Графиня просякиня

Щастлива

Часовникът на Сити Хол, общинското управление на Ню Йорк, показваше пет часа следобед, когато един хубав, елегантно облечен мъж крачеше към въздушната железница, бързайки към дома. Външността му показваше, че принадлежи към висшето общество. Походката му беше горда.

Йохан Гулд — така се казваше той — имаше самоуверен вид, защото вярваше, че притежава всичко, което му е необходимо. Беше красив. Съпругата му беше едно от най-хубавите и богати момичета на града, дъщеря на мултимилионера Шмит. Той притежаваше чудесна къща с всякакъв разкош, какъвто човек може да измисли; красиви коне от най-добрата порода; с една дума, от живота, който той водеше в своята вила на Клинтън Стрийт, нямаше какво повече да се желае.

Въпреки това този човек, на когото завиждаха хиляди хора, не изглеждаше напълно щастлив. Той често гледаше втренчено пред себе си, а върху челото му падаше сянка на меланхолия.

Мъжът застана на площадката на железопътната станция. Изведнъж се сепна. Някой бутна в ръката му някакво писмо. Той се обърна сърдито, но не можа да разгледа човека, който беше направил това, защото той се смеси с тълпата. Понечи да хвърли малкото писъмце, мислейки, че става дума за просия, но любопитството му надделя. Той отиде встрани, отвори плика и се зачете. Още от първите редове лицето му пребледня и ръцете му затрепериха.

Писмото беше от изоставената от него жена. Йохан Гулд беше не друг, а Артур. Той прочете писмото, което Ирма беше написала, но не можа да стигне до края му.

„Господи!“ — въздъхна той съкрушен, почувствал се разкрит. Жената, която беше напуснал и излъгал, го беше проследила.

Тя знаеше всичко.

По челото му изби пот. Не можеше по никакъв начин да се върне при онази, която го чакаше в дома му. Обзе го ужас от жената, която се смяташе за негова единствена законна съпруга. Сега не можеше да се появи пред нея — толкова разстроен и развълнуван. Той бързо напусна чакалнята и излезе навън. Писмото, което се намираше в джоба му, за един миг го беше смъкнало от блаженото небе. Когато остана сам, той го прочете докрай.

„Свети Боже, тя иска да влезе в къщата ми! — извика той. — Никога!“

Но как можеше да го избегне. Започна да обикаля улиците, смутен и уплашен. Съвестта го измъчваше. В спомените му изникна невинната и доверчива девойка Ирма, после същата като негова съпруга, обичаща го силно и горещо. Той видя бледото й, благородно лице, излъчващо любов и добродетелност, черните й очи — две звезди, изпълнени с благоговение. Дъщерята на граф Хоенщайн, която беше повярвала на лицемерните му клетви, сега се появяваше пред очите му в цялата си ангелска красота. Той лесно беше успял да измами младото момиче, непритежаващо никакъв житейски опит, и да я вземе за жена въпреки волята на родителите й. Отнемайки дъщеря им, той целеше единствено богатството им, смятайки, че те ще се примирят и ще дадат на своя зет полагащата му се зестра. Но се беше излъгал горчиво. Те не простиха нито на крадеца, нито на жертвата. Когато се видя излъган, той изведнъж се насити на жена си, а тя продължаваше да го обича. Един ден Артур я напусна.

Тези спомени сега разяждаха съзнанието му.

Щом стъпи на американска земя, той промени името си. Като опитен съблазнител потърси нова жертва и скоро я намери. Ожени се за младата лейди Мери Шмит само няколко месеца, след като беше напуснал Европа. Мери Шмит му бе донесла като зестра едно огромно богатство и великолепен дворец, отличаващ се с разточително изящество. По този начин бе влязъл отведнъж в кръга на най-почитаните мъже в Ню Йорк и имаше млада, хубава и умна жена, която държеше на него. Беше я спечелил със силата на своята завладяваща красота и мъжествена енергия.

Нито едно женско сърце не можеше да му устои дълго време. Той покоряваше жените и беше техен идол. И на всичко това трябваше да се сложи край! Предстоеше му да слезе от високия пиедестал и да бъде хвърлен в затвора за двубрачие. Никога! Ако ще и да му коства живота.

Ужасна мисъл премина през главата му. Ами ако премахне Ирма! Щеше да остане свободен и никой нямаше да пречи на щастието му. Той се изплаши. Това означаваше да стане уби… Не му стигна смелост да произнесе тази дума. Нямаше ли да е по-добре, ако изпълни молбата на Ирма и я приеме в къщата си. Идеята да живее с двете си жени под един покрив го уплаши. От друга страна, само така би могъл да държи Ирма под око и да я обезвреди. Красивите му очи блеснаха с демоничен пламък. Той се замисли как би могъл да убеди жена си да приеме на работа Ирма.

Тази вечер Йохан Гулд си легна уморен и съкрушен. Приключението през изтеклия ден измъчва мозъка му през цялата нощ. Мисълта, че Ирма трябваше да дойде под неговия покрив, го терзаеше ужасно. Ами ако го издадеше и разкриеше престъплението му! Това би го погубило!

Дързостта му не стигаше, за да подготви втората си жена за онова, което щеше да се случи. На сутринта той стана от леглото, обзет от мрачни мисли и предчувствия. През цялата нощ не можа да заспи.

Посещението беше неизбежно. Трябваше да се примири!

На прага на спалнята му го посрещна Мери. Тя протегна ръка и поднесе устни за целувка. Йохан Гулд никога не беше оценявал обноските си като лоши, но сега, когато младата му жена, красива и сияеща от щастие, чувствайки се негова истинска съпруга, положи с любов главата си на гърдите му, той извърна лицето си настрани, чувствайки се недостоен да я погледне в очите. Като видя колко е бледен, Мери се уплаши.

На закуска тя беше извънредно любезна с него и се стараеше да разпръсне облаците на свъсеното му чело. Горката жена не подозираше какви мисли измъчваха този, когото тя боготвореше! Очите на Мери Гулд блестяха, озарени от вътрешната й чистота. Тя се чувстваше щастлива до този човек, заради когото й завиждаха всичките й приятелки.

— Мила Мери — започна Йохан с неискрен глас, — виждам, че домакинството ти създава големи грижи. Това ми е неприятно.

— Колко си добър към мен, Йохан — отвърна тя, щастлива от това, че съпругът й мисли за нея.

— Ще ти взема помощница-компаньонка.

Мери се хвърли на врата му. Трогната и признателна, младата жена отново прегърна мъжа си, без да подозира каква обида съдържаше това негово предложение.