Графиня просякиня

Любов и омраза

Мери беше помолила граф Фон Хоенщайн да дойде в единадесет часа, така че не се наложи да чака много дълго.

Тя се намираше в особено деликатна ситуация. Макар че Норт бе успял да я успокои и заблуди, Мери не можеше да намери в себе си повод да обвини стария граф в измама или фалшификация.

Беше наистина чудно, но винаги така се случваше. Колкото пъти напускаше Артур, толкова пъти недоверието се надигаше у нея и тя искаше веднъж завинаги да свърши с това ненормално положение, като разбере каква е истината. Ключът беше в Артур. Той трябваше да разреши загадката. Виждаше се, че благородният граф не можеше да бъде лъжец. Как би могла да приеме твърденията на стария господин за неверни! С какви думи би си послужила, за да му изкаже своето недоверие към онова, което той казва?

Граф Фон Хоенщайн сам й дойде на помощ. Още с пристигането си той внимателно подхвърли:

— Вчера се снабдих от нашето посолство с един документ. Когато започнах да издирвам дъщеря си, сметнах, че ще имам нужда от него. Позволявате ли ми да ви го покажа?

Той извади от джоба си един голям лист хартия, сгънат добре, и го подаде на Мери.

Младата жена се изчерви. По един деликатен начин, свойствен за благородните и образовани хора, графът бе доловил нейните колебания и сега искаше тактично да й докаже верността на своите твърдения.

Погледът й бързо премина по редовете на документа и от прегледа му тя разбра добре, че този, който стоеше пред нея, бе наистина граф Фон Хоенщайн.

Все пак от честолюбие тя не искаше да отстъпи веднага.

— За мое голямо съжаление, господин графе, аз не можах да науча нищо за онова, което ви интересува. Истината ще се установи напълно, когато видим актовете, потвърждаващи брачните отношения между моя съпруг и вашата дъщеря.

— Аз писах още вчера за това — отговори графът. — За четиринадесет дни ще ви ги представя. Утре заминавам за Марвил, където според досега събраните сведения дъщеря ми е била видяна за последен път преди известно време.

— И какво ще правите, след като намерите дъщеря си и получите документите?

— Актовете, за които става въпрос, ще трябва да оправдаят дъщеря ми пред обществото — каза графът. — А що се отнася до брака, той, разбира се, ще бъде разтурен. Двубрачието е доказано и това улеснява развода.

Мери трепна, но любовта й към Норт беше толкова голяма, че му бе простила дори и това, само да би могла да се освободи от подозрението й по убийството на баща й. В същото време в нея се пробуди и гордостта, защото чувстваше, че няма да й бъде позволено да остане съпруга на човек, потъпкал най-светия съюз — брачния. „Клеветите“ според Норт се очертаваха все по-истински и тя не можеше повече да му вярва.

Най-после графът я извади от мъчителните мисли, в който се беше потопила.

— Уви! Колко бих желал да се срещна лице в лице с този Норт! — каза той. — Може би този подлец знае къде се намира дъщеря ми, но крие от хората, за да не се объркат плановете му.

Мери рязко стана от стола, на който седеше спокойно досега. От очите й изскачаха искри. Не беше й минавала през ум мисълта, която графът току-що изказа. Тя не можа да сдържи възбудата си, когато взе едно толкова важно решение.

— Аз ще ви срещна с моя съпруг, господин графе — заяви тя високо. — Зная къде се намира Артур Норт.

Това известие дойде като гръм от ясно небе за стария граф, който не очакваше такова решително действие от страна на Мери.

— Можете ли да ме заведете веднага при него? — попита той бързо.

— Да, но само при едно условие — каза замислено Мери.

— А именно?

— Да ми дадете честната си дума, че няма да съобщите на никого мястото, където се намира той. Върху него тежи подозрение за престъпление, което той не е извършил, затова е принуден да се крие.

Мери произнесе тези думи с треперещ глас, защото сама не беше убедена в това, което казваше.

— Давам ви моята честна дума! — произнесе тържествено възрастният джентълмен.

— Благодаря ви! Ако сте готов, можем веднага да тръгнем.

Мери нареди да впрегнат конете във файтона. Нито тя, нито графът говореха по време на пътуването до Далбъри. Всеки от тях бе зает със собствените си мисли.

Граф Фон Хоенщайн с нетърпение чакаше минутата, в която щеше да се срещне лице в лице с подлеца, докарал толкова нещастия на дъщеря му. Норт бе загубил предварително, ако почнеше пак да плете мрежа от лъжи, защото джентълменът бе готов да отмъсти за честта на дъщеря си по всякакъв начин.

Колата, която бяха взели на последната станция, най-после спря пред вратата на вилата. Старият граф скочи от файтона с младежка пъргавина и кавалерски подаде ръка на Мери, за да й помогне да слезе.

Слугите, преследвали преди малко Норт, се спуснаха към господарката си, която вече влизаше с графа в преддверието.

— Госпожо, какво нещастие! Един разбойник се беше вмъкнал във вилата и навярно ви е ограбил — извикаха в един глас двамата и започнаха да се вайкат, страхувайки се, че господарката им ще ги укори.

— И защо не го хванахте? — попита графът.

— Всичко стана много бързо. Аз бях в стаята на слугите, понеже готвачката си беше отишла, когато Бети влезе уплашена в стаята и извика: „Страх ме е… горе има някой!“. Като чух това, веднага скочих и заедно с момичетата изтичах горе. Чуваше се ясно, че някои работеше с някакъв инструмент в стаята. После настъпи тишина и малко след това се разнесе гръм. Започнахме да викаме и двамата, защото доста се изплашихме. След това раздрусахме вратата, но беше заключено. Миг по-късно в коридора горе се отвори една врата — онази на стаята, съседна с вашия салон. Един човек изскочи навън и слезе като стрела по стълбите. После премина през градината и изчезна в горичката. Не беше възможно да го уловим. Беше много добре облечен.

