такъв заканителен поглед, че Роден бе принуден да се оттегли, за да не стане скандал.

— Искате ли още нещо от мен? — попита Хенри студено.

Мнимият капитан обърна гръб на младия офицер и хлътна зад един цветарник. Хенри остана на мястото си, докато капитанът се скри съвсем, и едва тогава последва своя приятел в салона.

— Чакай, момче! — мърмореше си Норт. — Ще направя така, че да ме запомниш добре.

Престъпникът със своята изискана представителност, чрез умелата промяна на физиономията и главно чрез елегантното си облекло се беше вмъкнал лесно във военните кръгове в Литъл Рок. Той научи много подробности относно паричния транспорт и веднага състави план, по който можеше да сложи ръка на колосалната сума. С привлекателната си външност биваше приет навсякъде. Като инженер и бивш пруски юнкер той имаше добри познания по военното дело и успя да спечели доверието на генерал Брендшоу, който освен това беше германофил и хранеше сляпа вяра в германците, които му бяха голяма слабост.

След като се сдоби със сведенията, Норт трябваше да отиде в стана на каубоите, за да се споразумее с Ред Карли и да разработят в подробности изпълнението на смелия и опасен план, без да се излагат на риск. Красивата Мейбъл бе разпалила у него поривите на любовта и бе засегнала чувствата му на сладострастник, които експлодираха при вида на всяка хубава жена. Освен плана за обира той изработи и друг, по който да спечели младото момиче за себе си, а ако то му откаже, да му нанесе удар така, че да разкъса любовта му към годеника и да го направи жертва на тази любов. Яростният поглед, с който бе измерил Едуърд, бе ясно доказателство за настроението му, а мрачният пламък в неговите демонски очи предвещаваше само беди, гибел и смърт.

Норт си отиде по най-бързия начин, без да се сбогува дори с генерала.

В дома му го чакаше Хосе.

— Веднага оседлай конете — заповяда му той. — След половин час най-късно трябва да тръгнем. Паричната пратка за арсенала тръгва от Мемфис с назначение за Литъл Рок и трябва да я заловим по пътя. Носят десет милиона долара.

— Дали няма да има голям конвой? — попита от своя страна слугата, чиито очи блеснаха, като узна за голямата плячка.

— Ще бъдат един офицер и десет души артилеристи. С тях ще се справим лесно — каза Норт надменно.

— Само толкова ли? — учуди се Хосе. — Да не би тука да се крие някаква изненада. Струва ми се, че има нещо нередно.

— Знам с положителност, че конвоят ще се състои от толкова души, колкото казвам — отсече Норт.

— Добре. Ще разберем от Ред Карли как стоят работите — каза Хосе. — Той има опит в тези неща.