Графиня просякиня

Ревизията

Оставихме Ирма в момента, когато тя падна съкрушена на едно кресло в стаята си, която този път беше заключена отвън.

Единственият й приятел Шелер беше заблуден. Цели пет дни той скиташе, търсейки детенцето й, и като не го намери, той реши, че вероятно малката Лидия е разкъсана от дивите зверове. След това печално заключение той беше дошъл да търси майката.

След като попита в болницата на д-р Стивънс и получи отрицателен отговор, Шелер почти се отчая. Той помисли, че Ирма е попаднала в лоши ръце. Все още не губеше напълно надежда, че ще я намери. За да бъде наблизо, той започна работа, за да си изкарва хляба в една от бръснарниците на някакъв малък град. Цялото си свободно време Шелер използваше, за да разпитва за Ирма.

Д-р Стивънс се намираше в кабинета си, когато му съобщиха, че го търсят някакви господа. Той беше изненадан и недоволен.

— Покани ги да влязат! — каза той на слугата, който отиде да отвори вратата.

— А — каза директорът, — не очаквах вашето посещение. Заповядайте!

— Не може и да бъде иначе, уважаеми колега — отговори усмихнат един възрастен господин. — Ние трябва да идваме колкото може по-неочаквано. Позволете да Ви представя д-р Ууд, д-р Гринфийлд, директора д-р Стивънс.

Д-р Стивънс се обърна към онзи, който говореше.

— Предполагам, мистър Бригтън, че идвате, за да направите годишната си инспекция. Веднага ще разпоредя да се отворят стаите на болните. Дотогава позволете ми да ви предложа нещо за пиене.

Господата седнаха.

— Имате ли много болни? — попита професор Бригтън.

— Клиниката ми е почти пълна.

— А как стои въпросът с вашата стара специалност, искам да кажа с нервно болните?

— Сега при нас е спокойно, нямаме подобни нещастници в клиниката.

— Толкова по-добре — отговори професор Бригтън.

Слугата се върна и съобщи, че всичко е готово. Лекарите станаха и обходиха една по една всички стаи, като от време на време задаваха някой въпрос на болните.

След час ревизията беше завършена. Господата, напълно удовлетворени, защото не намериха никакво нарушение на предписанията, тръгнаха обратно към кабинета на директора, където той ги беше поканил на чаша чай. Те тъкмо пресичаха двора, разговаряйки, когато Бригтън вдигна глава. Очите му се спряха на един от прозорците на горния етаж.

— Одеве ми казахте, че нямате умствено увредени в клиниката. Не е ли такава онази дама, която видях току-що на прозореца?

Д-р Стивънс трепна, но бързо се овладя.

— Боже мой — извика той, като се удари по челото, — какво да помня по-напред! Защо не ми напомни, че имаме една психически разстроена? — очевидно разсърден извика той на болногледачката, която в този момент излизаше от клиниката.

Надзирателката измърмори нещо за оправдание.

— Знаеш, че главата ми е заета с толкова неща — продължи д-р Стивънс със същия тон. — Нима за всичко трябва да мисля аз! Ако още веднъж се случи подобно нещо, ще те уволня… А сега, господа, моля да ме последвате!

Стивънс привидно беше спокоен, но всъщност изпитваше смъртен страх. Ако комисията откриеше, че Ирма е здрава, с него беше свършено. На всичко отгоре щеше да изгуби и желаната жена.

Когато стигнаха до стаята на Ирма, професор Бригтън попита:

— Толкова ли е зле болната, че трябва да я заключвате?

— Моля, убедете се сам — отвърна директорът.

Ирма стоеше насред стаята. Очите й бяха пълни със сълзи. Тя приличаше на изплашена сърна и беше толкова хубава в безкрайната си мъка, че членовете на комисията се спряха и я загледаха с израз на възхищение и удивление.

Директорът пръв наруши мълчанието.

— Извинете, ако ви безпокоим, но господа инспекторите желаят лично от вас да узнаят дали имате нужда от нещо и дали сте доволни от порядките.

— Не мога да се оплача от режима в клиниката — започна Ирма, — но…

В стаята беше толкова тихо, че би могло да се чуе бръмченето на муха. При думите на Ирма директорът изтръпна. Той целият се превърна в слух.

— … Но — продължи Ирма — аз се чувствам напълно здрава и искам да си отида, а не ме пускат. Защо ме държат насила тук, щом нямат основание за това?

Професор Бригтън се приближи до Ирма.

— Това ще предоставим за решение на д-р Стивънс — каза кротко той. — Докторът е всепризнат специалист и той най-добре преценява дали още се нуждаете от клинично лечение или не.

Д-р Стивънс въздъхна облекчено.

— Освен това ме заключват без причина в тази стая — продължи бавно Ирма.

Лицето на професора се помрачи. Той се обърна към д-р Стивънс.

— Да си призная, тази дама не ми изглежда толкова болна, че да бъдат оправдани подобни строги мерки спрямо нея.

За момент директорът почувства, че самообладанието му го напуска, но с голямо усилие на волята той успя да се овладее и да отговори:

— Заключваме вратата, защото тази дама започна прекалено да своеволничи. Обича да се разхожда, най-вече през хладните нощи, а нощните разходки са крайно вредни за здравето й. Що се отнася до твърдението й, че сме посягали на личната й свобода, то е лишено от основания. Затова най-красноречиво говори фактът, че аз оставих на нейно разположение собствената си градина.

— Така — каза многозначително професорът. — Намерихте ли други, по-съществени основания, освен безвредните й опити за нощни разходки?

— Да — отговори директорът, — мисис страда от манията, че е дъщеря на някакъв граф.

— Това е вярно — каза Ирма.

Настъпи смущение. Членовете на комисията се спогледаха, но никой не каза нито дума. Професор Бригтън пръв наруши мълчанието.

— Може би имате документи, с които можете да докажете произхода си?

— Не — отговори Ирма, — мъжът ми ги открадна.

— Защо?

— Защото се боеше, че ще го издам на полицията… Той беше встъпил незаконно в двубрачие — добави Ирма, като се изчерви.

Професор Бригтън се усмихна съчувствено.

— Ето, вие чувате сам — прошепна му директорът.

— И за да ме обезвреди напълно — продължи младата жена, — той не се поколеба да ме изпрати в една лудница, от която после бях освободена — продължи младата жена. — Отгоре на всичко загубих и детето си…

— Тя няма деца — прошепна директорът.

— Откъде знаете? — попита тихо професорът.

— Аз смятам тази история за женитба, дете и прочее за плод на болното й въображение. Тя е дъщеря на един фермер и една нещастна любов я доведе в моята клиника. Родителите й са спокойни, защото аз им обещах да положа всички усилия да излекувам дъщеря им.

Професорът поклати глава. Той вече беше вън от всяко съмнение относно правотата на думите на своя колега — директора на клиниката. Обърна се към Ирма и й каза кротко:

— Рано е още да напуснете клиниката. Имайте доверие в д-р Стивънс. Подчинявайте му се напълно и скоро ще бъдете напълно здрава.

Сълзи бликнаха от очите на Ирма. Тя искаше да помоли стария господин да я освободи от ужасната клиника, но срамът и гордостта я задържаха. Разбра, че всички членове на комисията погледнаха с недоверие на разказа й.

Когато гостите, придружени от директора, напуснаха стаята, тя падна на един стол и закри с ръце обляното от сълзи лице. Струваше й се, че небето и земята са се наговорили да я унищожат…