Граф Фон Хоенщайн усети изведнъж как Мери се облегна безсилна на ръката му. Той погледна лицето й — то беше съвършено жълто.

— Уплашихте ли се? — попита той съчувствено.

Мери поклати глава.

— Елате, господин графе — помоли го тя. — Да отидем горе. Дано даде господ моето предположение да не излезе вярно. Останете тук — нареди тя на стъписаните слуги. — Ще позвъня, ако имам нужда от вас.

Мери толкова бързо изкачи стълбите, че графът с мъка можа да я последва.

— Почакайте ме, и аз искам да дойда, мисис — извика той загрижен. — Може да има още разбойници там.

Графът извади револвера си, но Мери се възпротиви.

— О, не вярвам, че ще има нужда от оръжие — каза тя. И прибави на себе си: — Съжали ме, Господи! Не позволявай да изпия и тази горчива чаша. Тя ще бъде смъртоносна за мен!

Младата жена извади връзка ключове и отвори една врата, след това премина в съседната стая.

— Артур! — извика тя отчаяно, но не последва никакъв отговор.

Старият джентълмен бе изненадан от откритието, което направи. Явно Мери съзнателно и грижливо беше крила в тази стая един подлец и престъпник.

Тя се върна бързо.

— Заминал е! — изкрещя тя неистово. — Тръгнал си е! Уви, по-добре да не бях идвала никога тук, господин графе! Избягал е, понеже се е страхувал от вас!

— Но успокойте се — каза графът. — Защо ще бяга, когато изобщо не знае, че аз идвам насам?

— Да, имате право — съгласи се Мери. — Извинете ме, толкова съм нещастна. Едва го бях намерила, и отново го загубих.

— Как тогава е станало така, че слугите са го помислили за разбойник? Не са ли го виждали никога?

— Не — извика отчаяна Мери. — Никой, освен мен не знаеше за неговото присъствие тук. Аз го криех, понеже е мой съпруг и едничкият човек, когото обичам на този свят.

Графът я гледаше смаян. Колко голяма трябва да е била любовта на тази жена, за да приюти заподозрения си в убийство съпруг, проявявайки такива трогателни грижи.

Мери най-после се съвзе.

— Елате, господин графе — каза тя с болка в гласа и поведе благородника към салона. — Може би съпругът ми скоро ще се върне, защото за мен все още е загадка причината, която го е накарала да напусне това сигурно убежище.

Двамата Влязоха в салона. Графът учудено огледа желязната каса, която зееше отворена, и инструментите, разхвърляни върху масата. Откъм стената, зад касата, излизаше гъста струйка дим и се издигаше до тавана.

Но графът нямаше време да си обясни добре видяното и да разгледа по-обстойно касата, защото Мери, която също бе видяла похищението, изтича към него и се хвърли в обятията му. Той я заведе до едно канапе и повика слугите, които, издавайки всевъзможни възклицания, се заловиха да свестяват господарката си.

В това време възрастният благородник отиде до разбитата желязна каса, погледна непипнатото отделение и се върна при Мери, която вече беше отворила очи и се оглеждаше замаяна.

— Оставете ме — заповяда тя на слугите, които се суетяха около нея. — Излезте веднага от салона.

Те се отдалечиха, като кършеха ръце, а графът гледаше Мери и се питаше това ли беше жената, която само преди няколко минути му бе говорила за своята безпределна любов към съпруга си.

— Господин графе — каза Мери с отпаднал глас, — вие видяхте всичко! Вече нямам какво да крия от вас! Може би ще разберете всичко. Сега съм сигурна, че той уби баща ми. Измами ме по един нечуван начин, след което е дошъл тук само за да ме ограби.

— Скъпоценностите ви не са пипнати — каза граф Фон Хоенщайн, като гледаше загрижено нещастната жена.

— Не са ли? — извика Мери и скочи на крака. — Значи този мерзавец не е успял да задигне друго, освен половин милион долара, които бяха извън ковчежето. Но и да беше ме ограбил съвсем, нямаше да може да постигне целта си, защото аз щях да продам земите си, да пожертвам всичко, за да намеря този подлец и да си отмъстя.

Тя извади от джоба си един особен ключ и отвори с него ковчежето. Граф Фон Хоенщайн се смръзна. В това сандъче беше струпано колосално богатство — богатство, струващо много милиони.

Мери тържествено му показа това съкровище.

— Ще пожертвам всичко, което виждате тук, само и само да мога да хвана онзи подлец. Ще го следвам ден и нощ, заклевам ви се!

Мери се бе преобразила. Онази любеща и смирена съпруга се бе превърнала в демон, който с блестящи от омраза очи търсеше човека, причинил му толкова злини.

— Нищо не разбирам — каза графът. — Обяснете ми, моля ви, как е попаднал тук Норт и защо изобщо сте го крили! Всичко това е една загадка за мен.

Мери разказа набързо как Норт я беше излъгал, как беше я измамил с лъжливите си клетви, докато спечели наново доверието и любовта й.

— Вече няма никакво съмнение — заключи графът. — Този мръсник никога не е търсел от вас друго, освен парите ви. Иначе не би се върнал.

Мери не отговори. От очите й изскачаха искри и това показваше, че в нейно лице Норт си беше спечелил нов, непримирим враг. И наистина, ако можеше той да разбере, че повече не трябва да очаква милост от нея! Защото бяха засегнати най-светите й чувства.